„Силата на перото“: Карен Бликсен – писателката, която усети ритъмът на Африка
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
На 10 км. от Найроби, „в подножието на планината Нгонг“, се намира малка къща, тип бунгало, която някога е била център на известна плантация за кафе. Построена от шведския инженер Оке Сьогрен, през 1917 г. тя става дом на баронеса, която оставя завинаги своя отпечатък върху това място. Шест хиляди акра земя, от които 600 засети с кафе, дават дом и поминък на множество местни жители.
След като семейството, което я управлява напуска Африка през 1931 г., къщата последователно сменя собствениците си, докато през 1964 г. датското правителство не я подарява на кенийското правителство, като подарък по повод независимостта на африканската държава. Къщата и земята около нея са превърнати в колеж по хранене, а по-късно получава и статут на музей. Днес тя се намира в предградието „Карен“, кръстено на името на първата господарка на плантацията, която превръща мястото в център на един от най-известните си романи.
Тя пише под няколко псевдонима: Пиер Андрезел; Оцеола, както е било името на едно от кучетата на баща й и най-известното сред тях – Исак Динесен, което преведено от иврит означава “този, който се смее”. Стилът й носи носталгията на едно отминало време и понякога е определян като старомоден от критиката Самата писателка, обаче обяснява, че нарочно пише така, защото иска да покаже дух, който вече не съществува в модерната епоха. Пише разкази и романи, най-известна от които е автобиографичната й книга за годините, които прекарва в Кения.
Разсекретяването на документите на комисията за Нобелова награда за литература през 2012 г. разкриват, че писателката на два пъти е в краткия списък с номинирани – през 1954 г. и през 1959 г., но призът се връчва на писателя Ърнест Хемингуей и на поета Салваторе Квазимодо. Архивът разкрива, че причина за това е националността на авторката. Дотогава наградата е печелена четири пъти по-често от скандинавски писатели. Въпреки че не получава Нобелова награда, Исак Динесен остава една от най-популярните датски писателки на всички времена и е високо ценена от своите съвременници. Самият Хемингуей, в едно интервю, след получаването на наградата споделя, че би бил много щастлив ако тя е била връчена на „прекрасната писателка Исак Динесен“.
Карен Кристенс Динесен се ражда на 17 април 1885 г. в имението Рунгстедлунд, което се намира на север от Копенхаген. Тя е второто дете в семейството и има още две сестри и двама братя. Баща й Вилхелм е писател и политик. Неговите мемоари „Бележки от лова“ се смятат за класическо произведение в датската литература. Произхождащ от заможно семейство, близко до кралския двор, Вилхелм участва във войната между Дания и Прусия от 1864 г.
Майка й – Ингеборг Вестенхолц, произхожда от заможен търговски род. Бракът на родителите на Карен не е особено щастлив. Заради честите си забежки, баща й се разболява от сифилис, което му причинява и депресия. На 28 март 1895 г. той отнема собствения си живот като се обесва. По това време Карен е само на 9 години. Самоубийство на баща й оставя тежка травма в съзнанието й. Двамата са близки, той я взима със себе си по време на лов и я учи на всичко, което знае за природата и особено за птиците.
Съгласно традициите по онова време, братята на Карен са изпратени на училище, а тя и сестрите й остават в семейната ферма, където за обучението им се грижат частни преподаватели, баба им и лелите им – Лида и Бес. Този период от живота й напомня на романа „Малки жени“. Карен и сестрите й постоянно организират литературни четения, постановки и измислят всякакви поеми и разкази, за да се забавляват. На 11 години тя пише първите си пиеси, но литературата не е единствената й страст.
По онова време Карен обожава да рисува и дори прави илюстрации към известни пиеси на Шекспир. Силното влияние на жените в живота й оставя своя отпечатък и мис Динесен не желае да поеме по традиционния консервативен път и да стане домакиня. Както самата тя споделя, иска да постигне „величие в живота“. Карен се записва да учи в Художествената академия в Копенхаген, но поради липса на достатъчно увереност в уменията си, така и не я завършва. Едни от най-близките й хора през целия й живот са леля й Бес и брат й Томас. Именно Бес първа повярва в литературния потенциал на племенницата си и изпраща нейни разкази в литературното списание „Обзървър“, където се публикуват под псевдонима Оцеола. Въпреки че са добри, Карен не успява да пробие на литературната сцена.
През следващите няколко години Карен работи като секретар на местен хокеен клуб Рунгстед, научава техниките на корабоплаването, благодарение на брат си Томас, обикаля из Европа, главно в Париж, Лондон и Рим и продължава да рисува. Макар първоначално тя да не иска да се задоми, животът има други планове за нея. На Бъдни вечер 1913 г. тя изненадва всичките си близки, когато обявява годежа си за своя втори братовчед барон Брор фон Бликсен-Финеке, когото е срещнала по време на бал в имението Фрийсенборг.
Годеникът й произхожда от аристократична шведска фамилия, но е назад в линията на унаследяване и затова може сам да избере по какъв път да поеме. В негово лице Карен открива сродна авантюристична душа. Те не искат да останат да живеят в едно от шведските имения на рода, а обмислят да се установят другаде по света – в Суматра или Аржентина. Чичото на Брор предлага да отидат в Британска Източна Африка и така се стига до купуването на земя в размер на 6000 акра, в която семейството на Динесен инвестира над 10 млн. крони, като основава компанията за кафе „Карен“. Скоро след това Карен и Брор си казват взаимно „да“, а техен кум е шведския принц Вилхелм.
След като се преместват в Найроби, Карен се влюбва в мястото и се радва на уважението на своите стотици местни работници и техните семейства. Тя полага грижи както за плантацията, така и за здравословното състояние на хората, които населяват нейните земи. Отношенията със съпруга й бързо охладняват. Той има тежък характер, изневерява й постоянно и дори а заразява със сифилис. Лечението с живак и арсеник, което я излекува от болестта, оставя траен отпечатък върху здравословното състояние на Карен през целия й живот.
Едно от най-прекрасните неща, които й носи Африка е срещата с истинската любов. През 1918 г., по време на официална вечеря в Найроби, Карен среща английския аристократ и ловец Денис Финч Хатън. За нея това е любов от пръв поглед. Двамата започват извънбрачна връзка и при пътуванията си до Кения той често отсяда в нейната ферма.
През това време барон Бликсен пропилява много от семейните средства и почти довежда компанията за кафе до банкрут. Тогава се намесва чичото на Карен – Аге Вестенхолц, който е един от основните инвеститори в плантацията. Той отстранява Брор от управлението на компанията и назначава племенницата си за мениджър. Също така настоява двамата да се разведат, което и става през 1925 г. Въпреки смяната на управлението, фермата е постоянно на загуба през междувоенния период. Карен и Денис заживяват заедно, но той често пътува.
При едно от своите пътувания, той така и не се завръща, тъй като самолетът му се разбива. През 1931 г. Карен губи всичко – Денис загива, плантацията банкрутира и носи финансови загуби на семейството й в размер на милиони датски крони, тя няма достатъчно доходи и е принудена да се завърне у дома в Дания. Тя напуска Африка и повече никога не се завръща.
Когато се прибира тя е съсипана както емоционално, така и физически. Отдушник на терзанията си тя намира в разкази, които започва да пише още докато е в Африка. Пише ги на английски език и ги подписва с превдонима Исак Динесен. Карен изпраща ръкописите си до редица издателства в САЩ и Лондон, но всички отказват да ги публикуват. Накрая нейна приятелка, американската писателка Дороти Фишър, урежда публикуването на разказите чрез своя издател – Робърт Хаас.
Когато сборникът „Седем готически приказки“ излиза през 1934 г., има мигновен успех и е обявен за „книга на месеца“. Съюзът на американските литературни критици го обявява за „гениален“, а английския вестник „Ивнинг Стандард“ пише че книгата принадлежи към най-значимите литературни произведения в света.
Още докато е в Африка Карен предлага на редица датски списание да напише пътепис за Кения, но всички й отказват. Тя обаче не се отказва от тази идея и благодарение на това на бял свят се появява автобиографичния й роман „Извън Африка“, който описва годините прекарани в Найроби. Това се оказва най-добрият и известен роман на писателката.
Когато изпраща глава от него на своя лондонски издател, той й връща мигновен отговор, че „никога не е била публикувана подобна книга“. Когато книгата излиза през 1936 г. тя се радва на огромен успех в Дания, Великобритания и САЩ. Благодарение на романа й, на Карен е отпусната доживотна рента от Датската държавна културна фондация. Някои съвременни писатели дори казват, че тя е „видяла Африка с очите на художник и сърцето на поет“.
Откакто излиза „Извън Африка“ обаче, романът се радва както на признание, така и на сурова критика по повод темите за колониализма и расизма, засегнати в книгата. Карен така и не заявява открито своята критика към британското колониално управление, използва думи като „туземци“. Критиките се засилват особено в съвременната епоха. Журналистът Доминик Одипо в своя статия във вестник „Стандарт“ нарича Карен – „най-опасният чужденец, който е стъпвал на кенийска почва“. Известният кенийски писател Нгуги уа Тхионго пък казва, че „баронесата превръща Кения в обширна, еротична земя на сънищата“.
За Кения – Карен е олицетворение на британския колониализъм. Реално книгата й не бива да се чете едностранно. Да, тя е сдържана в оценките си относно управлението на британците, но също така тя е и човекът, който настоява пред издателя си един особено тежък епизод от романа да остане в книгата. В повествованието има момент, в който африканско момче е бито от британски заселник и умира оковано. Всяка дума или сравнение, извадени от контекста може да се тълкуват и като расизъм, но така не може да се усети с каква любов и тъга пише авторката за Кения.
След избухването на Втората световна война, Карен пътува до Берлин като кореспондент на няколко скандинавски периодични издания. Когато Дания е окупирана на 9 април, Бликсен се завръща в страната си. През 1941 г. на Карен й разрешават да пътува до Швеция, за да даде за издаване своя нов ръкопис – „Зимни приказки“ (1942), от който впоследствие над 280 000 тираж са продадени само в САЩ. Също така тя публикува и романа „Ангелските отмъстители“, но под псевдонима Пиер Андрезел. Така през 40-те години славата й нараства и книгите й се четат все повече. По време на войната много от приятелите на Карен са част от датската съпротива срещу Хитлер. Самата тя използва имението си като убежище за еврейски семейства, които бягат към Швеция.
Карен оцелява след войната, но здравето й силно се влошава. След излизането на „Ангелските отмъстители“ (1946) тя не пише в продължение на близо 13 години. Често я приемат в болница и дори след операция част от стомаха й е отстранен. Има проблеми с храносмилането, страда от анемия и недохранване. В тези години често я канят като гост в датското радио и тя се изказва по редица политически теми, включително срещу експериментите с животни. През 1957 г. след дълги години затишие излизат „Последни разкази“, който още с публикуването си излиза в половин милионен тираж на десет езика. Тези разкази обаче не печелят признанието на предходните й книги.
Последният й роман – „Сенки в тревата“ излиза от печат през 1961 г. и в него тя отново се завръща в спомените си за своята любима Кения. Година по-късно, на 7 септември, Карен издъхва, заобиколена от свои близки и приятели. Тленните й останки са положени в короната на стар бук в резервата за птици в Рунгстедлунд.
Макар и да не печели Нобелова награда, Карен Бликсен оставя своя отпечатък върху световната литературна сцена. Нейните произведения добиват широка популярност, а две от тях служат за сценарии на филми, които получават награда „Оскар“ – „Извън Африка“ и „Угощението на Бабет“. Както самата тя пише в своя автобиографичен роман: „Един бял, който иска да ни напише нещо хубаво казва: “Никога няма да ви забравя“. А африканците казват: „Мислим, че няма да ни забравиш““.
