Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

…

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.