Нежната страна на изкуството: Импресионистът Мери Касат, която Франция създаде и след това почти забрави изкуството ѝ
В родината си Америка Мери Касат е добре познат и обичан художник, но във Франция, където тя прекарва почти три четвърти от живота си и избира земята ѝ за свой вечен дом, вече е почти забравена.
Касат е известна в историята на изкуството като една от първите три художници-импресионисти жени и американката, успяла да пренесе в САЩ най-значимото течение в изобразителното изкуство, зародило се в дните на XIX век от група парижки художници.
Мери Касат през 1914 г.
През целия си живот Мери Касат е толкова успешен артист, че с продадените си картини успява да купи за свой постоянен дом шато, близо до Париж, и толкова красиви тоалети, за които една жена може само да си мечтае. За заслугите си в изкуството през 1904 г. тя е наградена с Орден на Почетния легион и въпреки това французите днес все по-малко си спомнят за нея.
Мери Касат се ражда в заможна фамилия в Питсбърг, Пенсилвания, през 1844 г. и е потомък на френските хугеноти-емигранти от XVII в,, носещи името Косард. Още като дете тя живее пет години в Париж, докато родители ѝ се опитват да спасят живота на брат ѝ Роби, който страда от рак на костите. Въпреки множеството усилия и консултациите с едни от най-известните за времето си доктори във Франция, момчето не оживява и семейството се прибира обратно в Пенсилвания.
Желанието на Касат да стане художник се заражда още в тези невръстни години. Баща ѝ Робърт, който е банкер, казва, че предпочита да я види мъртва, отколкото с четка в ръка. Според някои историци тази му реакция е провокирана не от друго, а от страха за живота на дъщеря му, провокиран от онези, чиято болна фантазия успява да ги преврърне в преследвачи на известни личности, особено, ако те са жени. Това е и причината Касат да подписва някои от първите си произведения със своите инициали или с презимето си – Стивънсън, а не с цялото си име.
The Boating Party
Въпреки всичко, родителите ѝ решават да я подкрепят и когато става достатъчно голяма, тя успява да се запише в Пенсилванската академия за изящни изкуства във Филаделфия и щом навършва 22, майка ѝ я придружава до Париж, където Мери изучава творчеството на старите майстори в продължение на четири години.
Житейската история на художничката обаче не продължава съвсем гладко, тъй като началото на Френско-пруската война през 1970 г. я принуждава да се върне в Америка. Този период по-късно самата тя ще нарече своето „американско изгнание”.
След края на войната обаче нищо не може да спре младата Мери Касат, която започва да обикаля Стария континент, за да посещава музеи и да копира творбите на известни художници, сред които са имената на Антонио де Кореджо, Диего Валаскес и Петер Паул Рубенс.
„Рисуването не може да се преподава. Човек не се нуждае от уроци. Музеите са достатъчни за това”, казва Касат.
Tea
Нейни картини са излагани няколко пъти по време на Парижкия салон – една от най-престижните френски изложби, организирани от френската Академия за изящни изкуства. Именно на едно от изданията през 1874 г. Едгар Дега вижда произведение на Касат и възкликва – „Това е някой, който се чувства така, както аз се чувствам”. Три години по-късно двамата се срещат и остават приятели за цял живот.
Мери Касат не успява да устои на едно от предложенията на Дега – да се откаже от Парижкия салон и да започне да прави изложби с импресионистите, за което тя по-късно пише – „Най-накрая можех да бъда напълно независима в работата си, без да се притеснявам от мнението на журито”.
Семейството на Касат също се мести във Франция през 1877 г. Близките ѝ се отнасят особено презрително към американската общност там, но обичат да бъдат в компанията на Дега, Берта Моризо, смятана за първата жена импресионист, и други художници, отличаващи се в жанра.
Подобно на други импресионисти Мери Касат рисува членовете на семейството си в ежедневна обстановка. Портретът на брат ѝ Александър, четящ вестник на фотьойла у дома, докато синът му седи до него на облегалката за ръце, според съвременните критици е толкова добър, че може да бъде объркан с платно на Дега. Със страстта си към модните шапки и рокли пък сестрата на Касат – Лидия, се превръща в идеалния жив модел за рисуване. На картина The Cup of Tea тя е с розова рокля и шапка, докато седи и държи изящно чаша чай. За жалост Лидия умира от бъбречна недостатъчност само година, след като Мери я увековечава с четката си.
Феминистките по онова време обаче имат противоречиво мнение за Касат. От една страна тя е рядък пример за жена от тази епоха, която успява да пробие в сфера, доминирана от мъжете, от друга – нейното място в обществото, като представителка на нежния пол, може да се разтълкува за абсолютно несериозно. Нещото, което раздвоява силно феминистките е и майчинството – тема, която импресионистката силно засяга в произведенията си, тъй като в онзи момент те го определят повече като робуване, а не като естествен акт за продължаване на рода.
Summertime
През 1894 г. Касат натрупва такова богатство от продажбата на картините си, че успява да купи съвсем сама свой собствен дом – Шато дьо Бофрен, намиращо се в района на Оаз, северно от Париж. Имотът разполага със собствено езеро и мелница, която Мери използва за ателие.
Подобно на Дега, но за разлика от други импресионисти, Касат рядко рисува на открито. Една от картините ѝ обаче, изобразяваща жена с дете, плаващи с лодка по езерото в Бофрен, е може би сред най-ярките примери на импресионизъм в изкуството ѝ. Впечатляващото в тази картина е начиниът, по който Касат успява да изобрази отразяващите се във водата топли лъчи на лятното слънце.
През 1890 г. изложба на японски гравюри от жанра Укийо-е или „Картини на плаващия свят”, разпалват страстта на френските художници по японизма. Сред тях е и Касат, която си поставя предизвикателството да постигне същия ефект, но със западни техники. Благодарение на упоритостта си успява и картината ѝ La Toillette, представяща жена със смъкнат халат до кръста, която се мие пред огледалото, става истински шедьовър и дори е сравнявана със стила на японския майстор Китагава Утамаро. Виждайки платното, Дега онемява и се обръща към Касат с думите – „Не вярвам една жена да рисува толкова добре! Наистина ли ти направи това?”.
Успехът на художничката е пословичен и ще я следва почти до края на живота ѝ. Но въпреки него тя остава сама завинаги и никога не успява да създаде собствено семейство.
Little Girl in a Blue Armchair
Не е известно дали Мери Касат изобщо е имала романтични връзки. Въпреки че никога не ражда деца, нейната сензитивност към улавянето на естествената нежност между бебето и неговата майка е впечатляваща. Затова и в края на XIX век тя е обявена за майстор на „модерната Мадона”.
Най-голямата мечта на Касат достига до желанието ѝ нейната родина – САЩ, да притежава колекции от произведения на изкуството, сравними с тези в Европа. За целта тя ръководи сделките на богати американски колекционери, при условие, че обещаят да завещаят ценните си придобивки на различни музеи в Америка. В схемата въвлича сестра си и съпруга ѝ, които след време оставят впечатляващата си колекция от картини на музея „Метрополитън” в Ню Йорк.
След началото на Първата световна война Касат е принудена да напусне Шатото и да избяга в Грас, Южна Франция, тъй като домът ѝ е прекалено близо до фронтовата линия. По същото време претърпява няколко неуспешни операции на очите, тъй като зрението ѝ отслабва. За жалост, след това тя никога повече няма да може да рисува.
Последните си години Мери Касат прекарва в усамотение, връщайки се у дома в Шато дьо Бофрен, когато вече е безопасно. И точно там, на 82-годишна възраст, намира смъртта си.
Не е погребана в Америка, а в семейното гробище във Франция – страната, която ѝ дава възможност, предоставена на малцина жени по онова време – да сбъдне мечтата си и да се превърне в един от най-влиятелните художници-импресионисти на XIX век.
