Тайните за „Списъкът на Шиндлер“

През 1993 г. филмът „Списъкът на Шиндлер“ на Стивън Спилбърг пренася на екран история, която е остава неразказана десетки години след трагичните събития на Холокоста.

Ако не сте го гледали, разказва се за Оскар Шиндлер, член на нацистката партия, който използва влиянието си, за да спаси живота на повече от 1000 евреи, като ги набира за работа в полската си фабрика.

Ако сте го гледали обаче, със сигурност не знаете ето тези факти за филма.

Томас Кинийли

Томас Кинийли научава историята в магазин за кожени изделия в Бевърли Хилс

През октомври 1980 г. австралийският писател Томас Кинийли се спира в магазин за кожени изделия край Родео Драйв (улица в Калифорния) след книжното си турне. Когато собственикът на магазина, Леополд Пейдж, разбира, че Томас е писател, започва да му разказва „най-великата история за човечност“. Тази история е как Пейдж, съпругата му, както и стотици други евреи са спасени от Оскар Шиндлер, нацист и собственик на фабрика, по време на Втората световна война.

Пейдж дава на Кинийли фотокопия на документи, свързани с Шиндлер, включително речи, разкази на очевидци, свидетелства и действителния списък с имената на спасените от него хора. Това го вдъхновява да напише книгата „Schindler’s Ark“, по която е създаден филмът. В крайна сметка Пейдж (чието истинско име е Полдек Пфеферберг) става консултант на филма.

Кенеали не е първият човек, на когото Леополд разказва за Оскар

Филмовите права върху историята на Пейдж всъщност са закупени за първи път от MGM за 50 000 долара през 60-те години на миналия век, след като той по подобен начин попада на съпругата на филмовия продуцент Марвин Гош в неговия магазин за кожи. Г-жа Гош разказва историята на съпруга си, който се съгласява да продуцира филмова версия, като дори наема съавтора на „Казабланка“ Хауърд Кох да напише сценария. Кох и Гош започват да интервюират евреите на Шиндлер в околностите на Лос Анджелис и дори самия Шиндлер, преди проектът да бъде спрян и историята да потъне.

Фабриката в Брюнлиц

Шиндлер прави повече от един списък

Общо седем списъка са съставени от Оскар Шиндлер и неговите сътрудници по време на войната, а за четири е известно, че все още съществуват. Два от тях се намират в музея Яд Вашем в Израел, един – в Музея на Холокоста във Вашингтон, а един списък, частна собственост, е неуспешно продаден на търг чрез eBay през 2013 г.

Филмът се отнася за първите два списъка, създадени през 1944 г., известни още като „Списъците на живота“. Петте последващи списъка са актуализации на тези първи два, които включват имената на повече от 1000 евреи, които Шиндлер спасява, като ги наема на работа в своята фабрика.

Стивън Спилбърг научава за първи път за Шиндлер още в началото на 80-те години

Бившият президент на MCA/Universal Сид Шейнбърг, бащинска фигура за Спилбърг, дава на режисьора книгата на Кинийли, когато тя е публикувана за първи път през 1982 г., на което Спилбърг, както се твърди, отговаря: „Това ще бъде адски интересна история. Истинска ли е?“

В крайна сметка студиото откупува правата върху книгата и когато Пейдж се среща със Спилбърг, за да обсъдят нещата, режисьорът обещава на оцелелия от Холокоста, че ще направи филмовата адаптация в рамките на 10 години. Проектът обаче се забавя повече, защото Спилбърг не желае да се заема с толкова сериозна тема. Колебанието му всъщност спира холивудския ветеран Били Уайлдър да направи историята последния си филм. Уайлдър се опитва да закупи правата върху книгата, но Спилбърг и MCA/Universal ги придобиват преди него.

Режисьорът отказва да приеме пари за снимките

Въпреки че Спилбърг вече е изключително богат човек в резултат на многото високобюджетни филми, които го превръщат в един от най-успешните холивудски режисьори, той решава, че една толкова важна история не трябва да се прави с оглед на финансовото възнаграждение. Режисьорът се отказва от заплатата си за филма и от всички приходи, които би могъл да получи за вечни времена, наричайки всяка подобна лична печалба „кървави пари“. Вместо това използва парите от филма, за да основе фондация „Шоа“ през 1994 г., чиято цел е да почита и помни оцелелите от Холокоста чрез събиране на лични спомени и аудио-визуални интервюта.

Преди да се съгласи да направи филма, той се опитва да привлече други режисьори да го снимат

Част от нежеланието на Спилбърг да го заснеме се дължи на факта, че той не е смятал, че е достатъчно подготвен или зрял за филм за Холокоста. Затова се опитва да привлече други режисьори: първо се обръща към Роман Полански, който също е оцелял от Холокоста и чиято собствена майка е била убита в Аушвиц. Полански отказва, но впоследствие заснема свой собствен филм за Холокоста – „Пианистът“, който му носи „Оскар“ за най-добър режисьор през 2003 г. След това Спилбърг предлага филма на режисьора Сидни Полак, който също отказва.

След това работата е предложена на легендарния Мартин Скорсезе, който приема. Той тъкмо трябва да пуска филма в производство, когато обаче Спилбърг получава прозрение на снимачната площадка на „Хук“ и осъзнава, че най-накрая е готов да заснеме „Списъкът на Шиндлер“. За да компенсира за промяната на мнението си, режисьорът дава на Мартин правата върху друг филм, който разработва – и така се появява римейк на „Нос Страх“ от 1991 г.

Възстановка в музея в Краков

Филмът е риск за Universal, затова те сключват специална сделка със Спилбърг

Спилбърг най-накрая решава да прави „Списъкът“, но е минало вече толкова много време, че Шейнбърг и Universal се отказват. Сравнително нискобюджетният тричасов черно-бял филм за Холокоста, който струва 23 милиона долара, е твърде голям риск, затова от компанията молят Спилбърг да направи друг проект, който се подготвя от студиото: „Джурасик парк“. Казват му, че първо трябва да направи доходоносния летен филм, а след това ще може да се заеме вече с по-рисковия си проект. Той се съгласява и двата филма излизат на екран през 1993 г.: „Джурасик парк“ през юни, а „Списъкът на Шиндлер“ през декември.