Веднъж Конгресът на САЩ забрани изданието на Playboy за незрящи хора

Не е съвсем ясно как Мак Матингли разбира за пръв път, че с парите на данъкоплатците се финансира Playboy, но това никак не му харесва. И през 1981 г. републиканският сенатор от щата Джорджия заявява това пред Камарата на представителите като осъжда неприличните шеги и еротиката в списанието.

Разбира се, не е необичайно политик да твърди, че подобни материали са неприлични и допринасят за моралното развращаване на нацията. Необичайното в конкретното оплакване на Матингали обаче е, че то е насочено към версия на списанието, която няма нито снимки, нито карикатури, нито голота. Защото изданието е на брайлова азбука, така че по подразбиране, със сигурност е най-малко неприемливата версия на Playboy на пазара.

Това не притеснява Матингли – за него идеята за издаване на брайлов Playboy е разхищение на средства на Конгреса. И за известно време успява да накара Камарата на представителите да се съгласи с него.

Това е сензационна цензура, насочена единствено към хора в неравностойно положение. Но Playboy – и Първата поправка на американската конституция – няма да се откажат без борба.

От 1931 г. Библиотеката на Конгреса подкрепя финансово брайловите издания на няколко популярни списания в рамките на Националната библиотечна служба за слепи и хора с физически увреждания. Заглавия като „Good Housekeeping“, „Boy’s Life“, „National Geographic“ и редица други списания са били и все още са достъпни безплатно за хората с увредено зрение. Библиотеката поема таксите, свързани с тези ограничени издания; а през 1985 г. бюджетът ѝ е 33,8 млн. долара.

Playboy за слепи започва да излиза през 1970 г. и в крайна сметка се превръща в шестото най-популярно периодично издание в брайловия каталог на библиотеката. В него е включено почти цялото съдържание от редовното издание, с изключение на карикатурите, снимките и рекламите. Подобно на другите списания, тежките му страници са с плътност, близка до тази на хартиените торби за хранителни стоки, и са релефни и от двете страни. Обикновено страниците му са четири пъти повече от тези на изданието за зряща аудитория. Единственото видимо мастило е на корицата, на която пише заглавието на списанието и има познатото лого със зайчето.

Макар че Playboy очевидно се харесва на много читатели заради пикантното съдържание, списанието има и богата история на публикуване на качествена журналистика и кратка художествена литература от различни забележителни писатели като Ърнест Хемингуей, Гей Талес и Норман Мейлър. То инвестира хиляди думи в интимни интервюта с важни личности като Мартин Лутър Кинг младши, Мохамед Али и Джими Картър.

Матингли изглежда няма угризения, че правителството плаща за превода на това съдържание. По време на събрание през 1981 г., на което трябва да се изготви нов бюджет, сенаторът се опитва да прокара предложение, което да премахне съдържанието рубриките на списанието „Party Jokes“, „Ribald Classics“ и „Playboy Forum“ с аргумента, че преводът на тези по-парни пасажи е загуба на пари на данъкоплатците.

Предложението отпада още същата вечер, макар че Конгресът все пак намира време да гласува в полза на това да си повиши заплатата до 60 662,50 долара годишно. Но повдигането на темата от страна на Матингали прави така, че въпросът да започне да циркулира в коридорите на институцията – и някои го виждат като глупост, а други се притесняват, че флиртува с цензурата.

Чалмърс Уайли, републикански сенатор от Охайо, е на страната на Матингли. Той твърди, че 103 000 долара от данъците, които се харчат годишно за брайловия Playboy, са твърде много, и дава ясно да се разбере, че иска Библиотеката на Конгреса да се откаже изцяло от него.

Според него списанието като цяло не е нищо повече от начин за популяризиране на „безразборния и незаконен секс и т.н.“ – което е любопитна позиция, като се има предвид, че брайловата версия на изданието е лишена от всякакво визуално порнографско съдържание. Но един от помощниците на Уайли, който говори пред „Чикаго Трибюн“, казва, че Уайли е „против използването на федерални пари за субсидиране на разпространението на материали, предназначени да убеждават хората да станат развратни“.

Плейбой, настоява анонимният съветник, затвърждава тази представа, тъй като централната разгъвка „се променя във всеки брой и подкрепя идеята за честа смяна на сексуалните партньори“.

Уайли по същество се противопоставя на характеристика, която не е представена в брайловото издание. Но на 18 юли 1985 г. той успява да подложи поправката на гласуване в Камарата на представителите, осигурявайки победа с 216 на 193 гласа в полза на премахването на финансирането.

За да заобиколи въпроса за цензурата, Уайли не призовава за пълна забрана на списанието. Технически погледнато, той настоява за намаляване на годишния бюджет на библиотеката със 103 000 долара, което се оказва точно сумата, предназначена за превода на Playboy.

Даниел Бурстин, библиотекар на Конгреса по онова време, не подкрепя цензурата, но разбира посланието. И планира да спре производството от януари 1986 г. Но предложението на Уайли разгневява две гласовити и упорити групи: защитниците на слепите и защитниците на свободата на словото.

През декември 1985 г. редица организации – Американският съвет на слепите, Асоциацията на слепите ветерани, Американската библиотечна асоциация и самият Playboy Enterprises – подават иск във федерален съд съдия да отмени забраната, като я наричат нарушение на Първата поправка.

В жалбата групите изтъкват, че Playboy се печата от 31 години, без нито веднъж да бъде признат за неприличен или непристойно поведение от щатски или федерален съд. Адвокатът на Playboy, Бъртън Джоузеф, нарича акта „морално сляп за Първата поправка“. Донякъде по ирония на съдбата, този ход също така нанася косвени вреди на група работници с увреждания, натоварени с отпечатването на изданието – Центърът за слепи и незрящи „Клоувърнук“ в Синсинати, Охайо, на които Конгресът плаща за издаването.

В решение от август 1986 г. съдията от федералния окръжен съд Томас Хоган обявява, че Конгресът е нарушил Първата поправка и нарича спирането на средствата „вратичка“ за цензурата. Изданието е възобновено през януари 1987 г., а Хоган разпорежда изданията от 1986 г., които са били игнорирани от Библиотеката на Конгреса, да бъдат издадени под формата на записи.

Днес Playboy все още се издава в брайлов шрифт, въпреки че тиражът изглежда е спаднал от над 1000 през 1985 г. до около 500.

Необезпокоявани от решението, законодателите продължават да патрулират Библиотеката на Конгреса за неприемливо съдържание. През 1992 г. колумнистът на вестника Роджър Саймън открива, че няколко конгресмени са обичали да проверяват една конкретна книга: „Секс“, колекция от еротични снимки с участието на Мадона. Разбира се, само с образователна цел.