Последната империя на Балканите – 100 години от създаването на Югославия
Този месец (на 1 декември) се навършиха 100 години от основаването на Кралството на сърби, хървати и словенци, преименувано малко по-късно на Югославия.
Този акт е пряко следствие от Първата световна война. В хода на бойните действия през 1915 г. държавите Сърбия и Черна гора са унищожени от войските на Централните сили с решителното участие на България в кампанията. Българските войски разгромяват и преследват сръбските през Ниш, Морава и Косово чак до Албанските планини. Като единственото, което спасява сръбската армия от пълно унищожение е мудността на австро-унгарските и немските войски, целящи главно да установят сухопътна връзка с Турция, както и притеклите се на помощ кораби на Антантата, които успяват да ги евакуират от Адриатическото крайбрежие към Гърция. Впоследствие те са реорганизирани от французите и прехвърлени на Солунския фронт, където заедно с тях участват в пробива при Добро поле и въпреки претърпяния крах през 1915 г. съдбата им поднася невероятният късмет техните съюзници да спечелят войната и това да им донесе не само освобождаване, но и удвояване на тяхната територия. След Версайския договор Сърбия и Черна гора са обединени, към тях е придадена откъснатата от България Вардарска Македония заедно със Западните покрайнини, както и откъснатите от Австро-Унгария: Войводина, Босна, Хърватия и Словения. Така е сформирана една огромна държава от Алпите до Охридското езеро с широк излаз на Адриатическо море, с площ от 247 000 кв. км и 14 милиона души население.
Противно на масовата представа първите десетилетия от съществуването на тази своеобразна империя са доста по-тежки и бедни отколкото е положението в иначе считаната за катастрофирала България. Над 1 200 000 сърби загиват през войната (докато жертвите дадени от България са ок. 180 000 души), което води до критични обезлюдявания на отделни региони. Епохата между двете световни войни като цяло не е запомнена с добро от сърбите и за това достатъчно показателно говори фактът, че в Белград няма кръстена нито една улица или паметник на тогавашният крал Александър Караджорджевич.
Съдбата на този владетел се оказва също толкова трагична. Тя е предначертана от една случка, разиграла се още през 1912 г. Когато по време на Балканската война, като престолонаследник и офицер в армията, той влиза победоносно в Скопие, съдбата на Македония все още не е определена от международните договорености. Първоначално тълпата го посреща като освободител, но много бързо става ясно, че предстои само един поробител да бъде заменен с друг. Минавайки на коня си сред насъбралото се множество той пита случайно малко момиченце пред себе си, на име Васка Зойчева, „Па ща си ти?” (Каква си ти?). На този въпрос, с детска невинност тя отговаря „Българка”. В резултат на което вбесеният принц я удря с камшика си през лицето. Този инцидент предизвиква огромно недоволство и вълнения сред местната общественост и пресата в София. Включително дори Иван Вазов пише едно свое емблематично произведение посветено на това. По-късно Александър многократно се опитва да се свърже с нея, когато тя е вече емигрирала в чужбина, както и с баща й, в България, предлагайки му солидно възнаграждение, ако отрече публично случването на онзи инцидент, но той категорично отказва. Междувременно от ВМРО, която тогава е една доста сериозна организация, издават смъртна присъда на краля заради тази постъпка и заради окупацията на Македония. Така се стига до атентатът в Марсилия през 1934 г., когато влезлият във връзка с хърватските усташи активист на ВМРО Владо Черноземски, разстрелва сръбския крал заедно с френския външен министър Луи Барту.
Макар българо-югославските отношения да се затоплят непосредствено преди неговата смърт и дори въпреки нея, идва Втората световна война и с нея нова конфронтация между двете страни. България влиза в съюз с Третия райх отново със същата цел да си върне Македония. Малко известно е, че поради този факт югославската авиация бомбардира София, Кюстендил и околностите, преди американците и англичаните да направят това, причинявайки макар и малки човешки и материални загуби. Веднага след като Вермахта преминава югославската граница, армията и цялата им държава се разпадат. Словенците посрещат с цветя германските войски влизащи в Марибор, а хърватите – направо с песни и танци в Загреб. Въпреки че хърватите на хартия се водят равноправен и признат народ в кралството, за разлика от българите в Македония, те също се чувстват като окупирани и поробени. Стига се дори до престрелки с пистолети между хърватски и сръбски депутати от югославския парламент още много преди войната да се зададе. А в крайна сметка, слез първия крах на Югославия през 1941 г. при присъединяването на словенците и хърватите към райха и разпадането на армията им, се стига дотам, че Белград е превзет с блъф от само един офицер и шестима войника от СС, след което там е поставено марионетно на германците правителство.
Впоследствие със стартирането на операция Барбароса и прехвърлянето на войските към Русия, из югославските планини се създава благоприятна почва за партизански движения. За добро или лошо националистите на Дража Михайлович губят битката за Югославия от комунистите на Йосип Броз Тито. Както първият така по-късно и вторият правят опити да привлекат България в Югославската федерация. След края на Втората световна война България е заставена отново да върне Македония и Западните покрайнини на Югославия, но Тито предлага вариант българите все пак да се обединят в една държава, макар и при меко казано неприемливи условия.
След 1945 г. политиката на Белград спрямо българите в Македония сменя курса си. Ако дотогава тя пропагандира, че те са „прави сърби”, то сега тя вече заема позицията, че те са македонци, различни от сърбите, но различни и от българите. На България е предложено да влезе във федерацията на южните славяни, като дори й бъдат върнати Западните покрайнини. Но условието е и тя да признае македонската нация и Пиринска Македония да премине към състава на Македонската федеративна република. Първоначално Георги Димитров склонява на това предложение и дори подписва Бледската спогодба, принуждавайки впоследствие населението на Пиринския край насилствено да се запишат като македонци на следващото преброяване. Преговорите обаче се проточват главно защото от наша страна изискват да бъде гарантирано пълно равноправие на София и Белград, тоест това да бъде дуалистична държава между българи и югославяни. Докато тяхното предложение е да станем просто 7-а република във федерацията (както по-късно Тодор Живков ще предложи да станем 16-а република в СССР) и властта практически да остане концентрирана само в Белград. За щастие през 1948 г. избухва разкол между Тито и Сталин, НРБ твърдо остава в съветския лагер, съответно българо-югославските дипломатически отношения се късат и този проект пропада.
През периода на социализма геополитическата обстановка позволява на Югославия да играе двойнствена игра лавирайки между двата враждуващи блока и заставяйки ги да я ухажват и да се състезават за нея. Така че през този период, както се казва тя „бозае от две майки”, докато ние само от една и то от по-бедната. Като устройство и път на развитие Югославия е социалистическа държава, но в нея са позволени частната собственост и частния бизнес, свободното пътуване навсякъде в чужбина, внос на западни стоки, както и западни прпедприятия да извършват дейност в страната или да продават лицензи за производство на местни предприятия. Все неща, които по това време в България или Румъния са немислими. Поради това през този период у нас се гледа на Югославия като на западна, свободна и напреднала страна. Основния приток на нелегални западни стоки влизащи в НРБ минава почти изцяло само през югославската граница, а югославската музика и кино стават едни от най-популярните у нас.
Въпреки това като цяло икономическите показатели на двете страни реално са сравнително сходни. А също както и тук, така и в Югославия много невинни хора са репресирани от властта, включително и етнически сърби, които за щяло и нещяло се озовават по лагерите, като този на Голи оток. Тъй че реалността в Югославия далеч не е отговаряла на ширещите се тогава, че дори и до днес, розови представи за нея като за свободна и щастлива западна страна.
И разбира се накрая идва ред на болезнения и неизбежен разпад на тази изкуствена държава през 90-те години преминал през три последователни войни и довел до неизчислими щети и жертви. Оказа се, че тези макар и сродни народи с близки езици и култура, не могат да съжителстват заедно. Сблъсъка на различните им вероизповедания (православие, ислям и католицизъм), както и старите типично балкански дрязги помежду им от миналото, подклаждани и от Запада, накрая взеха връх и събориха последната империя на Балканите само 70 години след създаването й.
