Когато Сталин искаше да подари на Тито Пиринския край

Всичко започва през 1934 година, когато Коминтернът приема резолюция по македонския въпрос, с която се дават насока за разпознаване на отделен македонски народ и македонски език. Мнозинството български комунисти в Москва не са съгласни с това решение, но се подчиняват. Както се подчиняват и малка част от мнозинството български комунисти в Пиринския край, започвайки да се разпознават като македонци.

Правят се редица усилия в посока решаване на македонския въпрос – например, през 1938 г. в България се създава т. нар. Македонски литературен кръжок с цел формиране на отделен македонски език; през 1941 г., в Москва Сталин разкрива намеренията си да се редактира границата между Югославия и България. Но въпреки тях, „македонизирането“ на славянското население не върви добре. До 1945 г…

Роженския манастир

Анатолий Салков е историк от Белоруския държавен университет, който представя доказателства и документи, според които Пиринския край е трябвало да бъде даден на Югославия като подарък-подкуп от Сталин към Тито. Историкът изтъква отношенията между двамата след 9 септември 1944 г. – желанието на Йосиф да задържи Йосип на страната на червения блок – като основен двигател на това съдбоносно за цяла България решение.

И „алкохолизираният“ (по думи на Никола Петков) Георги Димитров няма нищо против да съдейства за този подарък.

След като Москва предлага създаването на „единна македонска държава“, поддържайки позицията за „разединената македонска нация“, и въпреки негодуванията на дипломати като Станое Симич, посланик на Кралство Югославия в Москва, проектът започва сериозно веднага след окупирането на България от Червената армия. Георги Димитров и компания приемат със стандартната радост идеята на Сталин. Тито също е доволен, макар и да знае какви са целите на колегата му диктатор: Анексът на Пиринския край идва срещу вярност към Вожда.

За тази вярност обаче Тито иска направо цялата България в границите на Югославия и то до края на 1944 г. Кремъл от своя страна не е съгласен, защото от Белград няма обет или дори намек за вярност.

Панорама на Северен Пирин, изглед от Разложкото поле

Междувременно комунистите съратници на Димитров и Тито в България действат: българите в Пиринския край и Вардарска Македония са подложени на страхотни жестокости, за да бъдат приобщени към „македонската нация“ – заставени са да учат новосъздадения македонски език и азбука, а проявата на българско самосъзнание е наказвана като тези хора са обявени за „фашисти“ и дисциплинирани от сатрапите на югославския диктатор.

От столицата почти не се чуват възражения срещу работата на пратениците на Тито.

Лидерът на опозицията, Никола Петков, втрещен от това безпрецедентно национално предателство, нарича в Народното събрание премиера Георги Димитров „червен гаулайтер“ (гаулайтер е „партийният водач на регионален клон на Нацистката партия, подчинен единствено на райхслайтера и на фюрера“ – уикипедия). За съпротивата си срещу налагането на комунистическия режим Петков е осъден на смърт чрез обесване през 1947 г. Той е измъчван и убит, след което трупът му е качен на бесилото. С това е сложен край на всякакви спорове срещу процеса в Пиринския край.

В следващите години Димитров продължава да съдейства за добруването между Тито и Сталин. Подписва се Бледската спогодба (известна още като Договора „Тито-Димитров“) на 1 август 1947 г. в град Блед, Словения, в която е заложено, освен други неща, и Пиринска Македония да се присъедини към федерална Югославия като част от Вардарска Македония.

За да се реализира това условие от договора, официално се дава началото на Културната автономия на Пиринска Македония. Преди 1945 година на преброяванията в България не са регистрирани етнически македонци. Според преброяванията през 1946 и 1956 година обаче в страната живеят 160 541, съответно 178 862 етнически македонци.

Писмо на просветния министър Кирил Драмалиев от 18 февруари 1949 година, с което известява генералния секретар на ЦК на БКП Георги Димитров, че учениците не желаят да изучават „македонски език“.

Сред отказалите новата идентичност, и съответно преследвани и интернирани, са изявени общественици, бивши революционери и други, които отказват да се подпишат при насилственото преброяването като македонци. Общо те са над 40 000 души.

Заради агресивният характер на процеса, много жители на Пиринска Македония минават в нелегалност и се включват в създалото се Горянско движение – въоръжена съпротива срещу комунистическия режим в България,. Главен негов организатор в Санданско-Разложко-Гоцеделчевско е Герасим Тодоров, който организира голяма въоръжена чета.

В училищата, където се преподават македонския език и история, често се зараждат пререкания между ученици и югославските учители, а самите занятия са слабо посещавани.

Ден преди преброяването през 1946 вестниците „Народно земеделско знаме“ и „Свободен народ“ публикуват призив към населението в Пиринска Македония и към македонските бежанци в останалата част от страната под заглавието, в който пише:

…При вас може би ще се явят отстъпници от своя род, които ще искат да ви убеждават, пък може би и да ви насилват в графата националност да се пише: „македонец“. Не се поддавайте на внушенията на такива отстъпници, не ги слушайте, обърнете им гръб! Внимавайте добре да не би някой преброител да ви пише, каквото той желае – „македонци“, а не българи – каквито му се заявявате и каквито сте. Затова отнесете се до свой доверен грамотен човек… и поискайте той да напише отговора ви (ако не знаете да четете и пишете, или да провери какво е писал преброителя), ако се съмнявате в него. Вие, интелигентни и грамотни девойки и младежи … бъдете в услуга и на разположение на неграмотните наши сънародници – напишете им декларациите и бъдете особено бдителни в посочването народността им. Ние, македонските българи, сме изживели много насилия и премеждия. Да бъдем нащрек, да бдим, за да победим и сегашната заплаха! Тъй както са били нащрек и са бдели нашите бащи и майки … да следваме техния път и да останем верни на техния завет. Защото той е заветът на Дамян Груева и Гоце Делчева, на Пере Тошева и Христо Матова, на Яне Сандански и Христо Узунов, заедно с безбройните техни другари и сътрудници. Всички те, заедно с голямото мнозинство герои от Илинден умряха като българи за свободата, правото и правдата на Македония. Да следваме завета им!

През 1948 г. Тито и Сталин влизат в открит конфликт и политиката на т. нар. културна автономия е частично изоставена от БКП. Македонизацията все пак продължава с намаляваща интензивност до 1958 г., а резултатът е, че малка част от населението в Пиринско приема или запазва трайна македонска идентичност. След преброяванията през 1946 (160 541) и 1956 (178 862), на преброяването през 1965 са регистрирани само 9632 етнически македонци.

* * *

Раймонд Детрез, белгийски специалист по история на България, в сборника си „Македония – близка и непозната“, пише: „Все пак, не може да се отрече изобилието от изкривявания и премълчавания на факти в македонската историография. Но такива не липсват и в българската историография. Вярно е, че до 60-те години на 19-ти век населението на Македония винаги се е наричало „българско“. Но ако оттогава някои са започнали да се наричат македонци, пак ли са българи?“