„Баща ми, убиецът“ – историята на Аналия Калинец и аржентинската хунта

Една от 10-те божии заповеди е именно Не убивай.. Въпреки това, днес убийствата са толкова често срещани, че дори не обръщаме внимание. Какво се случва, когато родната дъщеря зададе един много жесток и болезнено искрен въпрос:

„Наистина си убил стотици хора, тате?“

Слава Богу, че това не е често срещан въпрос във всяко семейство, но в един етап от историята на Аржентина, много семейства ще трябва да отговорят пред закрити врати и да отговарят на следващото поколение. Аналия Калинец получава едно такова телефонно обаждане и разбира, че нейният баща е в затвора. Майка ѝ споделя лошите новини, но също така бърза да напомни, че всичко е просто следствие на смяната на новата власт. Задържаният се казва Едуардо Емилио Калинец – бивш полицейски офицер, при това на висок пост в една от най-свирепите военни хунти, управлявали Аржентина между 1976 и 1983 г.

Оказва се, че това не е политика, а страната е готова да го посочи като един от хората, които без абсолютно никаква милост е нарушил всички възможни човешки права и в последните години е бил в основата на 180 случая на изчезнали, измъчвани и убити хора. Жертвите са се озовавали в затворнически лагери, пазени изцяло в тайна. Около 7 години военното правителство преследвало политически дисиденти като комунисти, социалисти, водачи на съюзи, студенти и артисти. Архивите подозират само съдбата на онези 30 000 души, които изчезват или са задържани незаконно от хора като Калинец.

В семейството си, бащата никога не говори за своята работа, опитва се да пази тайната и живее само с мрачните демони на видяното. Фаталното позвъняване се случва през 2005 г. и Аржентина още не е забравила случилото се, нарушаването на човешките права и политическите убийства. Единственият проблем е, че издирването на виновниците не продължава с хората, които са поръчвали, а с изпълнителите.

Оптимизмът на Аналия се оказва преувеличен, нейният баща е задържан и делото му продължава около 5 години, при това без никаква почивка. Дадена му е доживотна присъда за извършените престъпления и никой не може да повярва. За семейството си, Емилио може да е всичко друго, но не и чудовище. Това обаче, не е единственият случай. Някои хора в традиционното аржентинско семейство разбират много по-късно истината за своите близки. Признания ще има в началото на новото хилядолетие и ще стане ясно, че работата под прикритие е била добре заплатена и позволявала на колкото се може повече хора да поемат риска и да осигурят добър живот на семейството си.

Някои работят под прикритие, други имат функциите на шпиони с една единствена задача – да успеят да пробият защитите на левите групи и да идентифицират враговете на настоящия режим. Времето се променя и е странно как децата понасят кръста на своите родители – репликата Греховете на нашите бащи, започва да добива един нов смисъл. Аналия се ражда през 1980 г. и то във време, в което демокрацията е мит за Аржентина. Всеки следи абсолютно всеки. Не е запомнила много от баща си, освен факта, че сутрин излизал с униформа за работа, а през уикенда прекарвал много време със семейството си.

Тя има още три сестри и нито една от тях не проявява интерес към политиката. В деня, когато посещава баща си, той я моли да не вярва на всички обвинения, дори и препоръчва да забрави колкото се може по-бързо. Неговата версия не е по-различна от тази на останалите затворени – това е реваншизмът на новата власт, която се стреми да открие и накаже всеки. Дъщерите така и не вярвали. За тях всичко е добре скалъпено обвинение и отричали до последно, докато не започва делото. Обвинението предоставя 800 страници в записки и разработка на Емилио. Всички те могат да бъдат прочетени, а в съда се чува и гласът на оцелелите. За съжаление нейният баща се намира в най-жестокото отделение на лагерите, неговата задача е физически и психически да малтретира всеки доведен, пречупвайки съзнанието и душата му.

Що се отнася до правилата – такива не е имало. Не е важно какви са средствата, когато резултатите са добри. Защо е било необходимо толкова време В лагерите никой не използвал имената на офицерите, имали псевдоними, някои често ходили с маски, но във времето повечето станали немърливи и започнали да свалят маските си. В случая Емилио се наричал д-р К. Аналия попитала един път баща си за произхода на този псевдоним и той отвърнал, че го наричали така, защото винаги се обличал изключително добре и приличал на лекар или адвокат. Медицинското прозвище идва с оригиналните идеи за мъчение. Оцелелите ще си го спомнят като дребен човек с писклив глас, който носи страха в себе си. Именно това качество му позволява да се превърне в един от най-великите мъчители. Една от оцелелите – Ана Мария Кариега е задържана на 16-годишна възраст. Тогава е бременна в 3-я месец и си спомня, че всеки път, когато се намира в банята, докторът ще я рита безмилостно.

В един момент, когато успяла да зърне лицата на мъчителите, Емилио я попитал дали желае да ѝ помогне веднага с аборта. Мигел Д’Аугистиньо идентифицира своя мъчител с още 3-ма души по време на обвинението и заявява, че е бил измъчван с ток в продължение на пет дена. След като го пречупват, той остава в затвора около една цяла година. Делия Барера е на 22 години, когато я вадят от дома ѝ и отвеждат в Ел Атлетико – таен затвор, в който докторът е зачислен. Делия си спомня, че е съблечена гола и сложена на старо легло с пружина, по което след минути ще потече ток. Обвинявали я за поставянето на бомби в полицейска станция – не го е направила, но никой не я пита – искат имената на други лидери в левицата, които по-късно ще намерят място в затвора. С мъчителя си, Делия ще се срещне в един от 92-та дни на изтезания, за да може той да съобщи, че има счупени ребра в тялото си. Тя се озовава по същия начин в затвора, както и много други хора.

Делото започва през 2005 г. и Емилио не е единственият, който ще се озове зад решетките. Още 1000 бивши  военни служители ще бъдат съдени за потъпкването на човешки права. От тях 370 души се опитват да излязат на свобода и логично – да напуснат страната завинаги. Много обаче не са получили обвинение, те са успели да изгорят доказателствата, да се прикрият колкото се може по-бързо и да изчезнат веднага, при това колкото се може по-далече. Има една подробност, това са хората със заповеди. Удобното управдание не може да помогне, но нека не забравяме, че това е искането на тогаващната власт и мнозина са изключително точни в своите показания – комунистите идват и машината на терора трябва да работи. Веднъж щом набира средства и сили, никой вече не може да спре и не знае как трябва да приключи историята. Извинения не са дадени, те се заменят с присъди, а за някои семейства, като това на Аналия, животът никога не е същият.

Тя обаче не защитава баща си, не го и мрази, не може и да затвори очи пред 800-те написани страници. Тя е един от хората, които поне напомнят за случилото се и не позволяват на историята да се прочита по друг начин, макар и във времето Аржентина да се опитва да измества фокуса или да избегне изцяло идеята.

Снимки: Wikipedia, GettyImages