Едвард Мунк – художникът, чийто „Писък“ можеше да се види

Картината „Викът“ на Едвард Мунк е може би една от най-ценните в творчеството му. Доказателство за това твърдение е и цената от 119 милиона долара, когато се продава на търг в Ню Йорк. Мунк често е питан защо героят в тази картина крещи, а отговорът е: „Изгубил си е чантичката“. Като един от големите художници на Норвегия, Едвард не може да се похвали с красив и безгрижен живот. Детството му е изпълнено с чести боледувания.

Щом Едвард можел да се изправи на крака, в съзнанието му нахлувало и тягостното усещане за психичните заболявания в семейството и постоянният страх, че може да са наследствени. Осъзнавайки, че не му остава много време и душата ще се изгуби в постоянно дебнещата коварна болест, художникът предпочита да живее безгрижно като много други бохеми. Този начин на живот успява да го запознае с нихилиста Ханс Йегер.

Като писател, философ и анархист, Йегер дава съвет на своя приятел да започне да рисува своята душа, изполвайки всички емоции и психични преживявания. Предложението по-късно дава на света един различен и оригинален стил в изобразителното изкуство. Творчеството му започва да се забелязва и художникът започва да пътува в търсене на вдъхновение. В Париж подсилва знанията си с помощта на Пол Гоген, Винсънт ван Гог и Анри дьо Тулуз-Лотрек.

Там разбира повече за магията на цветовете и наученото много скоро се появява на платното. Едвард рисува цял живот, това хоби се появява като единственото занимание през дългите дни на боледуване. За жалост майка му умира през 1868 г. от Туберколоза, години по-късно и сестра му е повалена от коварната болест. Едвард остава единствено в грижите на баща си и леля си Карън. Рисуването като спасителен пояс често се подсилвало с приказки за призраци, които често бащата разказвал преди лягане.

Снимка: By Nasjonalbiblioteket – Flickr: Portrett av Edvard Munch, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=62541563

Очевидно Едгар Алън По не е най-добрия писател за вечерна приказка, както можем да забележим по-късно в тъмното творчество на Мунк. Бъдещият художник често ще споделя, че семената на лудостта са посяти именно от баща му. Като вдовец, той никога не намерил правилната форма за възпитание и с помощта на страха успял да подлуди не само Едвард, но и двете му сестри. Лаура е диагностицирана в много ранна възраст, докато Андреа се омъжва и умира само няколко месеца след сватбата.

Като един от последните нормални хора, Едвард заявява, че е получил като наследство двата най-опасни човешки противника – консумацията и лудостта. През 1879 г. Едвард ще се опита да намери своето признание в точните науки. Макар и да се справя добре, честото боледуване не му позволява да продължи да следва. Насочването към изкуството се смята за позор, но самият той заявява, че ще се опита да обясни живота и собственото си значение. В началото на творческите си години експериментира с много стилове, включително натурализъм и импресионизъм, някои от първите му картини често напомнят за творчеството на Мане.

Често получава критики, но когато идва време да се раздели с останките на фамилията, художникът открива Йегер, който често казва, че „страстта да се разрушава е и креативна страст“. Присъстват и други по-тежки съждения като самоубийството като форма на свобода. През 1889 г. Едвард разбира, че баща му Крисчън Мунк е починал. Единственото наследство, което оставя, са огромни дългове. Художникът се опитва да намери спонсори, с които да изчисти семейното име, а междувременно в съзнанието се прокрадва следващата порция от тъмни мисли. В дневника си художникът ще напише:
„Живея с мъртвите – майка ми, сестра ми, дядо ми, баща ми… Самоубийс се и всичко свършва. Защо да живея?“

Различният подход и безкрайните експерименти водят до картини без аналог. През 1891 г. рисува картината „Меланхолия“. Следващата година е поканен от Адълстийн Норман и Съюза на Берлинските художници да направи изложба. Това е първата в изложба само на един художник. Очаквано, светът още не може да разбере тъмната природа на художника и само след две седмици изложбата е затворена. След още много опити да се наложи в изкуството, Едвард продължава да се радва на смесените чувства.

Снимка: By Edvard Munch – The Athenaeum: pic, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=38660898

Едва след появата на „Писъкът“ – любопитен факт е, че има две пастелни рисунки, както и две картини – публиката започва да обръща по-сериозно внимание. Изведнъж мнозина забелязват безпокойството на модерния човек. За раждането на тази картина, художникът разказва следното:

„Разхождах се по пътя с двама приятели, когато слънцето залезе; изведнъж небето стана червено като кръв. Спрях и се облегнах на ограда, чувствах се изключително изморен. Езиците на огън и кръв се разгъваха по черния фьорд. Приятелите ми продължиха да вървят, докато аз се бавих зад тях, треперейки от страх. Тогава чух огромния, безкраен вик на природата.“

Много по-късно ще разкаже, че виоковете са били в самия него и точно в тези години е бил на ръба на лудостта, танцувайки по студения бръснач между лудостта и нормалността. Битката е била изключително жестока и когато приключва и започват да се броят жертвите, художникът осъзнава, че ще се раздели с чувството да обича отново. Макар и в следващите години да бележи напредък и критиците да се стремят да се изказват значително по-ласково за Едвард, животът не става по-добър.

През 1908 г. той заявява, че вече е на ръба на лудостта и може да я гледа директно в очите. Започва да халюцинира, успява да влезе в клиника и се подлага доброволно на диета и електрошокова терапия за прогонване на всички демони от съзнанието си. Изкарва 8 месеца и се завръща обратно в Норвегия през следващата година. Творбите му стават по-цветни и оптимистични. Публиката в родния му град Осло го посреща топло, а музеите вече са готови да закупуват негови картини. През 1912 г. прави изложба в Ню Йорк.

Снимка: By Anders Beer Wilse – Galleri Nor Tilvekstnummer: NF.WA 03299 Internnr: NBR9407:02362, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9037642

Краткото време на стабилизиране е прекъсното от Първата Световна война. Художникът признава, че всички негови приятели са германци, но за жалост обича Франция. Докато търси правилния избор и страната, която да заеме, норвежецът се разболява от испански грип. Заболяването е тежко, но успява да се пребори с него. В последните си години се отдалечава от всички и единствените гости в дома му са жените-модели, които често рисува голи. Излиза извън дома си, за да рисува пейзажи, но много по-рядко.

С избухването на Втората Световна война се разделя с 82 от своите творби. Нацистите взимат голяма част от тях, Адолф Хитлер заявява, че това творчество може да се изпрати обратно в пещерата, където е поставено неговото начало. Мунк умира на 23 януари 1944 г. само месец след като отпразнува своя 80-и рожден ден. Никога не се обвързва, макар и да се е опитвал. И до днес „Писъкът“ се води 4-тата най-скъпа картина в историята на изкуството, продава на на търг.

Конфискуваните картини от нацистите са изкупени обратно от норвежците и успяват да се завърнат обратно в страната по един или друг начин. Едвард Мунк до последно изпитва съмнения, най-вече за опитът на неговите почитатели да разберат какво наистина е сътворил. Животът му преминава в съмнения, понякога самота и търсене на истина, за която и до днес не можем да бъдем сигурни, че е успял да намери. На финалът можем да се чудим дали „Писъкът“ е продължавал да отеква или е заглъхнал изморено, както често се случва.

Заглавна снимка: By Edvard Munch – National Gallery of Norway, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=69541493