Великите авантюристи: Агираспидите – сребърните щитове на Александър Велики
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Античността е епоха на велики герои и дръзки завоевания, през която империи се раждат, въздигат се и се сриват на прах – понякога за години, понякога за векове. В тези бурни времена качества като доблест, храброст, сила и мъжество дефинират не само отделния индивид, но и цели общества. Чувството за дълг към отечеството се съчетава със стремежа към лична слава и безсмъртие. Още древните египтяни създават култа към личността и превръщат нуждата от това човек да остави след себе си диря в света, във водеща необходимост както за царе и пълководци, така и за философи, политици и търговци. Да бъдеш запомнен.
Да оставиш своя отпечатък. Да бъдеш част от митовете и легендите на бъдните поколения. Този стремеж е колкото част от личните амбиции, толкова и от обществената култура. Почитането на мъртвите предци е задължителен култ за всички средиземноморски общества. Най-великите сред тях се превръщат в легенди – Язон, Ахил, Херакъл – все имена, които ние днес свързваме с митовете, но които, много вероятно, съдържат в себе си зрънцата от живота на древни царе-войни, прославили се до такава степен, че днес, 4000 години по-късно, все още гледаме образите им в киносалоните, сред редовете на книгите или в пикселите на компютърните игри.
От гледището на древните, всяко изпитание си е струвало, ако след 4000 години хората все още си спомнят името и подвизите ти, макар и обгърнати в мъглите на времето.
От древността обаче не са останали имената само на царете и полу-боговете. Хрониките на древните автори съдържат информация и за подвизите на обикновени хора, които с живота си се превръщат в пример както за съвременниците си, така и за бъдните поколения. Често имената на отделните индивиди се загубват сред страниците на Историята. Остават обаче спомените за техните дела – понякога индивидуални, понякога колективни. Тези спомени на свой ред се превръщат в истории, а историите се пренасят през вековете, живеейки свой собствен живот.
Сред онези групи хора, чийто индивидуални имена вече не се помнят, но чийто колективни постижения отекват през вековете, на преден план изпъкват множество войнски общности от Античността – легендарните спартански хоплити, тиванският Свещен отряд, легионите на Цезар. Но дори и сред тези страховити имена, съществува една група войни, които с живота, делото и дори в смъртта си, са заслужили преклонението и уважението и на приятели и врагове.
Споменът за подвизите им е толкова ярък, че дори половин хилядолетие след смъртта на последния, римския император Александър Север заповядва гвардията му да се въоръжи по техен образ. За дългогодишната си, вярна служба, Александър Велики заповядва щитовете им да бъдат посребрени, от където идва и тяхното название – Аргираспиди – Сребърните щитове.
Индивидуалната история на войниците от този елитен корпус няма как да бъде възстановена с конкретна сигурност за някой от тях. Това, което може да се направи, е да се изгради един относително пълнокръвен образ, посредством общата информация, достъпна за подразделението. Нека си представим възможния живот на един от тях. Нека наречем този наш герой Тевтам (едно от двете известни имена на аргираспид в историята – б.а.).
Според информацията, която получаваме от древните извори, например Диодор Сицилийски и Плутарх, когато Александър Велики умира през 323 г. пр. Хр., бойците от подразделението на аргираспидите били възрастни мъже, прехвърлили шестдесет години. Простата математика показва, че нашият герой Тевтам ще е роден някъде ок. 380 г. пр. Хр. в пределите на Македонското царство, чиято територия днес е поделена между България, Гърция и Северна Македония.
Към времето на раждане на Тевтам, Македонската държава е все още второстепенен политически фактор на Балканите. На юг земите й граничат с гръцките общности в Тесалия, които разполагат с могъща конница. Халкидическият полуостров, където днес често летуват българи, се намира под върховенството на Атина, която макар и загубила Пелопонеската война (431-404г. пр. Хр.), си остава основната морска сила в Егейско море.
На изток от Македония се простира царството на одрисите – най-могъщото сред тракийските племена. Техните владетели управляват земите от р. Дунав на север до Егейско море на юг и от линията на реките Струма и Искър на запад, до Черно море на изток. На север от Македонското царство се разполагат различни тракийски и илирийски племена, а на изток, в днешна Албания, съществува царството Епир, сродно на македонското, съставено от различни индоевропейски групи траки и илири, до голяма степен претопени от по-високата елинска култура.
Докато трае детството на Тевтам все още никой в Средиземноморието не подозира за бъдещето, което очаква Македония. Държавата е относително бедна, разположена на ръба на цивилизацията. За гърците македонците са полу-варвари, които едва минават прага на цивилизацията, достатъчно че да бъдат допуснати в елинския свят, но винаги с насмешка и съмнение. През 384 г. пр. Хр., почти по същото време, по което се ражда Тевтам, недалеч от пределите на Македония, в градчето Стагира в Халкидики, се ражда друго момче, наречено Аристотел, чиято бъдеща безсмъртна слава също е обвързана с възхода на Македонското царство.
Тевтам и Аристотел вероятно имат доста сходства от гледна точка на своя произход. И двамата са представители на онова, което днес бихме нарекли „средна класа“. Аристотеловия баща е придворен лекар на царя на Македония, докато родителят на Тевтам би могъл да заема най-различни възможни постове или да упражнява какви ли не занаяти, включително и да е сред дребните офицери в македонската войска. Това дава възможност на Тевтам да получи някакво базово образование и да израсне с определени идеали, ценности и стремежи.
Детството му преминава в относително спокойствие, игри с останалите момчета в общността му и постепенна подготовка за живота на възрастен, който го очаква. Юношеските му години са белязани от борбите за власт между представителите на царската династия – Аргеадите. Борбите между братя и братовчеди разкъсват Македония между 370 и 359 г. пр. Хр., завършвайки най-сетне с възкачването на трона на Филип II (359-336 г. пр. Хр.)
Възшествието на новия цар отваря нова страница в историята на Македония. Филип е амбициозен и целеустремен, решен да използва слабостта и разединението на гръцкия свят, за да издигне величието на своята държава. Опитен войн и деен реформатор, Филип започва да изгражда армия по нов образец, с чиято помощ да покори познатия свят. Гръбнакът на тази армия става поколението на нашия герой Тевтам.
Навършил 21 години, той е на идеална възраст да заеме челните редици в новата войска на Филип. Царят разделя войските си на четири основни елемента – конница, лека пехота, тежка пехота, наричани педзетайри (фалангисти) и хипасписти. Именно към последния тип войски, чието име означава „щитоносци“, принадлежи и Тевтам. Задачата на хипаспистите е да заема фланговете на основната пехотна формация и благодарение на своята по-голяма маневреност, да защитава педзетайрите от обкръжение и внезапни атаки.
За разлика от фалангистите, които са въоръжени с огромни, 4-метрови копия (сариса), хипаспистите носят тежко снаряжение, характерно за класическия елински хоплит и са доста по-успешни при извършване на маневрени действия, индивидуални противоборства и защита срещу вражески стрелци. Бързи, енергични и майстори на ръкопашния бой, хипасписитите скоро се издигат като едни от най-уважаваните бойци в македонската армия. Благодарение на своя относително заможен произход, Тевтам е сред онези, които могат да си позволят да закупят и поддържат скъпото въоръжение на хипаспистите.
За разлика от съвременните професионални армии, в древността войските се набират за определен период от няколко месеца през годината, след което бойците се прибират по домовете си и се занимават с обичайния си занаят. Тези опълчения са характерни за повечето тогавашни държави и Македония не била изключение. Тевтам и бойните му другари също се превръщат в грънчари, шивачи, земеделци, ковачи, зидари и златари когато военните действия затихнат.
Нещата се променят под скиптъра на Филип II. Царят-завоевател води толкова много войни, че Тевтам и съвременниците му ходели на поход почти всяка година. С това техните качества на бойци нараствали неимоверно, но им оставало все по-малко време, за да изпълняват своите цивилни професии. През 359 г. пр. Хр., Филип II воюва с атиняните, които разгромява. Това е и първия случай, в който новосъздадената му армия е тествана на бойното поле. Година по-късно армията постига нова победа срещу илирийските племена около днешното Скопие.
През 357 г. пр. Хр. македонските войски превземат силната крепост Амфиполис, през 356-та се сражават срещу атиняните в Халкидика, през 355-та – обсаждат и превземат атинската крепост Метона (южно от дн. Солун – б.а.), а през 354-53 г. пр. Хр. завземат няколко крепости по бреговете на Мраморно море. През следващите четири години Тевтам и другарите му се сражават срещу тесалийския тиранин Ономарх, след това и срещу различните тракийски племена, населяващи земите от двете страни на Осоговската планина.
През 347 г. пр. Хр., македонците разгромяват одриския цар Керсоблеп и завладяват по-голямата част от царството му по поречието на р. Марица. Още на следващата година армията вече е в Пелопонес, където нанася няколко поражения на страховитите спартанци, които са принудени да признаят волята на македонския цар.
Между 346 г. и 338 г. пр. Хр., македонската армия воюва отново в Тракия, където е превзет и реновиран град Евмолпия наричан от тогава Филипопол, а днес Пловдив, а също така и в Илирия, и в Елада. През 338 г. пр. Хр., македонската пехота се прославя в битката при Херонея, където срещу тях застават легендарните хоплити от тиванския Свещен отряд и войските на атиняните. Победата циментира върховенството на Македония над Елада. Така, след 21 години на постоянни походи, армията е оставена в заслужена почивка.
Тя трае кратко. През 336 г. Филип II е убит, а на трона се възкачва синът му Александър III. Решен на всяка цена да надмине баща си, Александър започва война с единствения враг, който македонците все още не са побеждавали – Персия. Преди това, за да затвърди властта си на Балканите, Александър организира поход в земите на трибалите, който завършва с поражение в Хемус (Стара планина), но и с присъединяване на днешната Софийска област към Македонското царство. На този етап, Тевтам и неговите набори са зрели мъже на възраст ок. 45 години.
В повечето случаи това е възраст, достатъчна за пенсия и спокойни старини. В случая обаче за Тевтам и поколението му войната се е превърнал в естествен начин на живот след над две десетилетия в походи из целия познат им свят. При това положение походите си остават добър начин за изкарване на пари. Нещо повече, мъже като Тевтам ще са вече високо уважавани и ценени, ще заемат някакви офицерски постове в корпуса на хипаспистите и ще получават значително по-високо възнаграждение. Те обучават следващото поколение бойци, като е много вероятно сред младоците да са и някои от собствените им деца.
През 334 г., Александър започва своята велика авантюра на Изток. Войските му, сред които са и хипаспистите, преминават Дарданелите и нахлуват в Мала Азия. Александър води със себе си около 40 000 войници. В сърцевината им са 12 000 македонски пехотинци, от които 9000 са фалангистите и още 3000, сред които и нашият полу-въображаем Тевтам, са хипаспистите. Заедно с тях в армията има няколко хиляди гръцки наемници и огромен брой наемници от Тракия и Илирия.
Първата среща на македонските войски с персите е в битката при Граник (334 г. пр. Хр.). Македонските войски успяват да форсират реката и да разгромят персийската пехота в центъра, докато Александър извършва обходна маневра по фланга със своята елитна конница – хетайрите. Победата при Граник дава възможност за настъпление в Мала Азия – земи, за които Тевтам и мъжете около него са чували, но никога не са виждали. Природата и пейзажът не е твърде различна от познатите им земи на Елада и едва ли е предизвикало у тях чак такъв шок в сравнение с бъдещите походи. Македонците превземат основната персийска база в региона – Сарди, след което се отправят на изток през Кападокия.
Няколко месеца по-късно следва втората голяма битка срещу персийските войски при Исос (333 г. пр. Хр.). Битката се развива по сходен на тази при Граник начин. Александър отново успява да разгроми вражеската кавалерия на фланга, а пехотата му задържа и разбива опонентите си в центъра. След победата при Исос за Тевтам и бойците от корпуса на хипаспистите започват същинските чудеса.
Армията навлиза в днешна Северна Сирия и Ливиан. Природата тук е друга, хората – коренно различни. В тези земи македонците за първи път ще чуят асирийски, арамейски, финикийските наречия, иврита и куп други древни езици и диалекти, развили се в продължение на хилядолетия. Приказните пристанища, обгърнати с аромата на подправки и непознати растения, както и гледката на екзотичните местни красавици, несъмнено са омагьосали войниците на Александър.
След тежката обсада на Тир, в която царят е сериозно ранен, армията продължава на юг, преминава през земите на евреите и филистимците, след което прекосява огнената пустиня на Синай и навлиза в Египет – най-древното човешко царство, оцеляло до онази епоха. Египет е държава в държавата по отношение на Персийската империя. Макар и подчинена, земята запазва своите хилядолетни вярвания и традиции. За да си представим изумлението, което новите места и архитектура (храмовете, градовете, Сфинкса, Пирамидите – б.а.) предизвикват у македонците, вероятно трябва да си спомним за първото стъпване на европейците в Америка или за кацането на Армстронг на Луната.
Само в рамките на две години и половина, македонските войски изминават няколко хиляди километра и виждат места, които почти никой техен съвременник и сънародник не е виждал. А приключението тепърва започва. След окупацията на Египет, Александър връща войските си към Месопотамия. През 331 г. пр. Хр. в равнините северно то Вавилон, край градчето Гавгамела, македонците нанасят решително поражение на персийските войски.
В тази битка хипаспистите са подложени на канско изпитание, сражавайки се срещу елитните персийски Безсмъртни и легендарната бактрийска конница. Победата е спечелена на косъм, най-вече заради упоритостта и невероятния боен опит на Тевтам и неговите набори.
Победата при Гавгамела отваря вратите на Централна Азия. Ако за македонците влизането в Египет е равносилно на откриване на нов, потаен континент, то пристигането в днешен Иран би било сравнимо само с днешното ни кацане на Марс. Земите отвъд Месопотамия са сякаш нова планета, ново измерение на всемира, за което македонците са чували по някоя и друга прошепната легенда край лагерните огньове привечер, сред поредната кървава битка или изнурителен марш по планините и хълмовете на Балканите. Трудно е днес да предизвикаш у човека такова изумление към новото и невижданото, за да можем да осъзнаем какво са преживели като емоция и усещане онези древни герои.
Оплячкосването на Персеполис, Суза и останалите големи градове на Персия носи на македонските войски несметни богатства. Те се складират в постоянно нарастващия обоз на войската. Към тази кавалкада от хора, коне, волове и каруци се присъединява и огромно множество цивилни – жени и наложници на войниците, роби, слуги, занаятчии, търговци, хора, предлагащи всякакви услуги. Реално армията представлява един подвижен град, в който бойците не надхвърлят 50 000, но общия брой хора вероятно е около 150-200 000 души.
Ветерани като Тевтам пътуват със семействата си – техните синове са вече войници и дори внуците им започват да се учат от коя страна се държи меча. Към края на александровата авантюра през 323 г., в армията му служат три поколения войници, немалко от които са семейства – баща, син, внук.
След завземането на Персия идва походът в днешен Афганистан. Македонските войски превземат подстъпите към Хималаите и се сблъскват с дори по-извънземни пейзажи. Гледката на гигантските планини, които сякаш подпират самите небеса, потвърждавайки митовете за небесния свод като купол, захлупил земята, вероятно са преобърнали светогледа им. Колко по-шокиращо се оказва, че отвъд тези заснежени великани има още земи.
Армията на Александър навлиза в Индия. Тук вече около 50 годишен, Тевтам има уникалната възможност да се бие не само срещу напълно невиждани до тогава хора – индийците, но и срещу техните бойни слонове. Македонското оръжие отново е победоносно, а армията прехвърля р. Инд – единственият воден поток, който може да бъде сравнен с гледката на Нил. Гледка, която е отдалечена на половин свят разстояние и от която ги делят сякаш не години, а епохи.
Индия се оказва пределът. Армията се вдига на бунт. Ветераните са уморени, а новината, че на изток ги чакат още по-грамадни планини и отвъд тях още земи и могъщи царства, се оказва прекалена за македонските войски. Александър копнее да стигне до Източния Океан и да покори всичко, на армията му е изчерпала всякакво желание да продължи. Претоварени с плячка и след четиридесет години на непрекъснати войни, македонците са се уморили от войната.
Армията се завръща към Вавилон, но дори това завръщане е белязано с изпитания. Пехотата заминава по суша през палещата пустиня на днешен Балуджистан, в която стотици мъже, преживели какви ли не тегоби и опасности, най-сетне са сломени от безжалостното азиатско слънце. Въпреки това най-коравите, сред които и Тевтам, оцеляват.
Достигат Вавилон, където се надяват на заслужен отдих а след това – най-сетне, у дома в Македония! За награда на сякаш вечната им служба, Александър събира поколението на Тевтам – мъже вече на около 60 и заповядва щитовете им да бъдат покрити със сребро като символ на тяхната вярност, храброст и като отражение на посребрените коси на своите носители – Щитоносците. Така, хипаспистите от най-елитните части се превръщат в аргираспиди.
Щеше да бъде красиво и достойно ако легендата им свършваше тук, на един епичен залез над Ефрат, докато последните отблясъци на знойното иракско слънце се отразяват върху сребърните лица на щитовете. Уви, съдбата не е холивудски сценарист и хепиендът не е присъщ на живия живот.
Едва няколко месеца по-късно, Александър Македонски умира, вероятно в следствие на аневризъм, причинен от поредния алкохолен делириум в който все по-често изпада след битката при Гавгамела. Империята му започва да се тресе из основи, а генералите му, алчни за справедливия, според тях, дял от наследството му, започват да трупат сили за финална битка, която да преразпредели света, който току що са завладели. Избухват войните на Диадохите – наследниците на Александър.
Цялата земя от Адриатическо море до река Инд е обхваната от братоубийствени битки, в които македонската армия, вече разделена на фракции, се вкопчва в кървава схватка за наследството на своя велик цар.Към тях се присъединяват наемници от всички краища на познатия и новоопознат свят – гали, бербери, либийци, скити, сармати, саки, бактрийци, индийци, перси, дедите на афганите и пущуните, тюрки, арменици, грузинци и гърци, таки и илирийци, даки и германи. Войната на народите е кървава, дълга и безмилостна. В нея има специално място за аргираспидите и техните половин вековни бойни умения.
Първоначално, Сребърните щитове планират да загърбят всички тези боричкания и просто да си идат у дома. Но един от Диадохите – Евмен, успява с хитрост да плени обоза им, заедно със семействата им. Предлага им се сделка – служба срещу живота на близките им. Ветераните приемат. И ето отново, мъжете служили по 40 години, започват да служат през пето поредно десетилетие. Битките следват една след друга.
През 316 г. пр. Хр. по време на битката при Габиена, аргираспидите успяват да предадат Евмен на неговия опонент Антигон Едноокия. Старият генерал, набор на новите си съюзници има една тайна. Той мрази и презира тези мъже, сражавали се под знамената му толкова години. Страхува се от тях, защото знае колко са опасни и защото единственият човек, който тези полу-богове на войната са почитали е загинал без време сред чертозите на Вавилон.
Решен да сложи край на корпуса им, Антигон ги разделя на части. Някои успяват да се откъснат от службата и да се завърнат в родината си. Други са преразпределени като командири и инструктори в новосформирани войски. В крайна сметка последните останали отделения са изпратени чак в Хиндукуш, където са пращани по един-двама на самоубийствени мисии.
Войната, времето и човешката завист слагат край на аргираспидите. Последните от тях надали са доживели да видят решителната битка при Ипсус от 301 г., пр. Хр., която слага край на войните на Диадохите и пренарежда новия политически ред в Средиземноморието.
Според една популярна британска военна песен, „старите войници никога не умират, а просто бавно избледняват“. Ако затворите очи за момент, може да си представите как избледняват последните от тези посребрени старци, докато щурмуват крепост върху някой заснежен връх на Хиндукуш. Едно величаво поколение, което никога преди не е било и никога няма да бъде.
