Какво се случи на „Круиза на смъртта“, който вадеше тела от Титаник
През 1912 г. CS Mackay-Bennett отплава от Халифакс, Нова Скотия, със задачата да извади мъртвите тела от останките на Титаник.
Корабът бързо се превръща в „морга“ след трагедията – снабден е със 100 ковчега, всичката течност за балсамиране в град Халифакс и 100 тона лед за съхранение на телата при транзит. Но всичко това се оказва недостатъчно.
Екипажът открива много повече тела, отколкото очаква, повечето плаващи наполовина над ледената вода в спасителните си жилетки. След завръщането на кораба, който донася 190 загинали, капитан Ларднър казва на пресата, че не са успели да върнат всичките трупове и че много хора са били погребани в морето.
„Повечето от тях бяха членове на екипажа“, обяснява Ларднър пред Washington Times, „и ние не можехме да се погрижим за тях.“
„Когато напуснахме Халифакс, взехме на борда цялата течност за балсамиране в града. Тя обаче беше достатъчна само за 70 тела. Не очаквахме, че ще намерим толкова много трупове. Гробарят не мислеше, че телата ще издържат повече от три дни в морето и тъй като очаквахме да бъдем там повече от две седмици, трябваше да ги погребем.“
Около една-трета от общо 337 тела, извлечени от останките от CS Mackay-Bennett и три други спасителни кораба, са погребани в морето, като всички вещи в тях са взети, за да бъдат идентифицирани от близки. А кое тяло е прибрано за официално погребение и кое е хвърлено зад борда – макар и с опело от свещеник – не е решено на случаен принцип.
„Решенията кои тела да бъдат погребани в морето са взети до голяма степен според предполагаемата икономическа класа на жертвата. Тези с билети за трета класа е много по-вероятно да бъдат хвърлени обратно във водата“, пише социологът Джес Биър в свое проучване на процеса на идентификация след бедствието с Титаник.
Телата, за които се предполага, че са пътници от първа класа – от облеклото и външния им вид – пък са балсамирани и поставени в ковчези. Пътниците от втора класа са балсамирани, но увити в платно. Тези от трета класа не са балсамирани, а съхранявани в платно, готови за погребение в морето.
„Тъй като работниците по възвръщането на телата ги разделят според възприеманата икономическа класа, те ефективно решават кои тела са достатъчно ценени, за да бъдат запазени, и на кои ще бъдат изпратени да се разлагат под водата“, добавя Биър.
Една от причините за решението е парична. Застраховката „Живот“, сравнително нова област тогава, не би се изплатила без наличието на труп и той смята, че по-богатите пътници е по-вероятно да имат такава застраховка или пък някакво наследство, което трябва да бъде изплатено.
„Нито един виден човек не е бил върнат отново във водата“, казва капитан Ларднър. „Стори ни се най-добре да се подсигурим и да върнем мъртвите на земята, където смъртта им може да породи въпроси относно голяма застраховка и наследство, и всякакви съдебни спорове.“
За Биър решенията са взети на база вкоренени представи за класа, които на борда на Титаник преди и след като удари айсберга са твърде очевидни.
„От твърденията, че някои пътници от най-евтините места са били заключени под палубите, както и въобще много по-добрите шансове за оцеляване на пътниците от първа класа“, пише тя, „различията [в класата] се приемаха за естествена част от обществото.“
Капитанът и неговият екипаж търсят физически признаци, че тялото може да бъде идентифицирано, което също приема класови черти. Например, хората от висшата класа са по-склонни да носят дрехи със пришити инициали или да носят визитни картички, в които идентифицират себе си и компанията си.
От тези тела, открити при „круизите на смъртта“, както ги нарича тогава пресата, екипажът има 36% по-голяма вероятност да бъде погребан в морето, отколкото другите пътници, а пътниците от трета класа е 46% по-вероятно да се присъединят към тях. Вероятността пътниците от втора класа да бъдат докарани на брега е 69% по-голяма.
Сред всички открити мъртви само едно тяло от по-висок клас е погребано в морето.
