shareit

Дневниците на лейтенант Хектор Пола разказват за живота на военнопленниците във Филипините, но никога не са прочетени от родителите му

| от |

Хектор Пола е един от първите американски войници, които да се изправят срещу японската армия в битката за Батаан през април 1942 г. За негово най-голямо нещастие, той ще бъде и един от малкото, които ще разкажат историята на първите военнопленници, които са имали честта да попаднат в лагерите на империята. Мъжът все пак намира време да записва някои от историите си в тетрадки и дневници, понякога и на стара вестникарска хартия, като не забравя да ги носи със себе си.

Някои от неговите тетрадки са с логото на Филипинското бюро за социални помощи, следователно е възможно и Хектор да е имал достъп до комисариата в лагера. Докато е в лагера успява да запише най-подробно всички карти за игра, но също така намира време за поезия. Понякога талантът може да се прояви на най-странните места в света, следователно не трябва да се изненадваме.

Историята на Хектор е интригуваща, неговите родители са италиански имигранти. Баща му Лодовико работи като градинар, докато Хектор му помага, когато не е в училище. Младежът никога не е бил гений и не се е опитвал да бъде такъв. Играе баскетбол и футбол в гимназията, а след това свири на кларинет в оркестъра на училището.

След завършване изкарва няколко години във военна академия в Мисури и след това има повиквателна за Уест Пойнт. Баща му често се шегува, че не може да повярва как той работи като градинар, докато неговото момче ще се дипломира в престижна военна академия. След дипломирането, Хектор е изпратен в 57-ма пехота във Филипините.

По това време повечето войници са просто в рая, все пак цените за всичко са изключително минимални и всеки може да живее малко по-охолно. След атаката на Пърл Харбър, Япония удря и Филипините. След две седмици няма никакви шансове филипинци и американци да се справят с настъплението в Батаан. Пола е повишен в първи лейтенант на 16 януари, но битката за Батаан продължава и неговото повишение е в следствие на липса на кадри.

На 9 април всички се предават и повече от 60 000 души трябва да направят над 100 километра преход, за да стигнат до лагерите за пленници. По пътя няма милост и всеки преуморен се застрелва веднага. Войниците пристигат в Кабанатуан на 2 юни 1942 г. и дори не знаят какво ще бъде тяхното бъдеще. В своята първа тетрадка, Пола пише имената на своите бойни другари, техните адреси и посочва кой и кога е бил убит.

В продължение на една година животът е къртовски труд, бой и жестоки наказания, а един от светлите описани моменти е получаването на банан на 5 януари. Друг плюс е, че е раздадена кутия с цигари на всеки войник. Точно те ще се превърнат в парична единица в лагера. На 17 март са предоставени рибно олио за полиране на обувки и паста за зъби на прах – една на 3-ма души. На следващият ден са дадени и по 3 лайма на всеки войник.

До 1943 г. се разрешава и по една музикална вечер на седмица, в която всеки, който може да свири на инструмент ще има право да го направи и така до 1944 г. Интересното е, че Пола никога не пише за зловещата страна на ситуацията и отношението към войниците. Често предпочита да коментира по-приятните разговори с останалите войници.

На 14 април 1943 г. ще разкаже какво е отношението към войник, който се опитва да избяга. Първо е бит, след това главата му е обръсната и е изпратен в карцера. При завръщането си ще сподели, че плъховете често се катерили по главата му. Не се опитва да бъде лиричен, когато 10 човека са разстреляни за нападение над комендант.

Надеждата, че скоро ще дойдат янките с танкове започва да охладнява още през 1942 г. По това време някои от радистите в лагера успяват да направят радио със стари части и слушат изявленията на Рузвелт, че скоро ще бъде изпратена помощ. До 1944 г. се отказват да вярват, след като празните обещания носят повече болка, отколкото малката надежда.

След като американските запази приключват, повечето трябва да се хранят с една малка порция ориз и се опитват да оцеляват. Грамажът месо е едва 30 грама. На Коледа 1942 г. ще напише как са изпратени жени от Манила, които носят бонбони, цигари и други сладки изделия. Макар и да не пише нищо, по-късно ще стане ясно, че това са били жители на червения кръст.

Получава сапун и други консерви, които веднага ще се превърнат в запаси през следващите дни. Посещението на Червения кръст се случва малко  по-рядко през следващите години, но продължава да е налично. На 10 май 1944 г. е записано, че войникът е успял да откъсне първото манго за сезона и да го сподели със своите събратя.

Пола разказва, че пред бараките е позволено да се направи малка градина, от която реколтата със сладки картофи дава много добро разбиране и висок шанс за развитие. При влизането си в лагера тежи 75 килограма, но през последният път, когато споделя информацията ще посочи, че е едва 68 килограма и повече не пише. По това време много американци искат да изпратят лекарства, но не е сигурно, че Червеният кръст ще може да ги достави.

До 1943 г. е споменато, че всички войници пият хапчета против малария и имат достъп до антибиотици, но не и до лекар. Тази задача се провежда сред затворниците. Японците плащат на войниците малки суми във филипинско песо. Приетите пари са около 2 цента на ден. Всички пари се държат в японския спестовен клон и според Пола, до този момент разполага със 470 песо, защото дажбата е около 5 песо на месец.

През 1943 г. се опитва да повиши дажбата на 40 песо и всичко това завършва с бой и наказания. Войниците могат да използват средствата, за да пазаруват от магазина в лагера. Имат достъп до плодове, кафе, тоалетни принадлежности, тютюн и пресни яйца. Интересно е, че макар и 12 яйца да струват едно песо, тетрадката също струва толкова. Следователно мъжът преценява, че е по-добре да заложи на хартията, отколкото на храната.

На 29 април 1943 г. американските войници получават сервиран горещ пай – още от фурната и кафе. Тази голяма радост е рожденият ден на император Хирохито. На следващата година няма специално празненство. От време на време идва помощ, но самите затворници могат да пишат едва по 50 думи за съобщение. Пола иска от своите роднини слънчеви очила и казва, че е добре, няма нищо повече, което да сподели, макар и да иска.

Към края на войната много от затворниците са изпратени директно в Япония, където да работят. Това не е просто професионална работа, а робство на някои от така наречените адски кораби. На 6 март 1944 г. Пола пише в дневника си, че заминава. Работата започва в малките часове на деня и продължава до тъмно, като след няколко часа сън всичко продължава отново.

По това време повечето пленници все пак са оптимисти, чуват за промяната на сраженията и забелязват как точно се променя историята. На 21 септември за първи път вижда как американски самолети прелитат над него и по време на сражението един японски самолет е свален пред очите им.

Пола заявява, че са летели свободно и без притеснения, което трябва да подсказва, че войната е може би към своя край. В своя дневник пише, че се надява да прекара рождения си ден – 30 септември, когато ще бъде на 28 години – в Манила, но тези планове са все още далече. На 15 октомври той също получава повиквателна да се яви на работа и да замине на ново назначение в Япония. Има време да напише една бележка до майка си, която ще му бъде последна.

„Заминавам тази вечер в полунощ. Оставям всички тетрадки на Кнопинг, който ще ги изпрати на теб. В добро здраве съм, не вярвах, че ще напусна този остров, но бъди спокойна, защото ще се справя. Справих се до този момент и не виждам какво може да ме пречупи.“

Около 5 дни по-късно генерал МакАртър ще направи десант на остров Лейте и ще командва 6-та армия за освобождаването на Филипините. Малко след това всички дневници ще дадат много добра представа какво наистина се е случвало в лагерите, като подробностите се допълват изключително добре. След два месеца работа в Манила, Пола е качен на кораба Орьоку Мару с още 1555 американски затворника и още 64 от други държави.

На 13 декември 1944 г. корабът заминава за Япония. Само два дни по-късно, както много други японски кораби, които не поставят обозначение, че карат военнопленници, ще се превърне в цел на американските самолети. След една свирепа атака, корабът потъва и 270 от затворниците умират, Пола оцелява и се нови във водата, за да бъде прибран от друг кораб, който минава на 27 декември. Вторият плавателен съд успява да стигне до Такао, Формоса – днешен Тайван.

На 31 декември 1944 г. още стои на пристанището до 9 януари, когато американците го бомбардират. В трюмовете загиват още 400 души. Хектор Пола отново чудотворно успява да излезе почти невредим, макар и шансовете да не са на негова страна. На 21 януари вече няма сили, а и корабът преминава още една  жестока атака. Японците дори не си правят труда да изведат пленниците на борда.

През юли 1945 г. Вико и Маделин Пола ще получат писмо от майор-генерал Едуард Ф. Уитсел. В самото писмо ще бъде споделено, че техният син е бил убит и е погребан някъде в японски води с потъването на кораба Орьоки Мару. През октомври 1946 г. ще получат още едно писмо, в което се съобщава, че Хектор е оцелял първата бомбардировка, но умира на 9 януари 1945 г. За майката това е едно жестоко емоционално пътуване, но армията иска да бъде конкретна и поне да сподели какво наистина се е случило с техните деца.

През 1951 г. армията ще направи още една корекция и ще сподели, че няма как да изпрати останките на сина обратно в САЩ. От пералнята в Манила ще бъде взета неговата униформа и ще бъде изпратена на семейството. Маделина приема новините за смъртта на сина си много тежко и умира през 1954 г. и тогава семейството ще разказва как тя не излизала от дома си и се е отказала от живота си.

За бащата, Хектор е бил герой и до края на дните си, които приключват някъде през 1978 г. ще носи теглото и ще признава, че е трябвало да го насочи в друга посока, а не към армията. През 1944 г. Джоузеф Кнопинг разбира, че ще бъде изпратен в затвора Билибид, където ще дочака десанта на американците. Преди да замине, носи със себе си единствено тетрадките, а след това ги предава на редник Артър Хилшортс.

И двамата успяват да избегнат съдбата на Хектор и са спасени през февруари. Хилшортс е изпратен в болница в Сан Франциско през март 1045 г. и на 2 април изпраща всички записки на Пола в дома му в Мисури. По това време семейството все още се надява, че ще получи добри новини за сина си.

Семейството ще остави всички тетрадки заедно с писмото на генерала, в което се съобщава за трагичната загуба. После всички негови вещи се прибират в стаята му, заедно с парадната униформа от Уест Пойт. Оказва се, че години наред, нито майката, нито бащата имат желание да отворят телеграмата от Хилшортс и едва след като дъщеря им се омъжва и решава да провери съдържанието, ще попадне на този артефакт, някъде през 1995 г. По-късно те се публикуват и в широкото медийно пространство.  

 
 
Коментарите са изключени за Дневниците на лейтенант Хектор Пола разказват за живота на военнопленниците във Филипините, но никога не са прочетени от родителите му

Повече информация Виж всички