Досиетата CHR: Роза Шанина – сплав от стомана и красота

Няма нищо по-вдъхновяващо за красивата Роза от изкуството на войната. Любовта към оръжието й се заражда, след като открива смачканото писмо на австрийски войник до майка му. На окървавените листи пише:

„Мамо, отивам на война и мисля, че няма нищо по-хубаво от това“.

Тези думи променят живота на младата Роза.

Шанина е родена на 3 април 1924 година в руското село Йедма в семейството на доячката Анна Шанина и дърваря Георгий. Баща й остава инвалид заради рана, получена на бойното поле по времето на Втората световна война. Роза е кръстена на марксистката революционерка Роза Люксембург. Устойчивостта й се формира в ранна детска възраст, когато трябва да ходи по 13 километра до Березник, където е училището й.

Едва 14-годишна и против волята на родителите си младата девойка решава да се запише в колеж на 200 км от дома й. Без пари и вещи, но с ясното съзнание, че ще прави каквото си иска, тя бяга често от общежитието, а приятелите й помагат да влезе в стаята си късно вечер, когато входът е заключен. За тази цел връзвали чаршафи, по които русата Роза се катерела чевръсто. Няколко години тя учи вечер, а през деня работи в детска градина.

След германската инвазия на Съветския съюз, Архангелск е бомбардиран. Шанина и други доброволци участват в гасенето на горящите сгради, сред които е и детската градина, в която работи Роза. През декември 1941 година тя получава писмо, което я пречупва завинаги. Един от двамата й братя, доброволци в армията, е убит по време на обсадата на Ленинград. Михаил е едва на 19 години. Роза е решена да поиска резрешение от комисариата да се запише в армията. По това време Съветският съюз вече набира жени снайперистки заради по-гъвкавите им крайници, търпението и хитростта. Смятало се, че жените са по-устойчиви на студ и стрес.

През февруари 1942 година е въведена задължителната военна служба за жени между 16 и 45 години. Шанина не е взета на обучение. Започва да се учи да стреля на стрелбище. На 22 юни 1943 г., докато все още живее в общежитието, Роза най- накрая е приета в програмата за всеобщата военна подготовка. През това време вече е загубила още двама от братята си във войната.

След като се записва в Академията за снайперисти, Роза среща приятелките си Александра „Саша“ Йекимова и Калерия „Каля“ Петрова. Наричат ги „трите скитници“. В периода 1941 -1945 година съветската армия е разполага с 2484 жени снайперистки, които са убили най-малко 11 280 вражески бойци.

Шанина е описвана като „невидимия ужас“ на Източна Прусия. Славата й се носи като тази на Зайчев, с разликата, че я наричат „красивата смърт“.

Шанина е известна като единствения снайперист, който успява да удря точно движещи се мишени и като отличник в дублетите – две целеви попадения от два кръга, изстреляни в бърза последователност.

След великата победа увенчала битката край Сталинград, Роза става част от женската дивизия на снайперисткия взвод. Тя е повишена в командир. Три дни по-късно Роза убива първия си германски войник. „Краката ми се подкосиха при тази първа среща със смъртта. Плъзнах се надолу в изкопа, повтаряйки си „Аз убих!“, пише Роза. Седем месеца по-къно Роза вече пише в дневника си, че в „хладнокръвното убийство на врага вижда смисъла на живота си.“ И обобщава, че ако живее отново ще напрви същия избор да влезе в армията.

За 5 дни Шанина убива 13 вражески войници, докато е подложена на артилерийски и картечен огън. До май 1944 година Роза вече има 17 жертви в списъка си. През същата година, на 9 юни, портрет на Шанина е на първа страница на съветски вестник.

По време на операция „Багратион“ в района на Витебск през юни 1944 година е взето решение жените снайперисти да бъдат изтеглени. Шанина се противопоставя. Тя иска да е на фронта.

Отказват й, но Роза нарушава забраната и е на първа линия. Санкционирана е за своенравието й, но не е изправена пред военен съд. Смелата Шанина пише два пъти до Сталин и иска да бъде прикрепена към разузнавателната рота. От 26 до 28 юни 1944 година тя участва в елиминирането на германските войски в близост до Витебск. Германците най-накрая са изгонени от Вилнюс на 13 юли 1944 г, а Шанина залавя трима немски войници.

По време на операцията си, тя пропълзявала през кален ров всеки ден призори.

Причаквала врага в специално замаскирана яма. Не се страхувала, че се намира на германска територия. Тя пише в дневника си: „Безусловният ми стремеж бе да надхитря противника и да го убия. Това е свещено право на лова ми“.

Шанина успешно провежда акция срещу немски войник (кукувица, скрит в короната на дърво. Причакала го по здрач, когато светлината на слънцето осветила клоните на дървото и „гнездото“ на снайпериста станало видимо. Роза се превръща в първата жена снайперистка, наградена с два ордена „Слава“ и единствената, разположена на трети белоруски фронт. Успява да убие над 59 души, сред които 12 при битката край Вилнюс. Убита е по време на офанзивата в Източна Прусия през 1945 г. Тогава смъртоносната дама е все още на 19 години.

През цялото време Роза пише писма на близките си и си води дневник. Спомените й от тежките битки се пазят в мемоарите й, публикувани през 1965 година. От тях става ясно, че Роза е безкомпромисен убиец. Тя е въодушевена от немския боен дух. Шанина нарича убитите и ранените „черни“ и „червени“.

През август 1944 Шанина има 42 убийства в тефтера си. Месец по-късно броят е над 50. На 12 декември същата година е улучена в дясното рамо. Роза пише в дневника си “ не чувствай болка, само парене като от нещо горещо в рамото. Имаше само две малки дупки“. Колкото и дребна да изглежда в очите й раната, тя е обездвижена за няколко дни. Ден преди това тя пише в мемоарите си за пророчески сън, в който вижда, че я улучват на същото място.

На 27 януари Роза вече е тежко ранена, докато помага на ранен артилерийски офицер. Открита е от двама войници. Гърдите й са разкиъсани от снаряд. Шанина умира ден по-късно.

Последните думи, които изрича пред медицинската сестра Екатерина Радкина са: „Съжалявам, че направих толкова малко“.

В последните й записки от януари 1945 година тя споделя, че колкото и да иска да бъде на безопасно място, неизвестна сила я тегли към фронта. „В мен няма страх и съм готова да застана очи в очи с врага. На ръба съм да бъда убита. Вече изгубихме между 72 и 78 души“. Последните й записки разказват за немския огън срещу оредялата и изморена съветска армия.

Роза Шанина е погребана под крушово дърво на брега на река Лава.

Кореспондент от войната Пьотр Молачанов, който често срещал Роза на фронтовата линия, я описва като човек с необикновена воля и светъл характер. „Тя е безпределно безразсъдна, както по времето, когато бягаше от колежа“, спомня си поетът, художник и писател Михаил Лермонтов. Шанина се обличала скромно и играела волейбол. Припявала си любима песен за войната всеки път, докато почивствала оръжието си. Веднъж Роза разказала история, в която над 100 фашисти с неистови, диви викове артакували окоп, в който се криели 12 жени снайперистки. Сред тях е и Роза.

„Някои паднаха от добре насочените ни куршуми, други нападнахме с гранати и лопати, а трети взехме за заложници с голи ръце“.

Войната се оказва единствената любовна история за красивата Роза. На 10 октомври 1944 година, тя пише в дневника си „Не мога да приема, че Миша Панарин не е вече жив. Той бе добро момче. Бе убит. Той ме обичаше, мисля, че и аз него… Тежко ми е на сърцето. Вече съм почти на 20 години, а нямам мъж до себе си“.

Месец по-късно Роза споделя, че е влюбена в човек на име Николай, който „не блестял с възпитание и образование“. Но Роза не мисли за брак, защото „сега не е времето“. Тя пише бележка на Николай, за да му каже “ че е дадена на друг и не може да обича“.