Музикални хроники: Как един от най-даровитите и най-арогантните китаристи промени музиката през 80-те
Колкото велик, толкова и арогантен китарист, колкото забележителен, толкова и оспорван като музикант – Ингви Малмстийн определено си е извоювал статута на единствен по рода си.
Сред величията в музиката не липсват отблъскващи характери и нетърпими социопати, но Ингви съществува в своя собствена категория в това отношение. Ако питате някой журналист, който е имал съмнителното щастие да прави интервю с шведа, най-вероятно ще ви го опише като един от най-трудните за общуване хора, които е срещал.
Напълно произволно и неочаквано в хода на разговора, Ингви ще обиди свои колеги или ще откаже да слуша каквото и да е за тях, а същевременно ще сравни самия себе си с Леонардо да Винчи. Той няма проблем да омаловажи съществени въпроси с едносрични отговори, да отрече влиянието на други големи китаристи върху своя стил и да откаже да дискутира каквато и да е друга музика, освен своята собствена.
Китаристът обаче е способен да роди и вълнуващи прозрения за приликите и разликите между света на рока и на класическата музика – основните вдъхновения в неговия живот. Не се учудвайте, че не приема особено добре каквито и да е критики. Отчасти затова е сред най-оспорваните имена в рока и е ставал причина за безкрайни дебати между слушатели и между други музиканти.
Малмстийн има зад гърба си и историята как заплашва да убие един от останалите пътници по време на полет, държал се е и меко казано нелюбезно към гонещи го за автографи фенове. Всъщност обаче споровете относно стойността на музиката му са още по-ожесточени от тези за него като човек.
Снобарският му подход към китарата сякаш е измислен специално, за да предизвиква разкол. Но Малмстийн със сигурност не е някой шарлатанин. Нелепо би било да се омаловажава създаденото от него и да се поставя под въпрос степента му на оригиналност. Шведът дължи много на редица класически композитори, както и на виртуозни китаристи преди него, но се отличава с начина, по който съчетава влиянията си и ги превръща в нещо уникално.
Еди Ван Хален променя хода на хард рока, когато издава дебютния си албум с Van Halen през 1978 г. Той покачва скоростта на свирене и показва, че китарните каскади могат да бъдат нещо музикално богато и неустоимо за слушане.
Първият солов албум на Малмстийн Rising Force (1984) е съизмеримо важен и основополагащ елемент в развитието на китарната музика. Шведът открива как да обедини конструкциите на класическата музика с китарните похвати на рока и метъла. Стилът е изключително задълбочен технически, изисква виртуозни умения и всеобхватни музикални познания – но обичайно е натоварващ и изискващ и към слушателите.
Малмстийн обаче запазва необходимата енергия и спонтанност – както и дългата коса и кожените панталони – за да превърне тези комплексни композиции в нещо атрактивно не само за най-изтънчените рок и метъл маниаци. Понякога обвиняват Малмстийн, че е просто имитатор, но никой не може да му отнеме произведенията, които е създал.
Шведът е истински вундеркинд, сформирал първата си банда още на 10 години. По-късно се мести в Щатите, но е изгонен от групата си Alcatrazz, след като се сбива на сцената с вокалиста Греъм Бонет. Така той се насочва към солова кариера и през 1984 г. издава първия си албум Rising Force, който си остава класика в китарната музика и ключово произведение за неокласическия метъл.
Безброй китаристи (някои от тях бъдещи звезди като Пол Гилбърт) се вдъхновяват от музиката на Ингви Малмстийн през 80-те – но макар че той остава активен и продължава да издава албуми, неговият пик отминава бързо. Скоростното свирене на китара излиза от мода, а китаристът не променя първоначалния стил, който вече не носи същата оригиналност и свежест.
Неговите умения, страст и статут на виртуоз остават непокътнати, но както и много други музиканти от този тип, Ингви Малмстийн си остава замръзнал в 80-те. Няма как и да се повлияе от другите около себе си, защото по начало отказва да си сътрудничи и да бъде в банда. Като изключим кратките престои в Steeler и Alcatrazz, той си остава солов изпълнител и Parabellum от 2021 г. беше неговият 22-ри самостоятелен албум.
60-годишният китарен гуру признава, че не би могъл да функционира в група, защото твори по-скоро като художник или писател. „Не мога да изрисувам половин картина и да се обадя на някой приятел да го помоля да я довърши. Не става въпрос за егоизъм, а за артистично изразяване“, обяснява той.
Малмстийн гарантирано ще остане в историята на музиката с всички противоречия, които е породил, но накрая само творчеството му ще говори за него – а то е огромно по обем и забележително по стойност.
