Казват, че едноокият е Бог в царството на слепите, но какъв е слепецът в най-голямата библиотека на Аржентина? Именно там се събират повече от милион книги и когато Хорхе Луис Борхес губи своето зрение, по ирония на съдбата, официално е назначен за директор. Представете си през какво е минавал един от знаменитите писатели, който в един момент има достъп до огромна част от знанието на света и не може да прочете и ред.
Тъжната история на писателя е преразказвана много пъти в неговите творби, а когато идва момента за най-голямото му признание, именно да бъде директор, историята се променя значително.
Борхес, който прекарва своя живот в дълга битка за запазване на зрението си, окончателно ослепява на 55-годишна възраст, като никога не учи Брайловото писмо. Като Милтън, той също запомня дълги любими пасажи от литературата – свои и на писателите, които обича. От този момент, до края на живота си, остава завинаги с компания от хора, които да му четат и да му помагат да пише – помощта се изразява в диктуване и записване.
Повечето от неговите книги ще се родят по този начин, почти 40 на брой, а най-големият му помощник е неговата майка Леонор, която за съжаление умира на 99-годишна възраст. Тя се грижи за сина си така, както се е грижила и за неговия баща – Хорхе Гилермо Борхес. Хорхе също е бил писател, който губи зрението си на средна възраст. Слепотата е наследствена в семейството и не пропуска почти никой. За него и баба си, която също остава сляпа, писателят често казва следното:
„Слепи, смеещи се и смели, както аз се надявам, че ще умра.“
Въпреки проблемите си със зрението, писателят никога не се отказва от поста на директор в Националната библиотека на Аржентина. Става професор по английски в Буенос Айрес, но литературата се превръща в напълно орална наука.
Осъзнавайки проблемите си, Борхес започва да изучава стария английски и често споделя на своите приятели и начина, по който го е научил:
„Какво се случва винаги, когато един човек учи нов език? Всяка една от думите се отличава и се гравира в паметта, сякаш е талисман. По някаква причина поемите на чужди езици имат престижа да не печелят вниманието на собствените си езици, един чува, един вижда, всяка една дума напълно индивидуално. Мислим за красотата, за силата, или просто за странната им подредба.“
С тези нови знания, писателят успява да гравира много думи в съсзнането си и да ги помни, както правят и повечето слепи в Париж преди повече от 200 години. Тъй като няма познания върху Брайл, той често признава, че е заменил видимата дума с аурата на такава в Англо-Саксонския език. Познанията в един език ще идват и с негативи, писателят често признава, че е изгубил възможността да чете исландска поезия, която толкова много е обичал.
Понякога получава и предложения да напише още 30 поеми за нова книга и вижда предизвикателството, тъй като се налага да ги диктува, без да може да ги вижда или да играе с думите, които оживяват на хартия. В някои поеми разкрива и тъжната си съдба:
„Бог ми даде книги и тъмнина с един замах“
Сред всички страхове се ражда и онази паника, че авторът най-вероятно ще изгуби възможността да проследява действията на своите герои или да звучи толкова автентично, колкото е искал. Колекцията му „Във възхвала на мрака“ позволяват да получи международна слава, получава рицарско звание от кралица Елизабет II през 1964 г.
В последните му години, той се лута много често между приятели, партньорки, които по-скоро избира предимно за грижа и помощ, когато трябва да се оправи в един много различен свят. В един момент признава, че е агностик. Това е религиозно убеждение, което е готово да приеме абсолютно всичко в света, както той самият го споделя:
„Да бъдеш агностик означава, че всичко е възможно, дори Бог, дори Светата Троица. Този свят е толкова странен, че всичко може да се случи, а може и да не се случи.“
И ако музиката има своя глух Бетховен, то литературата има своя сляп писател – Борхес. Проповедникът на агностицизма е бил повече от сигурен, че всичко може да се случи в този свят, особено с вярата и желанието да сбъдваш всичко, което искаш.