Всяка година на Четвърти юли Америка вдига наздравица за "бащите основатели"— мъжете, подписали Декларацията за независимостта. Нито един от тези подписи не е по-голям символ на бунт от този на Бенджамин Франклин. Дълго преди да стане дипломат, учен и революционер, Франклин е нещо далеч по-необикновено за времето си: момче на шестнайсет, което се представя в печата за вдовица на средна възраст. И го прави блестящо.
През пролетта на 1722 г. издателят на бостънския вестник "Ню Ингланд Курант" Джеймс Франклин започва да намира писма, пъхнати нощем под вратата на печатницата си. Подписани са от "Сайлънс Дугуд" — провинциална вдовица с категорично мнение по всякакви теми: от модните кринолини до Харвардския колеж, който тя пренебрежително описва като място, където скучните синове на богатите се учат най-вече как да влизат елегантно в стая.
Бостън се влюбва в нея. Писмата излизат на първа страница, читателите спорят по кръчмите за аргументите ѝ, а неколцина джентълмени, очаровани от острия ѝ ум, дори изпращат във вестника предложения за женитба. Никой не подозира — най-малко самият Джеймс Франклин — че зад госпожа Дугуд се крие шестнайсетгодишният му чирак и по-малък брат Бенджамин, който преправя почерка си и пъха собствените си есета под вратата, защото знае, че Джеймс никога не би отпечатал съзнателно и ред, написан от него.
Излизат общо четиринайсет писма, преди младият автор да изчерпи вдъхновението си. В тях "вдовицата" успява да предложи дори застраховка за жени, останали без съпруг, и издръжка за застаряващи неомъжени дами — идеи, изпреварили времето си с повече от век. Когато Джеймс най-сетне разкрива истината, реакцията му не е гордост, а гняв — една от многото семейни неудачи, които прогонват Бенджамин към Филаделфия, където го очаква забележителен път към златните страници на американската история.
Изборът на женски образ не е случаен и не е просто средство за заблуда. В Нова Англия вдовицата заема особено удобна обществена позиция: тя може да е морален критик, без да е проповедник, да има мнение, без да заема важен пост, и да остане недосегаема по начин, немислим за млад чирак. Сайлънс Дугуд може да се подиграва на Харвард, да провокира религиозните лицемери и да защитава свободата на словото, а засегнатите трудно биха потърсили сметка на една възрастна дама.
Франклин удивително рано разбира нещо съществено: предполагаемата личност на автора определя какво може да бъде казано. Това откритие той помни до края на живота си. През дългата си кариера създава цяла галерия от литературни двойници — Антъни Афтъруит, Алис Адъртанг (самопризнала се клюкарка, която води сплетните си като търговски тефтер), Силия Шортфейс, Марта Кеърфул, Бизи Боди, Беден Ричард и не на последно място — Поли Бейкър.
От всички женски псевдоними на Франклин най-дръзка е Поли Бейкър. През 1747 г. лондонските вестници отпечатват уж автентичната съдебна реч на жена от Кънектикът, изправена за пети път пред съда заради извънбрачно дете. Поли не моли за прошка — тя се защитава. Не е навредила никому, казва тя, отгледала е децата си добре и със собствени средства. Мъжете, които са я "прелъстили" — включително един, който междувременно е станал съдия — живеят спокойно, докато тя плаща глоби. Защо, пита тя, Божията заповед "плодете се и се множете" е престъпление само когато жената я изпълнява неомъжена?
Речта е разпространена из цяла Великобритания и Европа. Философи като Дидро и абат Рейнал я цитират като доказателство за несправедливостта на закона. Минават десетилетия, преди истината да излезе наяве: Поли Бейкър никога не е съществувала. Франклин стои зад нейния образ от самото начало и признава мистификацията едва на стари години — според преданието пред развеселения Томас Джеферсън, по време на разговор за ненадеждността на историческите извори. Онова, което започва като шега, се превръща в един от най-ярките аргументи на XVIII век срещу двойните стандарти.
Този интелектуален навик — да спори чрез измислени образи и да остави читателя сам да открие абсурда — съпровожда Франклин чак до Революцията. През 1773 г. той публикува "Правила, по които една велика империя може да бъде смалена" — сатиричен наръчник, в който съветва Великобритания да облага колониите си произволно, да пренебрегва петициите им и да разквартирува войски сред тях: гарантирана рецепта за ефикасно намаляване на границите на империята. Лондон го следва почти дословно.
Затова, когато през лятото на 1776 г. Франклин седи във Филаделфия и редактира Джеферсъновия проект на Декларацията, той въплъщава в себе си не само преценката на държавник, но и острия език на сатирик. Именно Франклин е един от петимата в комисията, натоварена да състави текста, и макар че основната писателска тежест пада върху Джеферсън, опитната ръка на по-възрастния колега личи в няколко ключови поправки.
На него се приписва прочутата редакция на Джеферсъновата фраза "приемаме тези истини за свещени и неоспорими" — заменена с далеч по-революционното "приемаме тези истини за очевидни". Религиозното упование се превръща в самоуверено твърдение на разума — точно онзи вид умела намеса, която един стар печатар и памфлетист умее да прави, без да остави отпечатък.
За него също се счита, че е произнесъл легендарната реплика при подписването — че делегатите трябва да работят заедно, иначе със сигурност ще увиснат на въжето поотделно. Дали наистина я е изрекъл, не е доказано, но мнозина вярват, че е способен на нея.
Мъжът от стодоларовата банкнота открива публичния си глас, като си представя живота на една жена — нейните ограничения, нейните обиди, позволените ѝ изразни средства — и открива, че чрез този глас, може да изрече неща, които колониална Америка не е готова да чуе от едно момче.
Изкушаващо е да го наречем трик — и донякъде наистина е. Но също е акт на бунт, който олицетворява смисъла на най-емблематичната фраза в Декларацията. Общество, което може да се смее със Сайлънс Дугуд и да съчувства на Поли Бейкър, вече започва да приема идеята, че всички хора — дори бедната вдовица, дори неомъжената майка — са родени равни и имат право да бъдат чути.
