Как така 46 г. пр.н.е. е най-дългата година в историята – 445 дни

Има години, които сякаш минават за нула време, има и години, които се проточват вечно. А има и 46 г. пр.н.е. – която продължава 445 дни, с 80 дни повече от обикновено.

И така, защо е толкова дълга? Годините са времето, за което Земята прави една обиколка около Слънцето и се връща в произволно избраната от нас точка, която е определена за начало на новата година. Календарите ни са опит да разделим годината на части (месеци, седмици, дни) за наше собствено удобство.

Макар да сме вече доста добри в съвпадането на орбиталната с календарната година, като дори вече сме добавили „високосни секунди“, за да се синхронизират нещата, по-ранните календари, разбираемо, не са били толкова ефективни…

Преди Юлианският календар да бъде въведен от Юлий Цезар, римската година е изглеждала доста по-различно и е съдържала само четири месеца (март, юли, октомври и май) с по 31 дни. Останалите са били по-кратки – по 29 дни, с изключение на странния февруари с 28. В резултат на това календарът бързо се разминава с движението на Земята около Слънцето и около 200 г. пр. н. е. вече е толкова разстроен, че почти пълно затъмнение, което се случва на 14 март, е записано като случило се на 11 юли.

На всеки няколко години е трябвало да се добавя „интеркаларен месец“, наречен Мерцедоний, за да се противодейства на отклонението.

Това не е добър начин за регулиране на календар. Макар че Мерцедоний се използва за успешно за целите си, с него може да се злоупотребява политически. Понтифекс Максимус и Колегията на понтифексите имали право да променят календара и понякога използвали тази си способност за удължаване на нечий мандат. Ако си мислите, че сега политиката е мръсна работа…

По-късно Юлий Цезар се опитва да поправи тази бъркотия, като въвежда Юлианския календар през 45 г. пр.н.е., добавяйки един или два дни в края на всички по-кратки месеци (с изключение на странния февруари), за да направи общия брой дни в годината по-познатите 365.

„След това той се заема с реорганизацията на държавата и реформира календара, който поради небрежността на понтифексите отдавна вече е толкова развален, че празниците на реколтата не се провеждаха през лятото, а тези на гроздобера – през есента; и приспособява годината към хода на слънцето, като я прави триста шестдесет и пет дни, премахва Мерцедоний и добавя високосния ден на всяка четвърта година“, пише римският историк Светоний в „Животът на Юлий Цезар“.

Но преди новият календар (донякъде) да оправи нещата, има още един проблем за решаване – годината все още не е била съобразена със сезоните. За да поправи това, Цезар добавя няколко месеца към 46 г. пр. Хр.

„Освен това, за да може правилното отчитане на сезоните да започне от следващите календи [първият ден от месеца по римския календар] на януари, той вмъква два други месеца между тези на ноември и декември“, пише Светоний, „следователно годината, в която били направени тези мерки, била година с петнадесет месеца, включително интеркаларния месец, който принадлежал на тази година според предишния обичай.“

В резултат на това 46 г. пр. н. е. се превръща в най-дългата година в историята – 445 дни, и понякога е наричана annus confusionis или „годината на объркването“.