Когато богатите се опитаха да платят дълговете на бедните – чудото на миналия век
Сигурни сме, че има достатъчно богати хора, които бързо могат да решат проблемите на световния глад, да помогнат за постигането на мира, да изчистят земята или дори да направят живота в пъти по-приятен. Има такива, но вместо да се занимават с нещо филантропско, най-вероятно са насочени към закупуването на социални мрежи.
Добрата новина е, че някъде през 1928 г. ще има много добри новини за Уинстън Чърчил. Някой е решил да дари около 500 хиляди паунда, за да помогне на Великобритания да се справи със своя свиреп национален дълг. Не сме сигурни, но най-вероятно Чърчил е плакал от радост, защото тази финансова инжекция помага много сериозно за закрепване на позициите в едно бурно време.
Името на анонимния дарител ще бъде разкрито през 2021 г. Гаспард Фарер е бил бивш партньор на банка Барингс и очевидно е искал да дарява средства на мнозина. Фарер се е надявал, че когато направи такова дарение, останалите богаташи най-вероятно ще помогнат и ще продължат да следват примера му. За да не се налага да ощетява банката, той настоява и тя да изчисли каква ще е комисионната за извършването на тази трансакция.
Не е трудно да забележим, че планът не проработва. Парите на Гаспард трябвало да отидат във фонд, който да помогне на нацията. Интересното е, че докато виждаме как това изобщо не е проработило, все пак има някой друг богаташ, който излиза от сянката на Скрудж. Барон Далзиел ще остави сумата от 400 хиляди паунда в завещанието си, които да бъдат предназначени за същия подпомагащ фонд. През следващите десетилетия ще бъдем сигурни, че има достатъчно поводи, за да не ставаме свидетели на интерес към въпросната сума.
Парите може да са забравени, но фондът продължава да се управлява от хора и към този момент се оценява на сумата от 600 милиона паунда. Колко е хубаво, че хищните хиени дори не са успели да надушат аромата на прясно месо.
Интересен факт е, че най-вероятно има много малко англичани, които могат да заподозрат за съществуването на подобни средства, но британското правителство не може да отрече, че винаги е имало апетит към подарените пари на богаташите. Тази година беше прието, че въпросният фонд може да бъде предоставен и да помогне за облекчаването на дълга на страната – идея, която самия Фарер е искал да изпълни преди близо век.
Интересното е, че богаташът не спира да дарява пари и на смъртно легло, когато е на 85 години, прави последно дарение на колежа Итън. Като един от странните милионери на миналото, той остава ерген и живее с другите си двама братя – също ергени. Неговият баща е събирал и колекционирал италианско изкуство, докато синът се радва на една от най-красивите ренесансови колекции в света.
Причината за мотивацията на Фарер е и логична. Някъде през 1927 г. ще има високо покачване на всички цени, следователно ще се изисква от всеки гражданин да удвои своите заплащания и да помогне за погасяването му. Малцинството наистина не може да поеме такива разходи и се притеснява. Някои академици по това време дори говорят, че таксите не трябва да се удвояват, а увеличат 6 пъти, за да може нацията да диша малко по-свободно и очевидно на празни стомаси.
По това време и самият Чърчил не вижда много смисъл да повишава данъците, а освен това има доста по-големи проблеми от бюджета. Ето защо се предлага създаването на фонд, който да помогне. Преди обаче да се стигне до дарението, някои умни глави, включително тогавашния министър-председател Стенли Болдуин ще предоставят пенсия за вдовиците на пострадали, които са изгубили своите мъже във войната. Това е отчаян опит да се решат проблемите и Болдуин да спечели изборите. Приемете го като критичен опит и да се съборят шанса на Чърчил дори да влезе в политиката.
Фарер помага с предоставянето на средства в правилния момент, позволявайки на новия министър да успее да запълни една дупка в бюджета. Добрият ПР работи с пълна сила и се използва по предназначение, като най-забавното е, че парите така и не се използват. Как биха постъпили вестниците, ако знаят, че богатите са готови да помогнат на бедните – прецедент, който най-вероятно сме виждали само в някаква паралелна вселена.
Стeнли Болдуин прави същото. Като министър-председател, той предлага през 1919 г. сумата от 150 хиляди паунда, като закупува военни бондове и след това отказва да ги използва. Неговият проблем е, че все пак се опитва да направи всичко анонимно, но понеже трябва да се подпише по някакъв начин на тях, оставя инициалите F.S.T – Financial Secretary to the Treasury. И с подобни тайни е ясно, че няма как да се скрие от пресата, а тя чака точно това.
Стeнли може да се похвали и с още нещо, неговата компания за желязо и стомана печели достатъчно пари, следователно едно такова дарение наистина не е трудно за правене, особено след като Първата Световна война е вече зад гърба им. Разкриването на името ще го лиши от правото да стане министър-председател по пълна случайност.
Фарер също не е скучаел по време на първия глобален конфликт. Той е изпълнявал поръчки на руското имперско правителство и по този начин доставял бодлива тел, муниции, машини и всякаква друга бойна техника. Банката е имала сериозни резерви, следователно е започнала да помага и на Австро-Унгария по същия начин. Двата финансови опонента очевидно имат какво да предложат на тогавашните политици, следователно парите на единия и другия ще се запомнят като интригуваща история.
Болдуин помага само на себе си, но Фарер успява да се издигне в класата, защото прави всичко анонимно. Неговите пари идват във време, в което битката между либерали и консерватори е на път да повтори цялата Първа Световна война, но в рамките на парламента. Военният дълг се пръска по шевовете и филантропът се е надявал, че когато богатите помогнат и се лишат от един нов замък, страната ще просперира, но това не се случва.
Най-вероятно историята щеше да има друг завършек, ако в момента данъците не бяха обект на разглеждане. Що се отнася до сумата, правителството продължава да се чуди дали да го използва, тъй като събраната сума до този момент не може да отговори на проблемите на едно правителство.
Опитайте се да си представите, че в една страна всеки богаташ направи точно такъв фонд или обедини активите си в името на нещо по-добро. В случай, че не се откраднат и се използват, за разлика от британския фонд, можем да видим една положителна промяна, но това остават фантазии, все пак нито един милионер и милиардер не желае да променя цифрата в банковата си сметка, нали?
