Улици на историята: Сашо Николов – Сладура
Ако се движите по булевард „Черни връх“ в посока Драгалевци ще преминете покрай улици като Хенрик Ибсен, Филип Кутев, Джон Атанасов, Борис Руменов, Марин Големинов и още много други. Сякаш по този булевард са наредени много познати интелектуалци. Длъжни сме да отбележим, че Хенрик Ибсен е норвежки драматург, спряган за единствена конкуренция на Шекспир. Ако завиете по улица Борис Руменов още познат като Борю Зевзека, ще преминете няколко глухи пресечки, докато не стигнете до следващата пресечка, носеща името „Сашо Николов-Сладура“.
Интересен факт е, че успоредно на него е улица „Хага“. Ако попитате жителите на Пловдив за Сашо Сладура, най-вероятно ще бъдете насочени към стария град, където се намира музикалното училище, античният театър и една специална зашеметяваща панорама. Сред всички красоти ще попаднете и на статуя на млад мъж с цигулка. Едва ли има човек, който брои количеството туристи, които са седнали в скута на Сашо Сладура за снимка, усмихнатата статуя сякаш няма нищо против. Историята на Александър Николов е специална за българското изкуство.
Баща му Георги Николов следва паркостроене в Чехия, където среща бъдещата си съпруга Екатерина Ендерс. След като се завръща в България, Николов става един от създателите на Борисовата градина, след това участва в създаването на Кайлъка в Плевен, а следващата спирка е Пловдив, където започва работата върху Цар-Симеоновата градина. Александър Николов учи в италианското училище в Пловдив, чийто директор Анджело Джузепе Ронкали по-късно ще стане 261 папа на Римокатолическата църква.
Следваща спирка в израстването на младежа е френския колеж „Свети Августин“ (също в Пловдив). Там всички учители виждат, че младият русокоско има нежна душа, която трепти на струните на изкуството. Музиката, поезията и рисуването са само част от всички скрити таланти. Мнозина казвали, че Александър спокойно щял да бъде виртуоз във всяко едно от избраните изкуства, но музиката спечелила сърцето му.
Улиците на Прага са имали честта да го слушат, докато се дипломира като майстор-цигулар и не се завръща обратно в България. Свири с приятели в заведения и не може да търпи човешката глупост. Разказват, че прекъснал концерт, за да слезе от сцената и да свали бомбетата на двама мъже с думите „Уважавайте себе си.“. Забележки от този вид били достатъчно респектиращи, особено ако идват от човек, който може да ги отправи на няколко езика.
През 40-те години на миналия век Александър Николов свири в заведението на приятел, а на една от масите слуша диригента на Царския симфоничен оркестър Сашо Попов. След кратък разговор, българският цигулар получава покана за работа в един от най-елитните за времето си оркестри. Дали е свободолюбивия характер или желанието за отдаване на една друга страст – джазът не успява да го задържи дълго време в престижния оркестър. Прокрадващият се джаз не спира да го изкушава. Сашо Сладура е поканен във всяко елитно софийско заведение със своята цигулка.
Широката му усмивка резонира със струните му, а между лирики и мелодии често намира време да пусне и някоя уж безобидна шега по адрес на тогавашния режим. С чувство за хумор и покоряващи мелодии от своята цигулка, Сашо Николов получава своето звание „сладура“.
През 1944 г. вече е солист-цигулар в „Джаз Овчаров“, където вокалистка е Леа Иванова. Музикантът в никакъв случай не може да се смята за сдържан творец. Всички вицове срещу режима са неговата лична форма на протест срещу множеството репресии.
Някои разбирали шегите му, други обаче не са били особено очаровани. 60-те години носят и черен печат за джаз музиката и упадъчното западно влияние. Това ни най-малко не притеснява Сашо Сладура. Той продължава своя добър и остър репертоар, а компания му прави и Лея. И докато някои имат чувство за хумор, други изобщо не приемат опасния танц на Сладура, изпълняван на тънка струна, която във всеки един момент може да се скъса.
Цигуларят е следен от ДС и в един момент е в списъка на „упадъчните елементи“ като основна и най-голяма заплаха. На 15 септември 1961 г. е арестуван, защото нарича партийния дом – изгорял цирк. Изпратен е в Ловеч и според редица архиви успява да издържи 11 дена на всички мъчения и гаври, преди да почине. Лея Иванова също лежи Ножарево, но след година е освободена.
Паметникът на Александър Николов – Сашо Сладура е поръчан от неговия съученик д-р Георги Лазаров. Майсторското изпълнение сякаш запечатва образа на Сашо. Спокоен, усмихнат, загледан някъде в хоризонта с цигулка на коляно, той продължава да посреща и изпраща туристите на стария град, а през учебната година да слуша какво правят неговите колеги. Остава недоразбран гений, говорещ най-вече с музиката си.
