Великите авантюристи: Дъглас Макартър – некоронованият крал на САЩ
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Историята на САЩ помни имената на много забележителни личности – президенти, предприемачи, учени и писатели. Въпреки че войната никога не е била основна цел в съществуването на САЩ, Америка води значителен брой конфликти, в които се сблъсква с по-голямата част от държавите по света под една или друга форма. В тези войни също се проявяват поредица забележителни американци – някои обикновени войници, а други – изтъкнати офицери. Въпреки това, ако трябва да се разлистят страниците на американската военна история и да се даде един пример за най-популярен мъж в униформа за цялата история на САЩ, то това несъмнено би бил Дъглас Макартър.
Войната тече във вените на Макартър още от раждането му. Той проплаква в казармената сграда на военната база Литъл Рок в Арканзас на 26-ти януари, 1880 г. Баща му – Артър Макартър Младши е капитан във военното поделение и войник от кариерата. Дядо му – Артър Макартър Старши е шотландски юрист, който мигрира в САЩ през първата половина на XIX век и се издига до редица висши съдебни постове във Вашингтон и дори става губернатор на щата Уисконсин.
Успехите на дядото правят семейството уважавано и с висок социален статус, което ще даде възможност на малкия Дъглас да получи достъп до най-качественото образование за онова време. Според американския жаргон, Макартър е „военно отроче“ – дете, израснало по казармите, където поне един от родителите му кара редовната си военна служба. Семейството му обикаля от поделение на поделение в Дивия запад, следвайки назначенията на баща му – герой от Гражданската война и носител на „Медал на честта“. Любопитен факт е, че тъй като рода на Дъглас по майчина линия произлиза от Вирджиния и двамата му вуйчовци се сражават за Конфедерацията, те отказват да присъстват на сватбата на сестра си, която се жени за един „янки“.
През 1889 г., времето на семейство Макартър в прерията свършва, но в спомените си Дъглас отбелязва, че условията за живот са били такива, че се е научил да язди и стреля преди да може да пише и чете. Същевременно, единия от по-големите му братя – Матю, умира от шарка което се превръща в трагедия за семейството. Дъглас е приет в престижно училище в Столицата, а баща му започва развитието във военната си кариера, достигайки в крайна сметка до чин генерал-лейтенант.
През 1893 г., семейството се мести в Тексас, където Дъглас постъпва в Западно-тексаската военна академия и завършва с отличие като първенец на випуска с успех 97.7 от 100. За постижението си отличен със златен медал. След неуспешен опит да се издейства президентска стипендия за обучение във висшата военна школа Уест Пойнт, Макартър преминава интензивен курс на подготовка при Гертруд Хъл – една от най-прочутите възпитателки в тогавашна Америка. Добре обучен и подготвен, Дъглас сам кандидатства за стипендия чрез един от тогавашните конгресмени и с резултат 93.3 от 100 е приет в Уест Пойнт. Тук правим уточнението, че за да се влезе в Уест Пойнт, кандидатът трябва да бъде номиниран или от президента на САЩ, или от вицепрезидента или посредством някой конгресмен или сенатор – академията няма стандартна процедура за кандидатстване, а изисква гаранция на висш държавен служител за младите си кадети.
Упорит в трудолюбието си, арогантен в своята военна аристократичност и непреклонен в стремежа си към съвършенство, Макартър завършва като първенец на своя випуск – общо 93 кадети, постигайки успеваемост от 98.14% – третият най-добър резултат в историята на академията. Отличният успех му носи назначение като младши лейтенант в инженерния корпус на армията на САЩ. През 1905 г., Дъглас е определен като адютант на своя баща Артър по време на голяма визите на американска военна делегация в Япония, Китай, Индия и Югоизточна Азия. В продължение на две години, баща и син обикалят Изтока, а съвременник пише за тях – „Не бях срещал по егоцентричен и надменен човек от Артър Макартър докато не се запознах със сина му.“
Първият момент, в който уменията на Макартър се проявяват на дело във война идва през 1914 г., когато президентът на САЩ Удроу Уилсън заповядва американските сили да окупират ключовото мексиканско пристанище Веракрус, боейки се че Мексико може да се намеси в Първата световна война. Макартър е сред зачислените за мисията офицери. С оглед влошеното снабдяване, находчивият офицер решава, че трябва да организира композиции от влакове, които да помогнат с доставките на храна. Оказва се, че в града няма нито един локомотив и сдобивайки се с вагонетка, Макартър на своя глава се отправя към съседно ЖП депо за да издири машини.
Блъфирайки с местните, той успява да спазари три локомотива за 150$ и да уговори тяхното предаване на американската армия. На връщане към своята част, вагонетката е атакувана последователно от три разбойнически банди на коне, които смятат че Дъглас и придружителите му носят злато в себе си. Макартър застрелва общо шест души от ок. 20 нападатели при три последователни атаки, като поне 5 куршума пронизват дрехите му, но нито един не го засяга. След този рискован епизод, Дъглас е предложен за „Медал на честта“, но кандидатурата е отхвърлена, тъй като е обвинен в незачитане на издадена заповед от свой висшестоящ. Въпреки това, през 1915 г. не му е отказано повишение в чин майор, след което е зачислен като шеф на информационното бюро на Министерство на отбраната. Именно на тази позиция го заварва включването на САЩ в Първата световна война.
По предложение на Макартър, който е близък до военния министър на САЩ – Нютън Бейкър, първата дивизия, изпратена от Америка на европейските фронтове е съставена от наборници от няколко различни части на страната, за да не бъде обвинено правителството, че дава преференция на някой от щатите. Тази пъстра дивизия е наречена „Дъга“ заради разнообразието от войници в нея, въпреки че официалното й название е 42-ра пехотна. Макартър е назначен като началник щаб на дивизията под командването на ген. Уилям Ман. По повод това назначение, Дъглас е повишен в чин полковник.
Американците пристигат на фронтовата линия в средата на февруари, 1918 г. Макартър скоро се прочува с дръзките си участия във фронтови атаки срещу германците – при една от тях съумява да плени няколко вражески войници. За тези му действия е награден с „Военен кръст“ от френската армия и получава „Сребърна звезда“ от американската. На 9-ти март отново е в челните редици при щурма, извършен от 168-ми пехотен полк, към който се присъединява. Отново проявява героизъм в боя и е награден с „Кръст за изключителни заслуги“ – второто по престиж военно отличие на САЩ.
Няколко дни по-късно, след като редовно наказва войниците си за не носене на противогаз, самият той не взема своя и е обгазен при вражеска атака, но се възстановява успешно няколко дни по-късно. Звездният му миг идва през лятото на 1918-та, когато е повишен в чин бригаден генерал и му е зачислена 84-та пехотна бригада. С нея, Макартър участва във Втората битка при Марна. В рамките на около месец и половина с дръзки разузнавателни рейдове, адекватно командване на войските си в отбрана и при контраофанзивата на Антантата, Макартър си спечелва още три Сребърни звезди, още един френски „Военен кръст“ и става кавалер на „Ордена на почетния легион“ – най-висшето военно отличие на Франция.
През есента на 1918 г. печели още две Сребърни звезди за участието си в боевете при Сен Михиел (12-15 септември). През октомври, американската 42-ра дивизия взема дейно участие в Маас-Аргонската офанзива. В хода на офанзивата, по време на разузнавателен рейд, цялото му отделение е избито след обстрел с артилерия и картечници, като оцелява единствено той. В последствие през ноември участва в решителните етапи на офанзивата и печели още една Сребърна звезда, с което общо получава 7. За пореден път номинацията му за „Медал на честта“ е отхвърлена, но е награден с втори „Кръст за изключителни заслуги“. В края на войната, за общите си постижения, получава трети „Кръст за изключителни заслуги“.
Поради блестящата си служба, веднага след войната Дъглас е назначен за суперинтендант (т.е. ректор) на военната академия „Уест Пойнт“. Уверен че САЩ се нуждае от по-модерно и адекватно военно обучение, Макартър започва поредица радикални реформи. Времето, в което американците окупират земи в Рейнланд убеждава бригадния генерал, че американските офицери не са подготвени за политическите, културни и икономически задачи, които мирновременния живот поставя пред военните. За целта, той реформира учебната програма, добавяйки и цивилни предмети.
Заменя обучението по стрелба в старите кадетски лагери и изпраща кадетите да се обучават при сержанти-ветерани, служили по фронтовете в Европа. Вместо обичайното завършване на летните лагери с пътуване до Уест Пойнт, Макартър задължава кадетите да извървят разстоянието на марш с пълно снаряжение. Разширява спортните клубове на академията и обръща специално внимание на физическата подготовка. Успява да възстанови и старата дължина на учебния цикъл – 4 години, намалени на три по време на Световната война. Реформите на Макартър са посрещнати остро от академичния съвет и кадетите. След като напуска поста си през 1922 г., много от тях са първоначално отменени. С времето обаче, следващите ректори се връщат към идеите му и голяма част се реализират в дългосрочен план.
През 1922 г., Макартър се жени за Луиза Кромуел Бруукс – милионерка от Ню Йорк, ухажвана и от най-важният човек в американската армия – генерал Пършинг. Според слуховете, пуснати и от самата Луиза, разгневеният Пършинг урежда Макартър да бъде освободен от поста си в Уест Пойнт и да бъде пратен като командир на част от американските сили във Филипините. Каквато и да е истината, Дъглас се установява в Манила и прекарва там следващите 6 години.
Завързва необичайни за онова време връзки с местните филипински войници и дори се опитва да се пребори за по-добро заплащане и социални права за тях, но усилията му са парирани от расовите предразсъдъци на американските власти и нарочно поддържания нисък бюджет, заделян за местните войски. През 1927 г., Макартър за кратко се връща в САЩ за да готви отбора на Америка за предстоящата Олимпиада в Амстердам, след като Дъглас е избран за председател на Олимпийския комитет на САЩ. Олимпиадата се оказва успешна за Щатите – нещо, което не може да се каже за брака на Макартър – Луиза го напуска още през 1927 г., а през 1929 г. се развеждат официално. С разочарованието идва и голяма лична победа – произведен е в чин генерал-майор – най-младият в цялата дотогавашна история на САЩ.
През 1930 г., Макартър се завръща в САЩ и скоро е назначен за началник на Генералния щаб на САЩ. Ексцентричен и аристократичен, Дъглас бързо се превръща в обект на внимание в столицата. Всеки ден в обедната си почивка язди до дома на майка си за обяд, а в офиса си стои облечен в японско кимоно, разхлажда се с китайско ветрило и пиши от цигаре, инкрустирано с диаманти. Вечерите се отдава на военно-историческа литература. Винаги суетен за своя публичен имидж, Макартър наема собствен пи-ар екип, който да изгради образа му пред американското общество. Привърженик на по-крайно десните идеи в Републиканската партия, Макартър вярва че в САЩ не бива да се допуска появата на комунисти, а ако такива съществуват, те трябва да бъдат смазан с желязна ръка. Воден от тези си идеи, той заповядва бруталното потушаване на бунта на военните ветерани през 1932 г.
През същата година, САЩ вече има нов президент – старият познайник на Дъглас – Франклин Рузвелт. Макартър и Рузвелт имат доста разногласия по политическите въпроси, но се уважават взаимно. Въпреки това често прехвърчат искри, като в един от случаите, когато Рузвелт заплашва Макартър със съкращаване на военния бюджет с 51%, генералът заявява „Искам когато загубим следващата война и някое прецакано американско момче издъхва в калта с разпран от вражески щик корем и вражески ботуш на гърлото, то да изплюе последното си проклятие не с името Макартър, а с името Рузвелт“. Въпреки напрежението, президентът удължава срока на служба на Макартър с една година до 1935-та. Като финален венец на своя егоцентризъм, Макартър от този период, Макартър осъществява трансформацията на стария Медал за военни заслуги в новия „Пурпурно сърце“. Тъй като му се полага да бъде награден с новото отличие, той урежда да бъде първия награден и на неговия медал да е изписан като сериен номер №1.
През същата 1935 г., Филипините придобиват статут на полу-независима територия от САЩ и първият президент на страната – Мануел Кезон, го кани да надзирава създаването на филипинската армия. Кезон и Макартър са близки приятели вече над 30 години, още от времето когато бащата на Дъглас е военно аташе във Филипините. Винаги взискателен към почестите, Макартър урежда да бъде произведен в чин фелдмаршал (единствен в историята на Филипините) и да получава двойна заплата – като фелдмаршал и като командир на американския корпус военни съветници в Манила.
По пътя към Филипините, на борда на лайнера „Президент Хуувър“, Макартър се среща с 37-годишната необвързана дама Джийн Мери Феърклот. Връзката им се развива бурно и бързо и две години по-късно, двамата се женят. Феърклот остава с Макартър до смъртта му, а самата тях доживява до преклонните 101 години и умира през 2000-та. От брака им се ражда единствения наследник на Макартър – Артър Макартър IV – енигматична личност в съвременната американска история, за когото не се знае нищо друго, освен че все още живее в най-луксозните части на Ню Йорк.
Но да се върнем на Дъглас. Въпреки опитите му да създаде боеспособна армия за Филипините, липсата на пари и твърде остарялата техника, осигурена от САЩ правят задачата невъзможна за постигане. Макартър се пенсионира с почести от активна служба през 1938 г., минавайки в резерва. Междувременно, от Филипините за САЩ заминава неговия пръв помощник и началник щаб – Дуайт Айзенхауер, чиято кариера ще го отведе до върха на военното командване на САЩ, а в последствие и до президентското кресло. Макартър няма да забравя да напомня на Айк, че кариерата му е тръгнала нагоре именно под крилото на Дъглас.
Когато САЩ се оказват на прага на Втората световна война през лятото на 1941 г. президентът Рузвелт връща Макартър на военна служба и го назначава за командир на американските войски в Далечния Изток с чин генерал-майор. Ден по-късно е повишен в генерал-лейтенант, а след атаката срещу Пърл Харбър и пълното включване на САЩ в конфликта – в генерал (т.е. генерал с 4 звезди). Повишението идва на време за да съвпадне с най-безславния епизод в кариерата на Макартър. Японската инвазия срещу Филипините е напълно проспана от американското командване, а Макартър не успява на време да организира силите си за адекватна защита.
В крайна сметка, през февруари, 1942 г., той бяга към Австралия, изоставяйки обкръжените американски войски на полуостров Батаан. Пристигайки в Мелбърн на 20-ти март 1942 г., Дъглас заявява „Преминах през вражеските линии и ще се завърна“. От прес-службата на американската армия го молят да перифразира изказването си на „Ще се върнем“, но в типично свой стил, Макартър отказва. Междувременно, напускайки Филипините, Дъглас прибира със себе си пари в размер половин милион тогавашни долара, дадени му от президента Кезон.
Този факт става публично известен едва през 1979 г., което допълнително задълбочава негативните краски, които петнят името му около филипинската кампания. В опит да очистят името на своя най-титулуван генерал в Пасифика, Рузвелт и военния съветник ген. Маршал, решават да наградят Дъглас с „Медал на честта“ – парадоксално, Макартър получава награда не за своите реални подвизи в Първата световна война, а за да се запази реномето на американската армия в тежките моменти на японската офанзива.
През парил, 1942 г., Макартър е назначен за върховен главнокомандващ на Съюзническите войски в Югозападния Пасифик. Той бързо премахва назначените под него генерали, които не му допадат и ги заменя с верните си хора от щаба, с който е напуснал Филипините няколко седмици по-ран. Вечно жлъчната към Макартър демократическа преса ги нарича „Бандата от Батаан“. Макартър разработва концепцията за контраофанзива срещу японците, която се реализира в периода 1943-44 г. Поредица от кървави успехи на австралийските и американските войски под негово командване, печелят на Макартър значителна слава, подхранвана от личния му пи-ар екип.
През 1944 г. се заговаря за негова евентуална кандидатура от името на Републиканската партия за предстоящите президентски избори, но той отказва, заявявайки че е обещал да се върне във Филипините и че няма да напуска полесражението преди да удържи на думата си. Битката за Филипините е кървава и изтощителна, като въпреки някои добри тактически решения, Макартър допуска и сериозни грешки в стремежа си към бърза победа. Като главнокомандващ на целия военен театър в Югоизточна Азия, той е произведен в новосъздадения чин Армейски генерал (5 звезди) в края на 1944 г, превръщайки се в един от общо 5 души, удостоени с този най-висок ранг. Превърнал се в поп-културна икона до края на войната, именно Макартър е удостоен с честта да приеме окончателната капитулация на Япония през август, 1945 г., лично от император Хирохито.
След подписването на мира, Макартър е поставен начело на американската окупация на Япония, превръщайки се в де факто господар на островната империя. Дъглас взема императора под своя протекция, воден от идеята, че САЩ не бива да допускат десакрализацията на императорската институция, тъй като това би довело до колапс на цялата държава. Вместо това, Макартър нарежда цялата вина за военните престъпления и разпалването на Световната война да бъде прехвърлена на японските генерали и част от политиците.
Този съюз между император и генерал създава удобна база за изграждане на следвоенна Япония, но води до сериозно подменяне на историята на Втората световна война, поне що се отнася до японската перспектива за конфликта. През 1947 г., Макартър се превръща в архитект на действащата и до днес конституция на Япония. Сред нещата, за които се бори и постига е премахване на икономическите картели и монополи, пълното разрушаване на старата наследствена аристокрация и преразпределянето на земята сред малоимотното население. Тези промени, както и налагането на по-добри социални и граждански права за жените, дават възможност на Япония да рестартира своето икономическо развитие и да постигне значителни успехи под опеката на САЩ след 1950 г. Това сътрудничество се задълбочава още повече с оглед на избухналата в Корея война.
С избухването на конфликта в Корея, Макартър застава начело на съюзническите войски, организирани от САЩ под егидата на ОН. Въпреки възраженията на изтъкнати военни, сред които и колегата му Омар Брадли, Макартър организира дръзка операция по суша и море срещу Инчън, за която мнозина смятат че е невъзможна. Планът на Макартър, както казват американците, се оказва достатъчно откачен че да проработи. Успешният десант позволява на САЩ да възстанови контрола над Сеул. По време на боевете, Дъглас, типично в свой стил, излиза на предните линии за да разгледа няколко танка Т-34, обезвредени от Морската пехота. Около него свистят вражески куршуми, а той отново не носи каска. Спира за момент обхода си, за да сподели със своя екип, че този епизод провокира у него само негативни оценки относно уменията на севернокорейските снайперисти.
Нещата в Корея навлизат в най-тежката си фаза през зимата на 1950 г. Китай се включва във войната на страната на Северна Корея. Многобройните китайски войски преобръщат хода на кампанията и Макартър започва да обмисля заповеди за използване на атомни бомби срещу войските на Пекин. Подобно решение граничи с лудост – СССР и Китай са подписали спогодба за взаимна отбрана – ако САЩ атакуват Китай директно, това би означавало Трета световна война. Впоследствие, американските власти разбират, че Макартър в тайна кореспонденция с чужди посланици е обещавал, че ще доведе САЩ до открита война с Китай.
Действията му са преценени като опасни за националната сигурност и президентът Труман е принуден д аго освободи от длъжност, макар това да предизвиква буря от критични реакции в САЩ, където Макартър е честван като най-големия военен герой на Пасифика. Десетилетие по-късно, в интервю за Тайм, Труман заявява „Уволних Макартър за неподчинение, а не защото е тъп кучи син, макар наистина да беше такъв. Да си тъп кучи син обаче не е престъпление, особено за генералите. Ако беше престъпление, три-четвърти от тях щяха да са в затвора“.
След завръщането си в САЩ, Макартър се явява в Конгреса за финално изслушване и окончателно прекратяване на своята военна кариера. По този повод, в добре подготвена реч, той заявява: „Приключвам военната си кариера, продължила 52 години. Когато станах част от армията, още преди началото на този век, тази стъпка без реализация на всичките ми хлапашки мечти. Светът се завъртя много пъти откакто положих военна клетва в полето край Уест Пойнт и всички блянове и надежди отдавна се изпариха. Въпреки това, аз още помня рефрена на старата войнишка песен – „Старите войници не умират, те полека избледняват“. И ето аз, като един стар войник, приключвам кариерата си и не умирам, а полека избледнявам. Един стар войник, който се опита да изпълни дълга си толкова добре, колкото Бог му даде сили да опита. Сбогом!“ Речта му е прекъсната 40 пъти за аплодисменти.
Макартър и семейството му прекарват последните му години в лукса на апартамент в хотел Уолдорф-Астория. По повод на 80-тата му годишнина, през 1960 г., Дъглас е почетен от Япония с тяхното най0високо отличие – Орденът на Изгряващото слънце. Година по-късно, Макартър съветва Кенеди да не вкарва САЩ в пълно мащабна война във Виетнам, предсказвайки катастрофа. След убийството на Кенеди, престарелият и болен генерал отправя същото предупреждение и към Линдън Джонсън. Дъглас Макартър умира на 5-ти април, 1964 г. от цироза.
Със заповед на президента Джонсън му е отредено държавно погребение с пълни почести, а общо 150 000 души участват в последното поклонение пред тленните му останки, нареждайки се на гигантска опашка. Поклонението продължава 12 часа. Погребан е в Макартъровия мемориал в Норфък, Вирджиния, следвайки собствената му воля. Мемориалът е изграден специално, с ротонда по средата, в чийто център има два мраморни саркофага. Дъглас е положен в единия, а през 2000-та година, до него са положени останките на съпругата му Джийн. През годините, образът му е изигран от някои от най-великите актьори – Хенри Фонда, Грегъри Пек, сър Лорънс Оливие, Томи Лий Джоунс, Майкъл Айрънсайд и Лиъм Нийсън.
Снимки: Wikipedia
