Александър Балабанов за български Одрин – история от далечната 1913 г.

| от |

Александър Балабанов е особен кадър на родната литература, един от най-добрите преподаватели в Софийския университет и член на Македонския научен институт. Известен е като преводач и критик, но също така и като един редактор с редица колонки в седмични издания. Една от основните му задачи по време на творческия път е да пише статии и да се стреми да привлече вниманието на европейските общности към българите в македонски земи. Роден е в Щип, тогава част от Османската империя, днес част от Северна Македония.

Завършва гимназия в София, а след това заминава в Лайпцинг където следва класическа филология и през 1904 г. се дипломира. Зад гърба си има редица успехи, включително и създаването на първия литературен вестник в България – „Развигор“. Разхождайки се в архивите, попадаме на негова колонка във в-к „Седмичен преглед“ със заглавие „Какво става в малката България“. Той занимава читателите си в секция „Социална хроника“ и споделя някои лични истории, прекарани в София. Ето какво споделя на читателите на 2 декември 1933 г.

„15 март 1913 г. е – в Одрин сме. Два дена е Одрин български. Кой знае по какви съображения, с големи пълномощия изпратиха мен  да намеря квартири и помещения за разните главноквартирски служби и за по-видните фактори в главната квартира. дадоха ми в помощ кавалеристите М. Янк. и Г. Сърм. Образовани и интелигентни момчета със саби. Единият висок и тънък, другият нисък и пак тънък. Дадоха ми още на разположение един луксозен голям бейски автомобил с пердета от жълта коприна.

Търсихме що търсихме, намерихме що намерихме – във всеки случай работата се свърши бързо и добре, понеже имах власт да разпореждам и да нареждам.

Най-много ни услужи в диренето кметът на Караагач при Одрин, където бяха главните квартири, г. Александру. Вечерта към 11 часа, капнали от умора, пуснахме автомобила да си върви и отидохме да попитаме кмета Александру, добър и пъргав грък, да ни покаже къде ще сме на квартира ние тримата през тая нощ. Заваля и ситен мартенски дъжд.

Кметството на Александру бе в една ниска нова къща на главната улица – партер.

– Господин Балабанов – каза той към мен на гръцки, понеже не знаеше български. – услужих ви доколкото ми стига силата. ако има нещо, което не е съвсем добре, ще видим утре. Също и за вас намерих квартира при стари ваши познати, добри хора. Сега ще ви моля пък вие да ми услужите, да ме спасите от гибел.

– Казвайте, кирие Александру. Аз съм на ваше разположение.

– Четете това! – подаде ми той един хвърчащ лист – заповед от вашите наши санитарни власти през войната.

В тоя хвърчащ напечатан лист се казваше, между другото, че ще бъде наказан по най-строги военни закони всеки гражданин, особено всяко служебно лице, ако се установи, че знае за някоя прилепчива болест или нещо подобно и не съобщи веднага на надлежните власти или не вземе сам необходимите строги мерки.

– Ее, – продължи Александру, след като видя, че свърших четенето – хахаминът на Караагач е болен от холера. Ето ви удостоверение, че болестта му е действително холера. От трима лекари, единият общински лекар. Отиват при хахамина да го наглеждат сума евреи – цял ден се точат. Ще пламне градът – и моята главичка ще си ми отиде!

– Защо не сложихте стража, да не пускат никого при хахамина? -запитах аз приятелски.

– Стража! Каква стража? От къде да я намеря? Ето от тия турските стражари, които останаха тука още на служба, с тия полумесеци на гърдите поставям по двама и по трима. То не нямат право да са с оръжие, после въобще те не са нищо. Страх ги е. Щом се мръкне, бягат от поста си. Издействайте българска стража. Мен не ме слушат.

– Лесна работа! – казах аз. – Веднага! Елате с мен.

И всички четирима се запътихме към дирекцията (канцеларията) на санитарната служба при главната квартира, чак в Караагач. Самият началник, г. д-р К. не беше там в тоя момент. Но там намерих висши началници по тая служба, отлични хора и с име, аптекари и лекари.

Разправям аз точно историята за хахамина и мисля, че само по себе си се разбира, че въпросът е свършен и че ние ще си отидем да спим, както бяхме страшно уморени…

– Не е наша работа! – отговаря единият от началниците – Ние се занимаваме само с персонала…

– Евва! Евва! – взе да си скубе косата кметът. – Отиде ми главичката! Отиде!

Той по жестовете беше разбрал, че не дават стража…

– Ама как така – отговарям аз – с персонала? Нали вие сте по санитарната част? Моят и на кмета дълга се свършва до тук. Вие наредете потребното.

Не, та не!

Отивам при другия, по-голям началник, г. д-р И.

– Право ти е казал г. Н. – отговаря той мъдро на мене простия, който не разбирам нищо от администрация и бюрокрация. – Ние се занимаваме само с персонала. Това не е наша работа…

Кметът вече почна да вие…

– Но, Боже мой, – извиквам аз – че нали това е главната канцелария служба по санитарната част? Аз не разбирам, какво искате да ви се каже още? Вие намирате хората, които ще вземат мерки.

– Не, та не1 Идете в Одрин – вие сам, лично! Там са тия за болестите.

– Как ще отида аз сега пеш в Одрин, три-четири километра, при тоя дъжд и при тая умора?

Кметът взе да си чука главата в стената! И Викаше:

– Евва! Евва! Язък ми за децата ми!

Аз напразно се мъчих да го успокоя. В това време, вече 12 часа, полунощ, пристига самият началник на цялата служба – г. К.

– Така си е! – отговаря той. – Право са ви казали г. И. и г. Н. – Ние се занимаваме само с персонала…

Кметът зина да каже нещо, замисли се и остана с разтворени челюсти. Сдърви се…

– Слушайте г. К. – казах аз простия войник строго. – Ако да не беше толкова срамно и печално, щях да мисля, че съм зрител и действащо лице на най-луда комедия… Ама вие се погрижете и намерете тия, които се занимават с болести и тия, на които според тая заповед, трябва да се съобщава за изпълнение. Не? Добре! Знайте, че аз знам тая работа, с мене заедно я знаят и тия млади господа… Иначе никой в света не би ми повярвал. Такова чудовищно ми се вижда това нещо.

– Добре! – отговори ми началникът жегнат – Елате с мен!

И сега вече петима, в киша, след полунощ, потеглихме към щаба на осма дивизия…

Там всичко светеше. Имаше музика. Даваше се прощален банкет на началника на дивизията, който получаваше друго предназначение… Или не знам добре какво. Началникът на санитарната част остави нас на вънка на дъжда, той влезна вътре. И там и потъна.

Ние се подслонихме под една стряха и чакахме… Студено стана. Кметът, полумъртъв, седна на самата земя… Ням и се клатушкаше в отчаянието си.

Към два часа току чувам един околийски началник, от новите, разгневен, вика против мен, какво му скимнало на тоя щур професор да безпокои хората сега, по това време и пляска с камшика си във въздуха…

Кметът Александру скочи и хукна да бяга…

– Не се бойте – спрях го аз. – Началникът с камшика буди хората, да ни даде стража за хахамина…

– Кой от вас е тоя професор, бе?

– Голяма работа! Заради един хахамин! – ръмжеше околийския началник.

– Господин началник, не е тука въпросът за хахамина, а за здравето на храбрата наша войска и на гражданството…

– Добре де! Ще ме учиш на акъл! Елате с мен да ми покажете де е тоя хахамин, м*****!

Моя милост, двама мои помощници, кметът Александру, сега вече радостен, околийския началник, двама стражари – всички потеглихме към хварата, където живееше холеричният хахамин. Постави се пост, каза се и парола.

Едва към три и половина часа след полунощ отидохме да спим.

На другата сутрин, преди пладне към 11 часа. Г. С. и аз вървим по главната улица на Караагач и минаваме покрай кметството. Тук право от прага на канцеларията си Александру се хвърли върху мене, прегръщаше ме, целуваше ми ръцете и викаше:

– Слава Богу! Слава Богу! Спасени сме…

– Как и от какво сме спасени? – попитах аз весело.

– Тая сутрин към шест часа хахаминът умря… „

 
 
Коментарите са изключени за Александър Балабанов за български Одрин – история от далечната 1913 г.