Кратка история на графитите
Под „графити“ често се разбира незаконно драскване, рисуване или издълбаване на някаква графика в публичното пространство. Но графити има още в средновековните църкви. Много от хората, които ги оставят, правят истински творчески скокове на въображението и представят някои доста абстрактни представи по начини, които често са естетически стойностни. Но някои от графитите са, например, и плод на суеверие в очите на римокатолическите богослови.
Същото би могло да се каже и за много по-ранните графити. Макар и да е много малко вероятно хората от каменната ера да са имали представа, която добре отразява нашата сравнително скорошна идея за публично и лично пространство, можем ли все пак да смятаме, че те са правили незаконни графити? Ако 30 000-годишните картини на мамути дълбоко в пещерите Грот де Арси във Франция са, както някой казват, част от религиозните практики на общността, можем ли да кажем същото за рисунката на детска ръка по-близо до входа на пещерата? Тя без разрешение ли е там? Детето остави ли подобни (но отдавна изгубени) картини и върху скалните образувания из долината, където общността прекарва голяма част от времето си? Ако е така, дали детето влага творчество, за да измисли как да избегне порицание (ще има ли порациание въобще), след като оставя своя отпечатък по стените? Ако го прави, различава ли се тогава от съвременния уличен художник, който измисля как да избегне видеонаблюдението и полицията?
Викингите, които щателно издълбават руни в стените на неолитните гробници в Мейсхау на остров Оркни, очевидно са по-малко загрижени да не и хванат. Някои от техните рунически графити не са просто творчески, те показват и уменията в метода на изобразяването им (показват техника). Една част от тях казва: „Тези руни са издълбани от най-квалифицираните рунисти в Западния океан“.
Много от руните са и малко по-невъзпитани. Независимо от това, дори неприличният им хумор включва определен вид творчество, което срещаме и в други примери за тайни драсканици през вековете. Един подобен пример можем да открием между писоарите в една обществена тоалетна. Там, на мястото на един от писоарите, който липсва, между счупените плочки и дупки за тръби някой е написал „Дюшан беше тук“. Което се отнася до известният модернистичен художник Марсел Дюшан, който около 100 години по-рано взима писоар и създава своя модерен, скулптурен шедьовър, „Фонтанът“. Други графити от миналото излагат отново споделеното ни човешко творчество по сравними начини, но с доста повече вложена политика.
Статуята на Луи XV от Едм Бушардон, открита през 1763 г., е любима цел за графити през 18 век. Парижките власти се налага да поставят парапети и охрана около нея, защото хората не спират да пишат по пиедестала. Но графитите продължават и онези, които ги правят, ясно имат предвид значението на статуята, значението, което Луи XV има за хората, и как да използват мястото, за да предадат политическите си виждания.
Когато Луи XVI е коронясан през 1775 г., първата статуя, която е под прицела на графитаджиите, е скулптурата на много обичания крал Анри IV на Пон Ньоф. Думата „Resurrexit“ е написана на пиедестала с намек към частта от историята за Великден, когато сборът казва, че Христос е възкресен. Това е прекрасен обнадеждаващ графит, който ясно отбелязва, че добрият стар Хенри е прероден под формата на Луи XVI.
Но няколко седмици по-късно същата дума се появи на статуята на Бушардон, категорично предполагайки, че Луи XVI за съжаление ще се окаже възкресението на много лошия Луи XV. Този вид драскане предполага грамотност в латинския език, както и разбиране на политиката, историята, религията, значението на монументалната скулптура и разбиране за това как ще реагират хората, които виждат графита. Но твърде дръзко ли е да мислим, че всички графити трябва да се разглеждат като креативни?
В документалния филм на BBC Four „Кратка история на графитите“ се твърди, че най-усъвършенстваните от естетическа гледна точка и най-провокиращите размисли съвременни графити са не просто творчество, a трябва да се считат за изкуство. Работата на хора като френската графити легенда Blek le Rat или на по-известния Banksy със сигурност се продава добре на пазара на изкуството. Всъщност двама от останалите френски „улични художници“, които са интервюирани за филма, Lek и Sowat, скоро след снимките са назначени от Академията на Франция да прекарат една година като служители на вила „Медичи“ в Рим – чест, която преди това е предоставена на като Жан Огюст Доминик Енгър (френски неокласически художник, 1780–1867) и Дебюси (френски композитор, 1862–1918). Такива художници на графити днес са широко признати заради своето творчество.
