„Силата на перото“: Жул Верн – бащата на научната фантастика
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
Капитан Немо каза: „Корабът, в който пътувате…е един доста удължен цилиндър с конически краища. По форма прилича много на пура…Когато работех плановете на тоя кораб, предназначен за подводно плаване, исках, уравновесен във водата, да потъва девет десети, а над водата да бъде само една десета от него.“
Второто Световно изложение, което представя достиженията в сферата на технологиите и откритията се състои в Париж през месец април 1867 г. Освен високопоставени личности като руския цар Александър II, император Франц-Йосиф, султан Абдул-Азиз и канцлера Ото фон Бисмарк, панаирът е посетен от стотици хиляди обикновени граждани. Пред погледите на всички са представени повече от 50 000 смайващи експоната, главно от Франция, Великобритания и САЩ.
Наред с модел на хидрохронометър, 50-тонно оръдие, прототипи на модерни телеграфи, в рамките на изложението е показан прототипа и на първата механична подводница в света – „Плонжер“. Един от посетителите е силно впечатлен от нея, дотолкова, че неколкократно се връща, за да я разглежда. Три години по-късно същият мъж създава романа „Двадесет хиляди левги под водата“ (1870), който се превръща в класика за жанра научна фантастика. В него се разказва за една още сложно-устроена подводница на име „Наутилус“, която по думите на автора си е „шедьовър, състоящ се от шедьоври“.
От всички писатели по света, само книгите на Агата Кристи са превеждани повече, отколкото неговите. Още приживе той е широко-известен, както в родната си Франция, така и в цяла Европа. Ако на континента той е познат със своите романи, научни трудове, пиеси, есета и разкази, по-различен е начинът, по който е възприет в англо-езичния свят, където книгите му са поставени в раздела за детска литература. Неговите герои обикалят света, пътуват под земята и под водата и достигат дори до Луната. Този писател остава в историята като „бащата на научната фантастика“.
Жул Габриел Верн е роден на 8 февруари 1828 г. в гр. Нант (Франция), разположен на десния бряг на р. Лоара. Баща му – Пиер, е известен адвокат, а майка му – Софи, е дъщеря на заможни собственици на кораби, чиито корени достигат до бреговете на Шотландия. Жул е най-голямото от общо пет деца. Има един по-малък брат – Пол и три сестри – Ана, Матилда и Мари. Като първороден син, от Жул се очаква, че ще наследи семейната адвокатска практика, затова цялото му образование е насочено към това. Още на 6 години е изпратен в пансион, учи в католическо училище, а след това е записан в Кралския лицей в Нант (дн. лицея „Жорж Клемансо“).
През цялото време обаче успехът му е добър и задоволителен, докато това, което тегли сърцето му са фантазиите и приключенията. Влияние върху богатото му въображение оказват както родното място, което е пристанищен град, така и първата му учителка – мадам Самбин. Тя често разказва на децата как нейният изчезнал от повече от 30 години съпруг, който е морски капитан, всъщност не е починал, а е жив и един ден ще се завърне като Робинзон Крузо. През гимназиалните си години, Жул прави и първите си опити да пише. Пример за това е незавършеният му роман „Свещеникът“.
Въпреки своите желания, той се подчинява на волята на баща си и през 1847 г. заминава да следва право в Париж. Благодарение на семейните си връзки той е приет в парижкото общество и литературните салони. В учебните часове той учи закони и съдебни практики, а в свободното си време твори пиеси, повлияни от стила на Виктор Юго, който е един от любимите му автори по онова време. Макар и млад, здравословното състояние на Верн не е особено цветущо – той страда от чести коремни болки, колит, и дори за кратко има лицева парализа, една от общо четирите, които получава по време на живота си.
От този период датира близкото приятелство на Жул с Александър Дюма-син. В края на 40-те години на XIX в. Верн му показва текста на една своя пиеса „Счупените сламки“, който Дюма-син редактира и с помощта на баща си поставя на парижка сцена през юни 1850 г. Горе-долу по същото време на страниците на списание „Семеен музей“ излизат отпечатани и първите разкази на Верн.
Окуражен от тези малки успехи, Жул решава да следва сърцето си. От запазените семейни писма става ясно, че Верн води тежки дискусии с баща си, който настоява Жул да се върне в Нант и да поеме практиката му. Младият писател категорично отказва, отбелязвайки че „Именно, защото знам кой съм, осъзнавам какъв мога да стана един ден.“ Срещу минимална заплата Жул става секретар в театър „Лирик“, а през свободното си време прави задълбочени научни проучвания във Френската национална библиотека. Той систематизира своите записки на картончета, с идеята да ги използва, когато ще пише произведение, за което ще му послужат. Тази своя система, той запазва до края на живота си.
Любовният му живот предопределя следващия завой в кариерата му. Жул невинаги е имал успех в любовта. Още 19-годишен, той се влюбва в братовчедка си Каролайн, но когато семейството разбира омъжва нея насила, а Верн е изпратен в Париж. Докато следва право той се влюбва лудо в една млада дама на име – Роза Ермини Арно Гросетиер, на която освен страстни писма, посвещава и поеми като „Дъщерята на вятъра“. Семейството й обаче е против тяхната връзка, тъй като не смята Жул за достатъчно добра партия.
Роза е омъжена насила, а Верн отново е с разбито сърце. По-късно този тежък опит с жените намира отражение в произведенията му, където не една и две героини са омъжени против волята им. Съдбата обаче му се усмихва през 1856 г. Тогава, по време на сватба в Амиен, 28-годишният Верн среща Онорин де Виан Морел, 26-годишна вдовица с две малки момиченца. Двамата силно се влюбват и се женят на следващата година. За да получи ръката й, а впоследствие и да издържа семейството си, Верн започва работа като брокер. Двамата се радват на дълъг и устойчив брак, който продължава повече от 45 години. От любовта им се ражда син – Мишел Жан-Пиер Верн.
Новите семейни задължения и скучната професия не отказват Жул от мечтата му да стане писател. Той продължава да прави научни проучвания, става рано преди работа и пише стриктно почти всеки ден. Година след сватбата, Верн излиза за първи път извън пределите на Франция, пътувайки до Великобритания. Това първо пътешествие остава траен отпечатък върху писателя и вдъхновява написването на полуавтобиографичния роман „Обратно към Великобритания“, който остава скрит в архива му и е публикуван посмъртно, през 1989 г.
През 1862 г. Верн среща за първи път издателя Пиер-Жул Хетцел. Той е известен в литературните среди, тъй като издава книги на Оноре дьо Балзак, Жорж Санд и Виктор Юго. Именно Хетцел издава първият роман на Жул – „Пет седмици с балон“ (1863). Книгата е вдъхновена от любовта на Верн към географията. Тя разказва за пътешествията на доктор Фъргюсън из Африка, където той среща екзотични животни, диваци и дори канибали. По идея на Хетцел следващите романи на Верн излизат като поредица, озаглавена „Невероятни пътешествия“. Това, което ги обединява е темата за новите географски, физически, технически и научни постижения. До края на живота си, Верн публикува 54 романа, които излизат като част от „Невероятните пътешествия“.
Историците спорят доколко Хетцел е превърнал Верн в писател, или е било обратното – Жул е дал голям тласък на кариерата му като издател. Връзката между двамата е особена и е изградена върху тясно сътрудничество. Първоначално Верн приема всяка бележка на своя издател, но с придобиването на все по-голяма популярност и самочувствие, динамиката в отношенията им се променя. Ако при първите си романи, Жул променя цели глави, само и само да удовлетвори желанията на Хетцел, който се води от интереса на читателската аудитория, от един момент нататък, Верн спира да приема всяка бележка.
Това се случва по време на писането на романа „Двадесет хиляди левги под водата“. Спорът между автор и издател е относно миналото на един от главните герои – капитан Немо. Верн иска да вплете в образа неприязън към руснаците, които са отговорни за смъртта на семейството на героя, докато Хетцел не иска да отблъсне аудиторията и настоява капитанът да е борец срещу търговията с роби. Намерен е компромис, в който капитан Немо е описан като герой с тайнствено минало. От този момент насетне, Жул все по-рядко се вслушва в литературните намеси на Хетцел и все повече отстоява своите собствени виждания.
60-те и 70-те години на XIX в. са едни от най-плодотворните за Верн. В романа „От Земята до Луната“ (1865) героите на Верн построяват оръдие с което искат да се изстрелят, за да кацнат на Луната, и почти успяват да го постигнат. Приключенията им намират своето продължение в книгата „Около Луната“ (1870). През 1873 г., Верн въвлича читателите си в околосветско пътешествие с романа „Осемдесет дни около света“. Героите в него пътуват с параходи, влакове и дори присъстват на откриването на Суецкия канал. В средата на 70-те години на XIX в., Верн най-накрая изкарва достатъчно доходи от своите книги и започва да се издържа само с писане. Той получава солидни средства и от адаптирането на книгите си за театралната сцена – „Осемдесет дни около света“ и „Михаил Строгов“ (1876).
Докато кариерата му процъфтява, личният живот на Верн търпи трусове. Синът му – Мишел има тежко поведение, което води до изпращането му в поправителен дом. Той бяга оттам и се жени два пъти, като втората му съпруга е малолетна. Отношенията между баща и син се влошават изключително много. Едва в зряла възраст двамата намират път един към друг. По-късно Мишел следва стъпките на баща си и дори пише в същия жанр като него.
През 1886 г. Жул става жертва на нелеп инцидент. Неговият племенник, Гастон го причаква пред дома му и стреля два пъти по писателя. Мъжът е психически нестабилен и впоследствие е изпратен в психиатрична клиника. Писателят оцелява, но е тежко ранен в крака и остава куц до края на живота си. Същата година умира майката на Верн, както и неговият дългогодишен издател – Хетцел. Жул е силно разтърсен и покрусен от всички струпали се нещастия в живота му и отключва депресия.
През следващите години от живота си Верн продължава да пише, но и навлиза в политиката. В продължение на близо петнадесет години е градски съветник в Амиен и като такъв допринася за някои подобрение в урбанизацията на града. Към края на живота му, неговите романи, сред които „Купуване на Северния полюс“ (1889), „Плаващият остров“ (1895) и „Властелинът на света“ (1904), стават по-мрачни и дори предупреждават за опасностите, които се крият в напредъка на технологиите.
В края на живота си Верн е полусляп, страда от диабет и е частично парализиран, вследствие на инсулт. Смъртта му настъпва на 24 март 1905 г., когато той е на 77 години. След смъртта му, неговият син Мишел работи неуморно върху ръкописите на своя баща и така посмъртно излизат няколко романа, сред които „Фарът на края на света“ (1905) и „На лов за метеор“ (1908).
Днес гробница в Амиен бележи мястото, където са положени останките на великия писател. Пред нея има скулптура на мъж, които излиза от гроба и се протяга към небесата, а надписът й гласи – „към безсмъртие и вечна младост“.
