shareit

Борис Илиев Берковица искаше да види свободна Македония, но този блян беше изгубен

| от |

Интерно е как след Руско-турската война, България започва да демонстрира изключителна военна подготовка. В ранните години историята ни показва, че българските офицери се обучават в италиански и френски школи, отдадени са на военното дело, особено след като най-накрая могат да потърсят реванш за петте века в робство. На днешната дата ще открием, че своят житейски път приключва Борис Илиев, той е само едно скромно и кратко име в статистиката, но реално неговият живот е една дълга и свирепа борба.

Наричат го Берковчанина, защото е родом от Берковица и макар да е забравен революционер, войвода и част от Върховния македоно-одрински комитет, неговата професия е войната и е очевидно, че в нея може да се справи най-добре. Не случайно той и много други четници ще проклинат Европа и ще я наричат „Вавилонската блудница“, защото всеки един договор само обрича повече и повече Македония, онази, за която българите се борят. Остава само с основно образование, но и няма време да завършва гимназия.

Началото на XX век е кърваво и ще остане такова до средата си. Борис Илиев се включва във ВМОК през 1902 г. и първите му сражения с Горноджумайското въстание. Четниците имат за цел да вдигнат българското население и да се изправят срещу Османската власт. По това време княз Фердинанд I не е уведомен за подобни конкретни действия и като цяло самите четници са оставени да се борят сами. Общият им брой е около 2850 срещу близо 14 хиляди османски войника от редовната армия.

Ситуацията в България също не е особено розова, за да подкрепи подобни военни действия, а и всички изпратени руски офицери и представители на армията, които трябва да обучават България, отдавна са напуснали – практически след съединението. Българите в Македония трябва да отхвърлят своята власт самостоятелно, а и през това време мнозина не знаят, че рано или късно ще се стигне до Балканската война. Самото въстание е планувано за 25 септември, но реално избухва с 2 дена по-рано и принуждава повечето сили да започнат действия много по-рано, с което нямат и подготовката.

Сражения се водят в райони като Сърбиново и Градево. Въстаниците не се дават толкова лесно и ревностно пазят всеки метър. От 19 октомври до 3 ноември се водят шест сражения при Бистрица, върховете на Чатал, Факир тепе и местността Ибраимец. В Мелнишко има допълнителни две сражения, още две в Петрично и едно в Малешевско. Струмишко и Разложко. Четниците са отворили цели 19 фронта, но дори и това не им помага да се справят. По същото време се оказва и тежък натиск на Европа върху България и изискването е да се затворят границите, за да не се позволи на доброволци да подпомогнат четниците. След потушаването на въстанието, турската власт прибира всички оръжия, ликвидира комитетите и някои канали за доставка.

Това обаче не пречи през следващата година ВМОРО да продължи своята дейност и още следващата година отново да изненада османската власт. През следващата година Берковчанина става част от четата на Сотир Атанасов – български офицер и опълченец, с отличия в Българското Военно отличие. При избухването на Илинденско-Преображенското въстание, българските четници започват да определят своите региони като Крушевска република, Странджанска република, Одрински революционен окръг и други. Във всеки град българите призовават власи и гърци да се включват в сраженията, за да отблъснат веднъж и завинаги османците.

Спартанските условия и численото превъзходство обаче поставят за пореден път тази мисия в почти невъзможна. Около 19 582 четника се изправят в 150 битки срещу близо 292 735 турски войника. Боевете продължават близо 1146 часа. Броят на загиналите и ранени е 747 четника и близо 3087 войника.

След прегазването на съпротивата, Османската империя бърза да хвърли всичката отговорност върху България, като за пореден път отказва да признае, че извършваните зверства от тяхна страна са умишлени и се стремят да пречупят всяка една съпротива във времето. Наказанието този път е още по-жестоко, като не трябва да забравяме, че бежанците от Македония са около 30 000. Жертви при четниците също са високи, а цената е над 12 хиляди опожарени къщи, повече от 4694 избити цивилни. Около 3122 жени и момичета са изнасилени и около 176 са пленени.

Борис Илиев оцелява за пореден път. Една от последните му битки ще бъде в Балканската война, където ще бъде зачислен в партизанска чета 30 на Македоно-одринското опълчение. Задачата на четата, съставена от 1250 души е да унищожава комуникацията между различните постове, за да влоши допълнително комуникацията на Османската империя по време на Балканската война. Бойците преминават тихо и незабелязано, подготвени за партизанска война. По това време сръбското правителство настоява четниците да заминат за Тракия, използвайки старите си апетити за превземането и причисляването на Македония към своите собствени територии.

Българските четници игнорират изцяло тази заповед. На 26 септември четата на Берковеца влиза в Горноджумайско и започва да подпомага българското население и различните въоръжени милиции. Бойците мму се сражават в Сърбиново, Осеново и Градево. Илиев изпраща доклад, че е заповядал на селските чети да унищожат всички телеграфни и телефонни съобщения, както и да подпомагат българските части, когато пристигнат.

Движенията на четниците продължават до Солун. През следващата година Илиев ще се сражава в състава на 14-воденска дружина на Опълчението и получава сребърен медал за заслуги. С избухването на Първата Световна война отново взима оръжието си и продължава да се бори с една единствена цел – присъединяването на Македония.

Разочарован от факта, че за пореден път не може да види Българския национален идеал, Илиев прави и последната си грешка в живота. Включва се в редиците на БСП и започва да се подготвя за Септемврийското въстание от 1923 г. Неговото участие в този опит за преврат е в Берковица. Въоръжената му група за първи път се изправя срещу българи, което има и последствия. Бунтът е потушен, а Илиев заловен и изтезаван.

Не е ясно какво точно са правили неговите мъчители, но когато се връща обратно в родната си Берковица, Борис вече не е същият. Това посочват и онези, които го помнят. Мнозина го отбягват, чувства се изоставен и на финала трябва да се оправя сам с тежки  заболявания и травми. Последните дни на един от опитните и активни борци за свободата на Македония, умира на 28 юни 1938 г., тогава е на 48 години.

 
 
Коментарите са изключени за Борис Илиев Берковица искаше да види свободна Македония, но този блян беше изгубен

Повече информация Виж всички