Малкият френски архипелаг, който стана алкохолен център на САЩ през сухия режим

Малките острови Сен Пиер и Микелон – студени, мъгливи и ветровити петънца в северната част на Атлантическия океан по средата между Ню Йорк и Гренландия – се намират далеч по-близо до полярните мечки и айсберги, отколкото до кръчмите и клубовете, където американците се подвизават по време на Сухият режим. Но благодарение на странностите в географията, историята и правото, френският архипелаг сервира голяма част от алкохола, който режима трябваше да държи на страна от американците.

3D карта на архипелага

Отдалечените острови внасят общо 98 500 литра пиене между 1911 и 1918 г. –  преди забраната да започне на 16 януари 1920 г. Десетилетие по-късно, със забраната за производство, внос и продажба на алкохол в разгара си, повече от 4 милиони литра само уиски се вливат в складовете на островите – заедно със стотици хиляди бутилки вино, шампанско, бренди и ром. Почти всяка капка от тях се качва на борда на кораби на контрабандисти, които тръгват на юг, за да утолят ненаситната американска жажда за забранената алкохолна напитка.

По време на режима пристанището в Сен Пиер, на около хиляда морски километра северно от Ню Йорк, се превръща на практика в пункт за търговия на едро с алкохол. Въпреки че са на 3200 километра от родината, френските колониални острови се намират само на 20 километра от провинция Нюфаундленд в Канада; те остават последните френски територии след войните, които отдавна са разделяли Северна Америка. В продължение на векове сърдечните островитяни – около 4000 жители през 1920 г. и малко над 6000 днес – се препитават от морето, главно с риболов на треска. Сухия режим обаче променя всичко. Рибарите изтеглят лодките си на сушата и прибират мрежите и въдиците си, докато родният им дом се носи върху истинско море от уиски, вино и пари.

Въпреки забраната за пиене, милиони американци все още искат да пият. Канадците са готови да задоволят тази им нужда и когато канадското правителство се опитва да спре търговията с южната си съседка, френските граждани на Сейнт Пиер и Микелон се притичат на помощ.

Канадците всъщност също се сблъскват със известни алкохолни ограничения; никакви закони не им пречат да правят алкохол, но им е забранено да го продават и когато производството в САЩ приключва, обемът дестилационното производство на уиски в Канада експлодира. Всички тези милиони литри висококачествени алкохолни напитки трябва да останат в дестилериите, защото по закон никой не можеше да ги купи почти навсякъде в Северна Америка. И все пак нетърпеливи ръце са склонни да разменят много долари, за да купят канадския алкохол и да прекарат бутилки и бъчви с уиски, водка, бърбън и бира на юг през границата. Проблемът е как точно да се прехвърли ценната контрабанда в ръцете на американските пиячи. Отначало границата от 6416 километра между двете страни създава неприятности. Контрабандистите тръгват от Канада за САЩ с коли и камиони с тайни отделения, пълни с алкохол. Далеч повече минават с бързи лодки по река Детройт от Уиндзор, Онтарио – основен дестилационен център, през това, който става известно като „фунията на Детройт-Уиндзор“.

Големи пари се правят с нелегалното производство на алкохол в САЩ, но северно от границата също се правят състояния. Макар да са изцяло зависими от американските гангстери като прословутия Ал Капоне за техните мрежи за доставка, дистрибуция и продажби, канадските дестилерии процъфтяват както никога досега. Никой не знае колко много алкохол е преминал през границата, но приходите от данъци върху алкохола за канадското правителство се увеличават четири пъти по време на режима, въпреки статистиката, която предполага, че собственото пиене на канадците спада наполовина.

Шхуна

Сухопътният транспорт обаче става все по-рискован в резултат на репресии от страна на федералните агенти и конфликти между гангстери за части от доходната търговия. Контрабандистите вече гледат към огромното източно крайбрежие с много пристанища, малки заливи и скрити докове. Една шхуна за „риболов на бутилки“ може да носи до 5000 кутии бутилки с алкохол.

Тези кораби плават малко над водната границата на САЩ от 5 километра, т. нар. „линията на рома“. Веднъж там, според международното право, те са извън обсега на бреговата охрана. Корабите закотвят на предварително определени места и бизнесът е толкова успешен, че Даниел Окрент, автор на „Възходът и падането на сухия режим“, пише: „Когато се гледат от фара Труро в Кейп Код, корабите изглеждат като град, защото има толкова много светлини.“

Почти цялата тази незаконна търговия обаче се срива през 1924 г. – когато Сен Пиер и Микелон заемат централно място в историята на режима.

Дори в първите години на забрана, Сен Пиер и Микелон се бяха възползвали от нейния „мокър“ статус като френска територия. Първоначално в пристанището на архипелага се отварят няколко бара, за да обслужват моряци, дошли от Сейнт Джонс, Нюфаундленд и Халифакс, Нова Шотландия, както и риболовни шхуни. Те се напиват и си взимат по няколко бутилки за по път.

Но трафикантите виждат далеч повече потенциал в „чуждото“ пристанище. Островите, толкова близо до Канада и на няколко дни плаване до Нова Англия, предлагат нов начин да се внесе алкохол в САЩ. Според Окрент трафикантът Бил Маккой, който вече внася ром, джин и френски вина от Карибите, е сред първите, които осъзнават предимствата на Сен Пиер. Той пристига в пристанището с шхуна, поема товар от канадско уиски и започва редовни пътувания до Нова Англия. Така започва всичко.