„Лошите“ момичета на историята: Елизабет I – Любимката на народа
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
Корените на понятието „златен век“ могат да се проследят чак до легендите на повечето народи. Според митологията на аборигените това е „Времето на сънищата“, когато хора и богове са живеели заедно, в хиндуистките вярвания този период от цикъла на времето се нарича „Сатия Юга“, в западната цивилизация това е мирната и културно възвисена Атлантида. В по-късни времена терминът „Златен век“ се пренася от сферата на поверията в реалната история на всеки народ, за да обозначи периодите на изключителни достижения в областта на политиката, културата, изкуството и социалното развитие. Всяка държава изживява този подем в определен период от своето развитие. За Нидерландия той се отбелязва през XVII в., когато има обединение на републиките от Ниските земи. В България това е управлението на цар Симеон, когато държавата се простира на три морета, има няколко книжовни центрове, а столицата Велики Преслав се слави със своята великолепна Златна църква и Тронна зала.
„Златният век“ във Великобритания идва в края на XVI в. и е свързан с управлението на последния представител от династията на Тюдорите. Религиозните гонения са укротени. Процъфтява икономиката благодарение на трансатлантическата търговия. Испанската Армада е победена, националната гордост е възвеличена. Това е времето, когато сър Франсис Дрейк прави пълна обиколка на земното кълбо, а мореплавателят Мартин Фробишър открива Гренландия и Американската Арктика. Наред с картографията и корабоплаването, в областта на културата цари истински ренесанс. Поезията, музиката, литературата и не на последно място – драматургията достигат до нови висини. Появяват се миниатюрите на Никълъс Хилард, звучат мадригалите на Уилям Бърд, а в Лондон отваря врати „Глоуб Тиатър“, където твори бащата на съвременния английски език – Уилям Шекспир.
Това благоденствие се дължи до голяма степен на жената, която носи кралската корона през този период и управлява цели 45 години. Народът я помни като „Добрата кралица Беси“, известният английски поет Едмънд Спенсър я нарича „Глориана – Кралицата на феите“ и й посвещава епическа поема. Историята я помни като „Кралицата-девица“, тъй като до края на живота си остава отдадена само на държавата си. В свое обръщение към английския парламент, когато за пореден път е запитана за брачните си намерения, Елизабет I казва: „Аз вече съм омъжена и моят съпруг е кралство Англия“.
Тя е трета в линията за наследяване, никой не предполага, че един ден ще управлява, а когато се възкачва на трона, някои групи в кралския двор погрешно предполагат, че ще могат да я манипулират лесно. Елизабет I успява да опровергае всички тези очаквания. Тя е изключително ерудирана, обиграна в преговорите и в съставянето на речи, за което говорят запазените свидетелства и макар да се обгражда от добри съветници, в крайна сметка тя еднолично взима своите решения. След напрегнатото управление на баща си и посредствените години на власт на своите брат и сестра, Елизабет е свежата глътка въздух, от която така отчаяно се нуждае английския народ.
Началото на нейният път към върха започва с разочарование. Крал Хенри VIII (1509-1547) прави немислимото за един монарх – приема нова държавна религия, за да може да се омъжи повторно и да се сдобие с мъжки наследник. Това поне е романтичния поглед върху събитията. В действителност, тази религиозна промяна е един прекрасен политически подход от лукав владетел. Хенри VIII иска да концентрира повече власт и пари, а на пътя му стои Църквата.
Протестантството му дава това, от което има нужда – възможност да управлява без намесата на религиозни водачи и да присвои богати църковни земи. Бонусът е възможността да уреди въпросът с унаследяването. През 1532 г. римският папа отказва да му даде развод и Хенри VIII откъсва Англия от лоното на католическата църква. Той се развежда с Катерина Арагонска и се жени за благородната дама – Ана Болейн. Когато тя забременява целият двор е убеден, че ще се роди мъжки наследник. На 7 септември 1533 г. обаче в двореца Плаценция проплаква момиченце. Хенри VIII е разочарован и бесен, Ана Болейн дори не иска да погледне детето.
Елизабет така и не успява да опознае майка си, защото тя е екзекутирана по обвинения в изневяра и държавна измяна, когато момиченцето е едва на 3 години. Баща й не скърби, а бързо се жени за трети път. Новата му съпруга – Джейн Сиймур, която е придворна дама и негова братовчедка успява да го дари най-после с наследник – Едуард VI. След това събитие предходните брачни съюзи на Хенри се смятат за незаконни и Елизабет, както и сестра й Мери, която е дъщеря на Катерина Арагонска, губят кралските си титли. Те вече не са принцеси, а към тях се обръщат само с „лейди“.
Въпреки това като дете Елизабет е отгледана в домакинството на брат си. По-съществена промяна настъпва по време на шестата съпруга на Хенри VIII – Катрин Пар, която харесва момиченцето и я отглежда като своя дъщеря. По нейно нареждане тя започва да се обучава от най-добрите частни учители по онова време, сред които Уилям Гриндал и Роджър Ашам. Наред с английския тя владее още четири езика – латински, френски, гръцки и италиански. Освен това изучава реторика, философия и история, усвоява свиренето на лютня и клавесин. В едно свое писмо Ашам отбелязва: „Умът й не е слаб като на жена. Упоритостта й е равна на тази на мъж“. Съвременниците й я описват като сериозна млада дама, която винаги носи книга със себе си.
Когато Хенри VIII умира, Елизабет е на 13 години. Според последната му воля, Едуард е негов наследник. Въпреки това в завещанието му се крие нещо много важно. Отбелязана е една хипотетична линия на унаследяване, а именно, че ако синът му умре без наследник, той ще бъде наследен от Мери I, а ако тя си отиде без да има дете, тронът отива при Елизабет. Именно този параграф впоследствие ще се окаже от изключителна важност за бъдещето на младата принцеса.
Годините след смъртта на баща й са до известна степен тежки. Елизабет губи благосклонността на Катрин Пар, след като съпругът й – Томас Сиймур се опитва да я съблазни, но е екзекутиран. Когато Мери I се възкачва на трона след смъртта на брат й, Елизабет отново изпада в немилост, защото е обвинена за бунт срещу короната, воден от един от приятелите на майка й – Томас Уайът. И от двата скандала, младата принцеса успява да се измъкне благодарение на своя ум, красноречие и липса на уличаващи доказателства. Управлението на Мери I е непопулярно и белязано от опитите й да върне Англия към католицизма. Тя също умира преждевременно вследствие на заболяване.
Така на 17 ноември 1558 г. се стига до коронацията на третото, последно дете на Хенри VIII – Елизабет. Самата церемония е съпътствана с множество радостни възгласи и негласни надежди. Когато идва на власт, Елизабет съставя и свой малък Таен съвет. Най-важният негов член е сър Уилям Сесил, първи барон Бърли. Той е неин държавен секретар в продължение на 40 години, до смъртта си. На него се дължи строгият контрол над финансите през тези години, създаването на ефективна разузнавателна служба и успешното лавиране по въпросите, свързани с религията.
Управлението на нейната сестра – Мери I остава в историята като кърваво, заради безмилостното преследване на протестанти. Първият и най-належащ въпрос пред новата кралица е религиозният. И днес учените спорят до каква степен тя е била отдадена на религията. По време на една от речите си, Елизабет ясно показва позицията си: „Има само един Иисус Христос и само една вяра. Останалото е спор за дреболии.“ Тя осъзнава, че трябва да се сложи край на религиозните преследвания.
Още в годината на възкачването й са приети т.нар „Акт за единство“ и „Акт на Върховенството“, съгласно които протестантството остава водеща религия в държавата, но се запазват някои католически символи и кралски инсигнии. Монархът е върховен водач на Църквата, положение което е запазено и до ден днешен. Изключително далновиден е начинът, по който е вписана тази позиция. Тя може да бъде поета както от мъж, така и от жена, което е било истинска малка революция, тъй като до този момент не е имало лице от нежния пол, което да е оглавявало църква.
Следващият по важност въпрос се оказва брачният. Парламентът и благородниците вярват, че Елизабет ще упражнява власт, докато й се намери подходящ съпруг. Бивайки свидетел на множеството бракове на баща си, неговите смъртни присъди към част от съпругите му, както и нещастното съвместно съжителство между сестра й Мери I и испанския принц Филип II, Елизабет няма никакво намерение да дели властта си. Началото на управлението й е белязано от безрезултатните опити на Парламента да уреди нейния брак. Най-вероятният й кандидат и човекът, когото тя е обичала и с когото вероятно е имала афера, е приятелят от детството й – Робърт Дъдли.
Смъртта на съпругата му, бележи връзката им със скандал, тъй като се смята, че не е била естествена. След този момент брачният съюз между Елизабет и Робърт е немислим. През останалото време, кралицата използва брака като част от преговорите с чужди владетели. След кандидатите за ръката й са: шведския крал Ерик XIV, ерцхерцогът на Австрия Карл II, херцогът на Д’Анжу – Франсоа д’Алансон и краля на Франция – Анри III. В крайна сметка всички тези опити за сватосване остават неуспешни. Елизабет успява да спечели от това свое положение. Тя изгражда образа си на „девица“, отдадена само и единствено на своята страна.
Едно от събитията, което хвърля сянка върху управлението на Елизабет е нейното отношение към кралицата на Шотландия – Мария Стюарт. Тя се възкачва на шотландския трон през 1561 г., но властта й е на кантар. През 1566 г. тя ражда единствения си син – бъдещия английски крал Джеймс I. На следващата година протестантите в страната въстават и тя е принудена да абдикира в полза на сина си. Мария Стюарт търси подкрепа от Елизабет, която получава под формата на плен, продължил цели 19 години. Английската кралица не й помага да се върне на власт, в замяна на което се смята, че Мария Стюарт участва в няколко заговора срещу нея.
Дълго Елизабет отказва да приеме тези факти, но в крайна сметка й предоставят доказателства за измяната Мария е осъдена на смърт и екзекутирана през 1587 г. След екзекуцията английската кралица твърди, че е подведена от приближените си да подпише заповедта да смъртното наказание и дори изпраща писмо до Джеймс I, в което се извинява за фаталната грешка. Нейните оправдания не звучат достоверно предвид твърдото й управление и липсата на вмешателство в решенията. По-вероятно е да иска да запази възможно най-добри отношения с шотландския крал, тъй като той е нейният потенциален наследник.
Екзекуцията предоставя дългоочаквания повод от страна на външнополитическите противници на кралството. Католическа Испания смята деянието за пряк удар върху католицизма. Филип Испански обявява, че ще нахлуе в Англия и ще възстанови истинската вяра. През 1588 г. той изпраща Армадата. Макар и да не води войските в същинската битка, Елизабет отива на бойното поле, за да повдигне духът на войниците. В своята знаменита реч пред тях тя казва: „Знам, че имам тялото на слаба и немощна жена, но имам сърцето и стомаха на крал и то на краля на Англия!“. Дали заради климатичните условия, или заради силата на думите й, англичаните побеждават испанците в тази знаменита битка.
През 1560 г. с одобрението на Елизабет се създават т.нар. „Морски кучета“. Това е група, съставена от знаменити пирати, чиято цел е да тормози и плячкосва испанските кораби. Едни от най-известните участници в нея са сър Франсис Дрейк и сър Джон Хоукинс. По време на управлението на Елизабет, се водят някои неуспешни кампании във Франция. Едно от изпитанията за нея е въстанието в Ирландия, известно като Деветгодишната война. То бележи по-късните години от нейното управление и в крайна сметка ирландците се предават и подписват мирно споразумение след нейната смърт.
С напредването на годините, Златният век на Елизабет постепенно залязва. Победата над Испанската Армада е върхът, след който събитията постепенно започват да се влошават. Малко след знаменитата победа умира най-близкият приятел на Елизабет – Робърт Дъдли. Постепенно някои от членовете на Тайния й съвет също издъхват, като най-сериозна е загубата на сър Уилям Сесил. Това довежда до нови опити на благородници да станат нейни фаворити и до допълнителни интриги в кралския двор.
В самия край на управлението й зачестяват лошите реколти и стопанските проблеми. През 1601 г. Елизабет държи известната си „Златна реч“, в която отбелязва: „Да си крал и да носиш корона изглежда приятно за тези, които гледат отстрани, но това не се отнася за тези, на които им се налага да го правят…Може да сте имали много мъдри принцове преди мен на трона, но никога на него не е седял някой, който да ви обича толкова силно.“
Елизабет издъхва в ранните часове на 24 март 1603 г. Седмици преди това тя е потънала в депресия от загубата на близките й приятели и съветници. Националната гордост от победата над Армадата и културния възход на Англия отекват дълго след смъртта й. Някои историци отдават успехите й на чист късмет, докато самата Елизабет вярва, че те се дължат на Божията помощ и закрила.
