„Има много начини, с които може да се унищожи вестник“ – когато Washington Post публикува документите на Пентагона
Секретните документи винаги са били едно от най-интересните четива, особено ако идват от достоверни източници. Разследващата журналистика идва с рискове, сериозно количество преследвания и заплахи, придружени и с доста високи шансове за съдене. След като редактора на Washington Post – Бен Брадли попада на интересни разкрития, повечето негови читатели се стремят да го избягват.
За мнозина, той е доста скучен и постен от съдържание, но всичко се променя с помощта на досиетата от Пентагона, познати още като „Документите на Пентагона“. Въпросните представляват повече от 47 глави на секретни документи, обхващащи изцяло Виетнамската война, заповедите на главния секретар на отбраната Робърт МакНамара и разкриват най-различни интересни данни по темата.
Бен вярва, че ако покаже истината, американците най-накрая ще имат някаква представа за събитията от другия край на света и могат да направят разумни изводи. Източникът на цялата тази информация е мъж на име Даниел Елсберг. Той е анализатор в корпорацията РАНД и работи с класифицирана информация, която оценява военните действия на САЩ. Причината да потърси редактора е очевидна – той иска да каже истината и да се постарае тази война да приключи. Първо представя своите документи на сенатор Джей Уилям Фулбрайт – директор на Сената на Външните работи. Фулбрайт изобщо не обръща внимание на видяното, което принуждава Даниел да разкрие истината в The Washington Post.
Един бърз поглед през въпросните документи показва, че републиканци и демократи са се съгласили да подкрепят идеята за войната, но същевременно крият факта, че няма някаква особена заплаха за американския народ. Бомбардировките на Виетнам са били забранени официално, но дори американските кандидати за президент не подозират, че зад завесите, същите продължават да се случват. Броят на жертвите продължава да расте, но обществото не може да знае точния им брой. Кампаниите за бомбардировка върху Камбоджа и Лаос дори не са коментирани. Медията има някакви подозрения, но не може да докаже нищо, следователно само спекулира.
Никсън също не е особено щастлив от факта, че тези документи изтичат свободно през 1971 г. Ясно е, че цялата президентска администрация е успяла да стане за резил. Има само една подробност, никъде няма информация за неговата намеса. Същите са били доставени на наследника на МакНамара – Кларк Клифърд, при това само 5 дни преди Никсън да влезе в кабинета. Линдън Джонсън също не е толкова сериозно замесен в цялата операция.
Бен успява да се нареди след първите, които ще пуснат данните в медията. По това време става ясно, че и други издания като Times и Washington Post са били близо до идеята и могат да направят разкрития. На 13 юни 1971 г. след няколко месеца в секретна подготовка, докладите най-накрая са разкрити в тайна хотелска стая, поставена под охрана. Times пускат бомбата в пространството и нищо никога няма да бъде същото.
Бен не е особено щастлив, но когато е нает през 1965 г. смята, че неговото издание трябва да бъде точно толкова силно, колкото Times. Неприятната новина е, че сега Брадли трябва да пренапише историята на конкурентното издание и да поеме горчивото хапче. Докато той недоволства от факта, че е бил изпреварен, администрацията на Никсън е погнала първото издание, което вече е разкрило някои държавни тайни. Има наложено ограничение за публикуване на допълнителни класифицирани материали. Съдът повдига въпроса за първата поправка в американската конституция, но Times са готови да се борят със своите адвокати и да разкриват истината.
Точно тази времева дупка дава шанса на Бен Багдикан да потърси Елсберг. Същата седмица се провежда едно много сериозно и криптирано съобщение – причината е, че Никсън така или иначе се е постарал да следи медиите и да разгледа някакви по-сериозни изненади. Елсберг се страхува, че ще бъде заглушен по същия начин и с риск за живота си ще трябва да говори. Елсбърг ще поиска от Багдикан да има гаранция, че ако предостави информацията, тя няма да се редактира и няма да се стигне до изтеглянето на броя.
Гаранцията не просто е дадена, а редакторът се кълне, че дори това да е неговата последна публикация, той със сигурност ще я публикува и нищо няма да го спре. На следващият ден Багдикан пристига в редакцията с повече от 4400 страници, разбъркани по всякакъв начин и може да произведе много по-мащабно разследване. Той ги носи на Бен Брадли, след като лети с тях от Ню Йорк до Вашингтон с надеждата, че след като има някакви санкции срещу The New York Times, може да спечели малко време, преди да бъде извикан като свидетел или да бъде задържан.
За да е сигурно, че никой няма да изнесе информацията или да се рови в данните, Брадли звъни на най-добрите редактори във вестника и им поставя условие – да останат в дома му, колкото е необходимо и да не провеждат телефонни обаждания с външния свят, докато материалът не е готов. Times са имали около 3 месеца, за да сглобят своя Волтрон от информация, но пък не са имали извора, който той сега притежава, разликата е единствено във времето. Оказва се, че господата имат точно 16 часа, за да избегнат санкциите на Никсън, както и да прескочат делата. В 10 часа и 30 минути в четвъртък, същата седмица, те публикуват материала. Успяват да влязат в необходимия краен срок за първото сутрешно издание.
Докато редакторите пишат в библиотеката на Бен и буквално изнасилват пишещите си машини, сглобявайки данни, цитирайки източници и създавайки следващият много жесток и тежък удар, холът е зает от адвокати на изданието, които трябва да проверяват всяка една страница, за да са сигурни, че по никакъв начин не могат да нарушат закона и няма да попаднат под гнева на правораздаващата система.
Чалмерс Робъртс е ветеран в редакцията и може би един от най-опитните зад камера, но е призован за качеството си, че може да пише изключително бързо. Той пише историята на Айзенхауер и неговата администрация за Северен и Южен Виетнам през 1954 г. и много добре знае какво точно е напрежението. Години по-късно ще разкаже, че се е съобразил с искането на Брадли. Точните думи са:
„Ние искахме да напишем нещо, което копелетата от Times не бяха публикували. Нашата история беше различна и точно към това се стремеше и Бен. Няма да ви казвам колко сериозно ги беше приел за конкуренция в онзи ден. Той винаги казваше, че не се интересува от политика, нито от демократи и републиканци, неговата идея беше да достави истината и да я пусне на свобода, а гражданите да преценяват какво да правят с нея като инструмент. Все още не е успял да се превърне в Бен Брадли от Уотъргейт, това ще се случи много по-късно.
В края на деня, когато материалът е готов, Бен осъзнава, че публикуването на тази информация няма да активирането на съда, за да покрие своите собствени следи и също така няма да отрече нещо, което излиза като официален документ, предназначен за Пентагона. Версията на правителството е, че президентът няма нищо общо и идва на заварено положение, докато всички останали политици са приели идеята, че това е правилното, практически може да накара мнозина да се съмняват в решението.
Фактът, че подобен материал трябва да се напише така, че да не дава храна на конституцията и самия държавен апарат, но същевременно да говори с факти, поставя създаването на такъв материал в тежката категория и в рамките на 40 години ще е един от почти невъзможните.
Изданието трябва да приеме факта, че публикува материал, който спокойно може да удари доброто реноме на държава-суперсила, но същевременно трябва да бъде и много по-различен от първия представен. Това не е единственият проблем, компанията Washington Post вече е на борсата и предлага около 33 милиона долара като акции.
Една грешка е напълно достатъчна, за да може цената ѝ да се срине. В ранния следобед ще стане ясно, че екипът има сериозни проблеми, разглеждайки предлаганите стратегии, а в един момент се налага дори да звъни на главния прокурор, за да попита дали дадени документи ще бъдат предназначени за широката публика или не. Това изисква около ден за отговор.
Новините, че вестникът има информацията ще започнат да пътуват из цяла Америка. Материалът трябва да се пусне по начина, по който вече е представен, в противен случай всички останали вестници ще последват примера им ще успеят да се сдобият. С наближаването на вечерта става ясно, че единственият човек, който може да помогне на Бен, е Едуард Бенет Уилямс – известен адвокат с доста опит зад гърба си. Уилямс по-късно ще сподели какво точно са говорили в едно специално интервю, когато бурята преминава и Виетнам остава в историята:
„Брадли, познаваме се от много време – някъде от 1949 г. и тогава ти казах, че очаквам от теб по-сериозни успехи. Гледах този град около 30 години, гледах отговорни и уважавани журналисти да казват на Конгреса да си го начука, а всеки журналист, в онзи момент на криза, ако уважаваше Конгреса, практически нямаше да може да публикува абсолютно нищо. Конгресът винаги губи своята смелост, когато дойде време за разговори с пресата. Обещах му, че хората на Никсън нямат топки, за да тръгнат след него, самият Никсън няма топки, за да тръгне след Брадли…
Това беше политическо решение, а не юридическо и аз знаех, че Никсън няма да се изправи срещу тях, но градът ще го последва, не може да се стои на едно място, трябва да има лидерство и формиране на мнение, следователно топката трябва да се хвърли в тяхното поле.“
Бен ще разкаже цялата история много по-кратко и цветно:
„Уилям ми каза: „Да го духат! Твоята работа е да го публикуваш!“ и аз го направих.“
С новината, че информацията е при Брадли, повечето хора от екипа пристигат пред дома му, някои искат да погледнат, други искат да го откажат, а трети искат да се сдобият с информацията. Работната среда не е чак толкова очарователна, колкото мнозина искат. Информацията достига и до Кей Греъм – една от мениджърите на изданието. Докато тя прави парти за изпращане на колежка, Юджийн Питърсън пристига в дома ѝ (той работи като мениджър-редактор) и я дърпа на страна, за да сподели следното:
„Проблемът ще дойде и при теб. Трябва да вземеш решение. И когато дойде при теб, безсмъртната душа на изданието ще зависи изцяло от твоето решение дали да пуснеш този материал.“
Кей никога не е очаквала да взима такива решения и изведнъж усеща сериозната тежест на случващото се. Въпреки напрежението, тя продължава с партито и когато идва време за тост, Бен я търси по телефона, при това пред всички гости. Кей иска да довърши речта си, но няма това време, екипът има нужда от нея и нейната благословия. Първи на линията е Фриц Бийби, който е директор на цялата компания – същият е прекарал деня си в дома на Бен. Кей и Фриц се познават от много години, нейният покоен съпруг е бил много добър приятел с Бийби и често са били на вечери заедно.
Това е онзи човек, от когото Кей е очаквала най-много подкрепа и винаги се е разбирала само с поглед, но сега не е така. Въпреки вярването, че този материал трябва да види бял свят, Бийби не е особено очарован и даже смята, че трябва да дръпне шалтера. По това време Бен вече е готов да се моли, за да бъде публикуван – това, което се е заклел, че никога няма да направи. Уилямс е на мнение, че не може да се чака повече и няма време, защото не е ясно на кого още Даниел е предоставил информацията. Кей усеща напрежението на Бен, когато разговарят по телефона, той много добре осъзнава какво ще се случи, ако началството затвори вратата. Бен показва, че всичко зависи от Кей, която пък осъзнава, че решението ѝ практически може да унищожи вестника.
„Чух и двете мнения на създадената ситуация, но после стигнах до заключението, че има много начини, с които може да се унищожи вестник и рано или късно, те винаги ще бъдат на хоризонта.“ – Хари Гладстийн – пенсиониран главен редактор на изданието.
Вестникът за Кей е нейното семейно наследство и всичко, което някога е успяла да получи. Фактът, че Бийби е затворил нежно вратата и не е дал никаква подкрепа, практически събужда още много подозрения, но след като всичко е представено черно на бяло, решението остава именно в нея. Редакторите от другата страна седят и мълчат и чакат да получат отговора. От нейната страна се чува музиката на партито, което продължава да се движи с пълна сила.
„В истинския смисъл, това щеше да постави дългото пътуване на The Washington Post към върха и да промени завинаги историята на журналистиката. През 1973 г. аз бях извикан да поставя началото на следващата разходка по ръба, този път с аферата Уотъргейт, но в този момент бяхме изправени пред друго решение. Никога няма да забравя как Кей каза, че иска да публикуваме досиетата на Пентагона.“
Истината е, че единственото, което Кей казва в този момент е:
„Давайте…“
Думите ѝ са колебливи, но Бен иска още едно потвърждение, за да чуе отговора и това е всичко, от което има нужда. Не иска да бъде категоричен и няма да притиска повече, защото Кей може да смени мнението си. Години по-късно, ще признае, че когато е затворила телефона, не е имала никакви притеснения.
Духът вече е излетял от бутилката. На следващият ден ще стане ясно, че светът никога няма да бъде същият. Месеци по-късно Висшият съдебен съвет на САЩ ще гласува 6-3 в полза на изданието и ще заяви, че няма да завежда дела, след като държавата не може да предостави ясни доказателства, че информацията засяга и нанася щети върху САЩ като държава.
