Неофит Бозвели – бунтарят в расо
„Училища, училища и учители, мили ми рожби! Там ще да се отворят очите ви… Послушайте ме и към учение тичешком вървете! Започнете да живеете като словесни человеци, да бъдете и на отечеството, и на държавата, и на милата ваша майка България утеха, отрада и веселие“. Това е част от диалог между родината и нейните синове. Мати Болгария вижда своите деца пръснати извън пределите й и им задава въпроса – какво ги е накарало да я напуснат.
Един от синовете й събира смелост, изправя се срещу своята майка-родина и й отговаря защо всички са си тръгнали. Виновници са тежките кърджалийски времена, потискащата власт на гръцкото духовенство и липсата на възможности за добро образование. Написан преди повече от 170 години този диалог и днес е все така силен със своите послания. Създаден е през далечната 1846 г. в една скромна монашеска килия. По това време авторът й вече е тежко болен и макар да съзнава, че дните му са преброени, до последния си дъх не спира да пробужда своите сънародници.
Той е заточен за пореден път, шестдесет и няколко годишен, но духът му е все така „необуздан“, както гласи турският му прякор. За свой път в живота той избира духовенството, а за своя съдба – борбата за просвещение и църковна независимост. Пенчо Славейков го нарича „Ахасфер на нашето възраждане“, защото също като скитникът, символ на еврейския народ, този мъж обикалял с дрипаво калугерско расо, безпощадно плюел срещу гръцкото духовенство и се опитвал да отвори очите на своите сънародници. Неговата упоритост, интелигентност и силен дух го превръщат в един от основоположниците на нашата борба за просветна и църковна независимост.
Неофит Петров е роден около 1785 г. в град Котел. Години по-късно той получава прозвището Бозвели, с което остава известен и до днес. Най-вероятно началното си образование той получава в местното килийно училище. По това време в него преподава поп Стойко Владиславов, който по-късно става известен като Софроний Врачански. Още от ранна възраст той проявява будния си ум и показва любовта си към книгите. Една навършил осемнадесет години, той заминава за Света гора и става послушник в Хилендарския манастир. След това той продължава своето учение в елинско училище, извън пределите на Атон. Когато го завършва, през 1810 г. той се завръща в Хилендар, където се замонашва и е ръкоположен за свещеник. Няколко години по-късно Неофит е изпратен като таксидиот (пътуващ православен монах, който събира помощи) в околността на Свищов.
По това време градът се намира в много тежко състояние след края на Руско-турската война (1806 – 1812). Руските войски го опожаряват и изселват голяма част от българите отвъд Дунава. Неофит е толкова покрусен, че години по-късно описва как руснаците не са проявили „никакво внимание, нито милост“. Българите започват да възстановяват града от руините му. През 1815 г. е построено първото елино-българско училище на Емануил Васкидович. Неофит Бозвели става близък приятел на Васкидович и остава да преподава в града през следващите 25 години.
През 1835 г. излиза 6-томният му труд „Славеноболгарское Детоводство“. Вероятно той го създава в съавторство с Емануил Васкидович. Някои автори го определят като първият български енциклопедичен справочник. Той съдържа буквар, граматика и землеописание (география). В предговора Бозвели отхвърля псалтира и часослова като добри методи за обучение. Също така в своето Детеводство, той обръща внимание, как неговите съвременници обучават децата си да тачат материалното богатство и успех, загърбвайки духовните ценности. Общите усилия на Бозвели и Васкидович спомагат за това Свищов да се издигне като просветен център по време на Възраждането.
Макар да се отдава на своята учителска дейност, Неофит не пренебрегва духовните си задължения. Той продължава да проповядва и дори получава архимандритски сан. През тези години Бозвели обикаля българските земи и живее за кратък период в Сърбия. По време на престоя си в Крагуевац, той се запознава със съчиненията на видни просветители като Д. Обрадович и З. Орфелин, чиито либерални възгледи оставят траен отпечатък върху него.
След това Бозвели обикаля Търновската епархия, където се сблъсква не само с политическия натиск от страна на Османската империя, но вижда отблизо и пагубното влияние и подтисничество на гръцкото духовенство. Постепенно у него назрява една открита неприязън към дейността на т.нар. фанариоти (представителите на гръцката духовна и търговско – финансова аристокрация). По време на совите обиколки в селища и манастири, Неофит често проповядва срещу гръцката духовна власт и нейните подмолни действия.
В края на 30-те години на XIX в. напрежението в Търновската епархия се увеличава. През 1838 г. на мястото на починалия Иларион Критски за митрополит в Търново е назначен Панарет – грък, който не само че бил известен с непристойното си за духовно лице поведение, но и не прикривал омразата си към българите. Почти веднага след встъпването си в длъжност, той увеличава основните църковни такси. В отговор на това местните български първенци му се противопоставят и изпращат прошения до Високата порта и до Патриаршията, в които разкриват злоупотребите на Панарет и настояват на негово място да бъде назначен Неофит Бозвели.
Той е спечелил доверието на сънародниците си, благодарение на борбата срещу гръцкото духовенство, която води вече от няколко години. За да осуети българските намерения, Патриаршията действа бързо и хитро. Тя сваля от поста Панарет и на негово място назначава Неофит, но не Бозвели, а Византиос, който е гръцки духовник. На Неофит Бозвели е отредена поддържаща роля и той е назначен за протосингел (помощник-митрополит) на Византиос. В знак на протест Бозвели отказва поста и се оттегля в Лясковския манастир. Това негово неподчинение не остава безнаказано. През март 1841 г. той е отвлечен от манастира и е заточен в Атон.
След продължилото три години наказание, Бозвели в крайна сметка е „освободен“. Той решава, че за да успее да реализира своите идеи за българска независима църква, най-доброто място, където може да ги осъществи е Цариград. Столицата на Османската империя не само е приютила видни български търговци и интелектуалци, но в нея резидират и чуждите посланици, които биха могли да повлияят на Портата в полза на българската страна в конфликта.
Бозвели вече има установени контакти с най-влиятелните дейци на местната българска колония – Стефан Богориди, Стоян Чалъков, Васил Вълков. Установявайки се в османската столица, Бозвели бързо печели симпатиите на цариградските българи и успява да превърне мнозина от тях в свои верни съмишленици. Особено деен негов последовател става известният деец на борбата за църковна независимост – Иларион Макариополски (1812-1875).
През септември 1844 г. от името на абаджийския еснаф Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават два меморандума до Високата порта с помощта на един от служителите във френското посолство – Михаил Чайковски. Първото основно искане е българите да избират сами архиереите в епархиите в българските земи. Те също така следва да имат правото да откриват свои български училища. В меморандумите също така се посочва, че българите трябва да имат свой храм в Цариград и да могат да издават свободно вестници и книги в османската столица.
В исканията намира място и идеята да бъдат създадени смесени съдилища, в които да има представителство както на мюсюлмани, така и на българи. Не на последно място, според Бозвели трябва да бъде съставена българска делегация, независима от Цариградската патриаршия, състояща се както от миряни, така и от духовници, която да представлява българския народ пред Високата порта. Значимостта на тези меморандуми е голяма, защото те не само поставят началото на борбата за самостоятелна българска църква, но и целят признаването на българите като отделен народ, различен от гръцката православна общност, в рамките на Османската империя.
Отношението на Високата порта първоначално е благосклонно. В началото на 1845 г. Неофит Бозвели е приет от великия везир и министър на външните работи Мехмед Али във връзка с меморандумите. Вследствие на разговора, на Неофит е наредено да свика събрание на български представители от цялата страна. По време на въпросния съвет на представители от българските епархии възникват колебания, тъй като някои от тях заемат страната на Цариградската патриаршия.
Така този съвет не стига до избиране на общо представителство. През юни 1845 г. Бозвели и Макариополски са официално упълномощени от българските еснафи в Цариград да ги представляват пред правителството и патриарха по верски въпроси. Двамата продължават да настояват българите да получат изложените в меморандумите свободи и дори добавят, че архиереите трябва да имат твърда заплата, за да може да се сложи край на финансовите злоупотреби.
Цариградската патриаршия осъзнава пред какъв противник е изправена и решава да действа час по-скоро по начина, по който и преди се е разправяла с него. Тя отправя предложение към Неофит Бозвели да го назначи за митрополит в Трапезунд (днес град в Североизточна Турция, разположен на Черно море). Неукротимият духовник отказва и последва ново, второ заточение в Атон. Този път заточението му преминава в много тежки условия, а самият Бозвели се разболява тежко.
През тези последни години от живота си той пише диалозите „Мати Болгария“ и „Разговор с един бесарабски българин“. На 4 юни 1848 г. Неофит Бозвели издъхва в Хилендарския манастир. Година по-късно се сбъдва една от мечтите му. На 9 октомври 1849 г. тържествено е осветен новооткритият български храм „Св. Стефан“ в Цариград.
Кроткостта и смирението, които предполагат черните одежди, не усмиряват Неофит Бозвели. През всичките години на своята дейност, във всички свои действия той проявява своя остър ум, буен нрав и несломим дух. За него самостоятелната българска църква остава мечта, а учението най-висша цел: „И колко има разлика мъртвият от живият, толко и ученият от неученият, небото от землята и ад от рай.“
