В края на лятото на 1856 г. в Лондон пристига писмо до Едуин Норис, секретар на Кралското азиатско общество. Пощальонът няма как да знае, че носи началото на едно от най-големите интелектуални състезания на XIX век; надпревара без писта и без награден фонд, в която оръжията са речници, лупи и безсънни нощи. Залогът: кой пръв ще докаже, че едно от най-древните писмена в историята, може отново да бъде прочетено.
До 40-те години на XIX век Европа не знае почти нищо за цивилизациите между Тигър и Ефрат. Асирия и Вавилон — империите, описвани от древните автори с възхищение и ужас — са се превърнали в пясъчни могили, а всички месопотамски находки в Британския музей се побират в един-единствен шкаф.
Остин Хенри Лейард е човекът, който дава началото на едно от най-оспорваните интелектуални търсения на епохата. Англичанин, избягал съвсем млад от чиновническа длъжност в адвокатска кантора, за да скита по затънтените пътища на Османската империя. От средата на 40-те той и помощникът му Хормузд Расам, християнин от Мосул, успяват да открият в днешен Северен Ирак асирийски дворци с алабастрови барелефи, крилати каменни колоси и хиляди глинени плочки от царската библиотека в Ниневия. Лондон е обсебен: тълпите се стичат да видят "Ниневийския двор" в Кристъл Палас — и странните знаци върху плочките, по-стари от египетските йероглифи.
[[article:234147,]]
Залогът не е само научен. В епоха, когато все повече скептици поставят под съмнение Светото писание, вярващите се надяват царските летописи на Ниневия и Вавилон да потвърдят Стария завет — разказите за прокудените израилски племена и за асирийската обсада на Йерусалим, за които дотогава няма нито едно независимо свидетелство. Ако глината проговори, тя може да се окаже неочакван свидетел на Библията.
Клинописът (от латинското cuneus — "клин") се изписва с подострена тръстика върху влажна глина, която после се изпича и става почти вечна. Неслучайно в наши дни оприличаваме знаците на следи от ято птици, разходило се по мека пръст.
Около 2500 години системата обслужва петнадесет езика — от еламски и хетски до староперсийски. После папирусът измества глината, новите азбуки — клиновете, и към II век сл.Хр. знанието угасва напълно.
Задачата пред учените изисква колосални усилия. Йероглифите поне изобразяват обекти от действителността — орел, бръмбар, пирамида — и Шамполион успява да ги разгадае с Розетския камък. Клинописът е чиста абстракция. Още през 1760-те Карстен Нибур установява, че надписите в Персеполис са на три езика: един с 42 знака (староперсийски), втори с около 130 (еламски) и трети с около 700 — акадският, езикът на Асирия и Вавилон.
[[article:239613,]]
Към средата на века двама души твърдят, че са разгадали тайната.
Сър Хенри Ролинсън — офицер, дипломат, човек на действието — е известен като мъжът, преписал триезичния надпис на Дарий Велики върху скалите на Бехистун, т.нар. "Розетски камък" на клинописа. Релефът е изсечен на десетки метри над земята и Ролинсън достига до него, едва крепейки се над пропастта. До най-недостъпните части на скалата изпраща местно момче, което се спуска с въжета, за да снеме отпечатъци от знаците. Резултатът си заслужава: староперсийският текст е разчетен.
Преподобният Едуард Хинкс е селски свещеник от ирландската провинция — гениален лингвист, измъчван от тревоги и безпаричие. От енорийското си бюро той пръв определя стойността на над сто акадски знака, пръв разбира, че системата смесва фонетични знаци и логограми, и пръв доказва, че акадският е семитски език, роднина на иврита.
Между двамата тлее вражда: Хинкс подозира — не без основание — че Ролинсън жъне чужди открития. А скептиците се съмняват и в двамата. Най-смущаващото свойство на акадския е полифонията: един знак се чете по шест-седем начина. Британски зевзек изчислява, че името, което Хинкс разшифрова като "Навуходоносор", може да се прочете по близо 400 000 начина.
[[article:237449,]]
През 1854 г. Расам открива в древната столица Ашур осмоъгълна глинена призма с 800 реда клинопис — летописите на цар Тиглатпаласар I от около 1100 г. пр.Хр. Тогава Уилям Хенри Фокс Талбот — богаташ, изобретател и един от бащите на фотографията — предлага експеримент: няколко учени да преведат текста независимо един от друг, а жури да сравни резултатите. Съвпаднат ли, дешифрирането е валидно.
Обществеността приема. Включва се и четвърти играч — Юлиус Оперт, блестящ учен от Хамбург, изградил кариера във Франция. Копието до Хинкс пристига толкова късно, че ирландецът разполага с едва 18 дни.
На 20 май 1857 г. журито разпечатва четирите плика. Отначало преводите се разминават в детайли — където Ролинсън вижда "диви биволи", Хинкс чете "диви слонове". Но съвпаденията са неоспорими: в един пасаж и четиримата изброяват 39 елемента по идентичен начин. Решението е единодушно — клинописът е разчетен. Пресата обявява пробива за триумф на века.
Разчитането на акадския отваря пътя към шумерския — и към купища символи на цивилизацията: брачни договори, поговорки, квадратни уравнения, зодиакът. През 1872 г. самоукият Джордж Смит открива в Британския музей плочка за цар, предупреден от боговете за потоп, строящ кораб и пускащ гълъб — фрагмент от "Епос за Гилгамеш", вероятно по-стар от библейския Ной.
За нас, българите, историята звучи странно познато. И глаголицата — първата славянска азбука — е била четена и забравена: изместена от кирилицата, тя векове наред е стояла по пергаменти като красив шифър, докато филолозите на XIX век не възстановят звук по звук делото на Кирил и Методий. Разликата е в мащаба: при клинописа "мълчанието" трае близо две хилядолетия.
А кой всъщност печели надпреварата? Ролинсън умира през 1895 г. с почести и с титлата "баща на асириологията". Хинкс си отива тихо през 1866 г., изпратен с кратка епитафия. Днес обаче все повече асириолози сочат именно ирландския свещеник за истинския дешифратор. Спорът едва ли ще секне — но постижението е общо: едно състезание, родено от суета и любопитство, връща на човечеството първите две хиляди години от собствената му писана история.
