Чарлз Дикенс преживява зловеща влакова катастрофа
Чарлз Дикенс е един от известните и уважавани писатели в няколко епохи. Освен невероятен с перото, този човек има и доста богат житейски опит. На 9 юни 1865 г. Дикенс трябва да излезе от купето на дерейлирал влак, който по една случайност се озовава на мост в региона на Кент, Англия. Сцената е изключителен хаос. Дикенс никога не е чувал за Холивуд, но когато излиза от вагона, се озовава точно в такава сцена. Останалите вагони от влака са в плитката река под него, завързани здраво един за друг, докато неговият продължава да стои на релсите и все пак, да се тегли от тежестта.
В момента на катастрофата загиват 10 души и още 40 са ранени. Авторът на „Оливър Туист“ и „Големите надежди“ ще трябва да се спаси максимално бързо, но още по-страшното е, че след близо 5 години от този ден, Дикенс няма да е сред живите. Никога повече няма да се качи на влак и ще се опитва да избягва този транспорт при всяка една възможност. Винаги казва, че когато чуе или види влак, напрежението в него преминава границите на нормалното. Днес учените смятат, че Дикенс е имал сериозен пост-травматичен стрес от инцидента.
Историята на инцидента посочва, че писателят се прибирал от Франция, където прекарал кратка почивка. Пътувал е в първа класа и е заемал третия вагон със своята любовница Елън Търнан и нейната майка. Маршрутът минавал през няколко моста. Железните релси изисквали ремонта дейност, особено след като дървените връзки често можели да се разяждат от влагата и климата.
Ремонтът на най-големия мост Стейпълхърст е бил назначен за 9 юни. Влакът се движи с около 90 км/ч и работниците по линията започнали да дават знаци, че влакът трябва да спре. Началникът на влака дава команда да се пуснат веднага спирачките, докато екипът преценил, че скоростта може да се намали допълнително, ако се опитат да включат задния вход на двигателя и така да спрат по-бързо.
Всички опити се правят късно. Колелата на влака започват да скачат по релсите точно като балон с вода, поне така разказва за своето преживяване Дикенс по-късно. Локомотивът с първите три вагона прави един сериозен скок от релсите и прескача дупката, но останалите вагони не успяват да преминат това препятствие.
Дикенс излиза от вагона и точно тогава същият се чупи на две половини и пада в реката. Събитието се случва през зимата, когато реката е плитка. След катастрофата, Дикенс и неговата компания в началото запазват спокойствие, но след като са хвърлени в единия ъгъл на вагона, вече знаят, че ситуацията е сериозна. Дикенс помага на всички да излязат от вагона, като той напуска последен, но по средата на пътя се сеща, че има нужда от своето малко шишенце с бренди, преди да напусни.
При излизането от купето идва и още една неприятна изненада. Дикенс трябва да срещне погледите на хора покрити в кръв. Авторът помага на всички, носи вода, помага на по-тежко ранените да легнат в тревата и се опитва да превързва рани. Някои получават дори бренди, което е извадено по-рано.
Спомня си как минава покрай една жена, която се усмихва, докато лежи, а при следващото преминаване разбира, че е умряла. За втори път се налага да влезе във вагона, защото вътре стои недовършеният текст на „Нашият общ приятел“. Смъртоносният инцидент получава място във всеки в-к в Англия и мнозина посочват, че именно Дикенс е героят в тази история. Някои говорят за неговата помощ, други ще твърдят, че се е разминал на косъм със смъртта и много други подобни.
Каква е причината за катастрофата? По това време влаковете между Франция и Англия се координират предимно през Английския канал, което означава, че всеки график се прави ден за ден. Работата на строителния бригадир Хенри Бендж също трябва да се съобразява с графика и да работи в дупките, когато няма никакъв трафик.
Хенри признава, че в събота е объркал графика, където е посочено, че влакът ще мине след 5 часа. За съжаление е трябвало да погледне петък, когато е посочено, че влакът идва в 3 часа и 19 минути следобед. Бригадирът е съден, признат за виновен и осъден на 9 месеца в затвора, но след това се връща обратно на работа в същата станция.
Работникът, който трябвало да бъде на пост и да дава сигнали на влаковете. Той е трябвало да бъде много по-далече от работното място и да предостави необходимото време за спиране, но това не е спазено. Измерването на разстоянието ставало с преброяването на телеграфните постове. Работникът е направил точно своето изчисление, но самите стълбове не са разположени на правилното разстояние. Той не е обвинен, а началникът на влака не е съден, след като не е направил нищо грешно.
След инцидента става ясно, че Дикенс няма да бъде съден и остава изключително спокоен през следващите 5 години. Продължава да пише и дори пътува до Америка. Никога не забравя инцидента и често признава, че паметта му го връща там и понякога трепери. Хенри Дикенс признава, че е виждал баща си да трепери и да изпитва паника, когато се качва на влак в някакви изключения. Ръцете му стискат толкова здраво седалката, че понякога успява да ги скъса. Именно той споделя, че това изживяване променя завинаги живота на баща му и той никога не се възстановява.
