Улици на историята: Джанюариъс Алойшиъс Макгахан от „Дейли нюз“
Ако слезете от моста „Чавдар“ (който всъщност е надлез – ето ви любопитен факт) не по „Дондуков“, а от обратната страна – по „Владимир Вазов“ – и тръгнете по булеварда, скоро ще стигнете кръстовището, където улица „Тодорини кукли“ става улица „Острово“. Ако тръгнете по „Острово“, тя от своя страна ще се влее в улица „Макгахан“ – темата на днешния ни текст за историческите улици. Оказва се, че именникът на тази улица, Джанюариъс Алойшиъс Макгахан, е една доста интересна личност.
Джан Макгахан е роден на 12 юни 1844 г. във фермата близо до град Ню Лексингтън в щата Охайо. 20-годишен отива в Сейнт Луис, където среща генерал Филип Шеридан, герой от Гражданската война и с ирландски корени като него. Именно заради срещата си с генерала Джанюариъс се оформя под влияние на най-светлите идеали след Гражданската война и решава да учи право на Стария континент.
Става специален кореспондент за Европа на вестник „Ню Йорк Хералд“ и през 1871 г. отива в Париж в самото начало на Парижката комуна. В писмо до приятел той пише: „Относно комуната – най-горчивите дописки срещу правителството на Тиер са мои. Аз реших да кажа истината като журналист, независимо колко скъпо може да ми струва това.“ Макгахан никога не изневерява на тази своя максима.
През 1871 в Крим среща руска аристократка Варвара Елагина по особено драматичен и романтичен начин – Макгахан буквално пада от коня си и си изкълчва крака, а дамата и сестра й му предлагат каляската си, за да се прибере. Той обаче отказва и се качва обратно на коня си. Двамата се женят в Париж през 1873, а на следващата година се появява и синът им Пол.
На 27 години той вече е знаменитост статиите си за поражението на френската армия.
Джеймс Гордън Бенет младши
През 1876 г. Макгахан влиза в конфликт с издателя на „Ню Йорк Хералд“, Джеймс Гордън Бенет младши, и напуска. Един от водещите по онова време либерални вестници във Великобритания, „Дейли Нюз“, същата година дава на Макгахан журналистическо задание да разследва сведенията за широкомащабните зверства, извършвани от турската армия срещу цивилни българи след неуспеха на Априлското въстание през 1876.
Така на 23 юли 1876 Джан заминава за България, където първо се спира в Пловдив на 28 юли, а след това и в Пещера и Пазарджик на 1 и 2 август. След тези градове Джанюариъс Макгахан отива в Батак.
След визитата си изпраща на вестника следното описание на видяното:
Огледахме в църквата, почерняла от пожара, но не и особено пострадала. Тя бе с нисък покрив, държан от тежки сводове… Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, не можехме да задържим погледите си. Имаше огромно количество частично обгорели тела и техните черни овъглени останки бяха натрупани до половината от височината на помещението, което го правеше да изглежда още по-мрачно. Човек не би могъл да си представи такъв ужас. Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън, бяхме щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и виждахме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиито коси се въргаляха в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. Показаха ни къща, в която двадесет души са били изгорени заедно. На друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – видяхме костите им. Навсякъде – ужас след ужас…
Макгахан пише, че турските войници вкарват насила хора в църквата и я запалват. Някои са измъчвани и след това ограбени. От общо 7 000 оцеляват само 2 000 души. Той заключава, е около 58 села и 5 манастира са били разрушени и 15 000 души изклани.
Материалът в „Дейли Нюз“ (препечатан и от други вестници) предизвиква във Великобритания силен обществен смут срещу Турция. Министър-председателят на Великобритания, Бенджамин Дизраели, който подкрепя Османската империя, се опитва да прехвърли вина на българите, но тезата му е силно опровергана от следващите репортажи на Макгахан.
В резултат на работата му се свиква „Посланическа конференция в Цариград“ – конференция, на която се съставя декларацията, според която султанът на Османската империя трябва да даде автономия на българите в техните етнически граници. През 1878 земята в граници става известна като Санстефанска България.
Джанюариъс Макгахан иска да работи по мирната конференция между Османската империя и Великите сили в Берлин, но се заболява от тиф.
Умира на 9 юни 1878 г. в Цариград. Първоначално е погребан в гръцкото гробище, но 5 години по-късно заради военния министър на САЩ, ген. Филип Шеридан, тленните му останки са отнесени в Съединените щати. Погребан е в родния си град Ню Лексингтън.
България подарява бюст-паметник, създаден от скулптора Тодор Първанов, който е поставен на гроба на Макгахан, a копие е поставено и в Батак. На паметника пише на английски: „Макгахан – освободител на България“.
България тачи паметта на Макгахан заради ролята му в извоюването на българската независимост. Освен в София, на негово име има наречени улици и в Пловдив, Панагюрище, Варна, Пещера, както и в други градове.
