„Лошите момичета“: Мануела Саенс – Освободителката на Освободителя
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.
В началото на XIX в. Наполеоновите войни прекрояват картата на Европа – променят границите на държавите, създават коалиции, издигат нови владетели. Испания не прави изключение. През 1808 г. в гр. Байон тогавашните испански крале Карлос IV и синът му – Фернандо VII са свалени от Наполеон и на тяхно място се възкачва братът на френския владетел – Жозеф Бонапарт. Този акт на смяна на властта е искрата, която разпалва вече тлеещите огньове в испанските територии на Южна Америка. От десетилетия местното население се опитва да надигне глава и действията на Наполеон идват в точния момент.
Така само три месеца след като испанските крале напускат тронната зала започват т.нар. Войни за независимост на Южна Америка. В продължение на 25 години, Боливия, Чили, Венецуела, Колумбия, Еквадор и др. по-малки нации се изправят срещу испанския потисник и се борят да получат така жадуваната политическа свобода. Макар лицата на тези войни да са смели мъже като Симон Боливар, Мигел Идалго и Костиля и Франсиско де Миранда, „нежните имена на огъня“ не остават встрани от кървавите конфликти. Много съпруги, майки и дъщери се посвещават на борбата било като медицински сестри или като воини.
Сред тях изпъква името на една дама, която не само е омайвала мъжете с красотата си, но е покорила и сърцето на небезизвестния генерал, политик и революционер Симон Боливар. В своите писма той я нарича „Освободителката на Освободителя“, тъй като тя поне на два пъти спасява живота му. В Латинска Америка и до днес е известна като „майката на феминизма, еманципацията на жените и равните права“. Тя е противоречива личност – понякога се държи нежно и изтънчено като дама от висшето общество, друг път пие и се бие наравно с мъжете. Не робува на традиционното облекло, пуши при всеки удобен случай и кръщава кучетата си с имената на своите врагове. За своя принос по време на войните тя е наградена с Ордена на слънцето, най-високото отличие в Перу, което се връчва за изключителни граждански и военни заслуги.
Мануела Саенс де Вергара и Айзпуру се ражда на 27 декември 1797 г. в гр. Кито (дн. столицата на Еквадор). Тя е незаконно дете на испанския офицер Симон Саенс де Вергара и еквадорката от аристократичен род Мария Хуакина де Айзпуру. Семейство Айзпуру макар да не са очаровани от прелюбодеянието на дъщеря си, не я прогонват от дома си.
Симон Саенс има друг брак и четири деца, но припознава малката Мануела, привързва се към нея и често я посещава. Когато в града избухва бунт, Мария взима дъщеря си и се оттегля с нея в семейното ранчо Хасиенда Канахуанго, където детето се научава да язди изключително добре, запознава се с основите на четенето и писането, и учи английски език. През тийнейджърските години обаче свободолюбивият дух на Мануела започва да се проявява.
Тя се увлича по революционните идеи, сприятелява се с хора под нейния социален ранг, започва да пуши и да се държи непристойно според тогавашните морални норми. Нейният чернокож слуга и приятел Йонатас дори я учи да стреля с огнестрелно оръжие. Отговорът на семейството й е да я изпрати в манастир. Стените на светата обител обаче не я задържат за дълго и тя успява да избяга с помощта на любовника си – офицера Фаусто де Елхуяр. Двамата изживяват страстна, но краткотрайна афера и само две седмици по-късно Мануела се връща при майка си.
Тогава семейството й решава, че един брак със стабилен и заможен човек, ще обуздае духа на младото момиче. Така още ненавършила 20 години, Мануела е омъжена против волята й за английския търговец Джеймс Торн, който е два пъти по възрастен от нея. За него това е любов от пръв поглед и за цял живот. За нея – това е затвор. Двамата не успяват да създадат потомство.
Джеймс през целия си живот остава верен на съпругата си, подкрепя нейните идеи, финансира нейните сбирки с революционни дейци, прощава прегрешенията й и до последно се надява, че тя в даден момент ще отвърне на чувствата му. Дори, когато на един по-късен етап двамата се разделят, той продължава да я увещава да се върне при него, докато тя до последно проявява жестокост към чувствата му и му пише, че: „Монотонността е запазена марка на вашата нация, в любовта – със сигурност…Официално и без да се смея, с цялата възможна сериозност…ви уведомявам, че никога повече няма да бъда ваша.“ Когато Джеймс умира, тя не пожелава да получи наследството, което й е оставил, тъй като дори тогава тя не иска да има нищо общо с него.
В началото на XIX в. обаче бракът й е все още стабилен, поне в очите на обществото. Тя разполага със статута на аристократ и с големи финансови възможности. Поради своята красота, интелигентност и социални връзки, компанията й е желана от всички, нейният салон е един от най-посещаваните, а името й фигурира на всяка покана за обществено събитие. Именно през 1822 г. на поредния бал, организиран в двореца на губернатора, тя за първи път среща тогава 39-годишният Симон Боливар -жива легенда, герой от битките при Карабобо и Пичинча.
Двамата се влюбват и след този ден рядко се разделят. Той постоянно е на път, но тя го следва неотлъчно. Така Мануела заменя скъпите дантелени рокли за чифт червени панталони и черно пончо. Тя е отличен ездач и борави еднакво добре както с меча, така и с пистолета. Макар да не е единствената жена в живота му, всички съвременници я признават като половинката до Освободителя. За него тя е „Тази нежна, но луда жена“. Тя е негов главен довереник, секретар и съветник.
Бойното кръщение на Мануела е още през 1822 г., когато тя подпомага силите на Боливар при битката при вулкана Пичинча. Основната й роля е на медицинска сестра. За заслугите си тя получава ранг лейтенант. Две години по-късно, тя вече е част от кавалерийските войски и след битката при Хунин е произведена в чин капитан. Същата година тя доказва своите качества по време на едно най-важните бойни действия в хода на войните за независимост на Южна Америка – битката при Аякучо. Тази битка ознаменува независимостта на Перу и подсигурява свободата на останалите държави в Южна Америка.
Там една срещу друга се изправят войската на революционерите, водени от генерал Антонио Хосе де Сукре, един от най-доверените приятели на Боливар и тази на роялистите, начело с генерал Хосе де ла Серна, първи граф на Андите. По време на сражението Мануела се отличава на бойното поле и самият вече маршал де Сукре предлага тя да получи чин полковник. Като сувенир от битката, доня Саенс си взима мустаци, откъснати от трупа на враг, когото убива. По-късно тя ги превръща в аксесоар, тъй като ги поставя на пръчка и ги носи по време светски събития.
През 1825 г. е обявено създаването на Боливия – територия под властта на Боливар и кръстена на негово име. За кратко време той успява да започне строежа на училища и напоителни системи. За съжаление обаче мечтата за обединена Южна Америка се оказва химера и скоро започват бунтове в редиците на самите революционери. Много хора се обръщат срещу героя на нацията и започват да кроят планове как да го убият.
Вероятно чрез своята мрежа от шпиони и доверени лица, Мануела на два пъти успява да е един ход преди заговорниците. През август 1828 г. тя разбира, че ще се опитат да убият Боливар по време на маскен бал в Богота. Тя не разполага с време да го предупреди, затова решава да го спаси по един нетрадиционен начин. Мануела се появява на събитието, изглеждайки пияна и разиграва огромна сцена пред всички присъстващи. Убийците не успяват да се промъкнат и да нападнат изненадващо Боливар, тъй като той е принуден да напусне бързо мероприятието, опитвайки се да обуздае своята любовница.
При вторият случай, когато спасява живота му, тя знае от рано, че се готви заговор и неколкократно предупреждава любимият си, но той игнорира нейните думи. Една нощ тя го гони от спалнята и го кара да се измъкне през прозореца. Малко по-късно в стаята нахлуват убийците изпратени за него. Те я разпитват и бият в опит да изкопчат от нея информация къде е Боливар, но тя не го предава. Дори ги предизвиква да я убият, но те не стигат до там.
Раните й обаче са толкова тежки, че след това тя е на легло в продължение на две седмици. В едно от писмата си до нея Боливар пише: „Научи се да обичаш и не ме изоставяй, дори заради самия Бог.“ Мануела това и прави и остава до него, дори когато всички му обръщат гръб и той остава без пукната пара. Последните им планове са двамата да избягат във Франция, но това така и не се осъществява, защото през 1830 г. туберкулозата отнася генерала преди да успеят да отплават.
След смъртта на Боливар, неговите врагове завземат властта в Колумбия и Еквадор и Мануела е екстрадирана. Тъй като е била негова любовница тя не е желана от новата власт. Това което запазва, са писмата от генерала, които отказва да предаде на когото и да е. За известно време тя живее в Ямайка. Покрусена от смъртта на любимия, тя се опитва да се самоубие също като Клеопатра – използвайки змия, но не успява и животът й е спасен.
Последните си години тя прекарва в град Пайта (в дн. Перу) като собственица на малък магазин за тютюн. Името й обаче остава известно и дори там тя е посещавана от известни личности като италианския революционер Джузепе Гарибалди, перуанския политик Рикардо Палма и американския писател Херман Мелвил. Когато е на 50 години тя си чупи бедрената кост, което я оставя инвалид до края на живота й. Умира на 23 ноември 1856 г. покосена от дифтерия и е положена в общ гроб, за да не се разпространи заразата.
За разлика от своя генерал, Мануела трябва да чака повече от век, за да получи заслужено признание. През 2007 г. президентът на Еквадор – Рафаел Кореа я прави почетен генерал на република Еквадор. През 2010 г., останките й, са ексхумирани и са положени до тези на Симон Боливар, събирайки двамата влюбени революционери след близо 180 години раздяла. Свободолюбивият й дух служи за пример на поколения жени в Южна Америка, историята й е претворена в сюжети на филми и опера, а образът й вдъхновява писатели като Габриел Гарсия Маркес.
