„Белите влакове“, които транспортираха ядрени оръжия по време на Студената война

Студената война е несигурен период за голяма част от света. Витае всепроникващ страх, че Съветският съюз ще предприеме ядрена атака, и в резултат на това различните държави трупат свои ядрени арсенали. Това включва най-вече и САЩ – чието правителство реши да транспортира ядрените си оръжия с т. нар. „бели влакове“.

Развитието на ядрените оръжия по време на Студената война

На фона на страховете, че СССР ще предприеме ядрена атака срещу САЩ, правителството насочва вниманието си към изграждането на собствен арсенал. Оръжията са конструирани в завода Pantex в Амарило, Тексас, бивша база за боеприпаси от Втората световна война. Комплексът е от 40 000 декара с десетки сгради, а голяма част от живущите в града са заети там да сглобяват и разглобяват бомби.

Влакове и камиони пристигат ежедневно в завода и носят задействащи механизми за бомби от Колорадо, плутоний от Вашингтон и Джорджия, генератори на неутрони от Флорида и уран от Тенеси. След като материалът пристига, служители, облечени в сини гащеризони, предпазни обувки, покрити с гума, и дебели ръкавици, по двойки сглобяват оръжията.

Pantex

Белите влакове

Министерството на енергетиката решава, че е най-добре да използва „бели влакове“ за транспортиране на ядрени оръжия из страната. Тези влакове са съставени от специално изработени вагони, изградени по такъв начин, че да издържат на атака; те са тежко бронирани и разполагат кули, на които стоят въоръжени стражи, готови да защитят влака.

Белите влакове се движеха бавно, с максимум 60 километра в час, и се обслужват от седемчленен екипаж. Те се движат по множество маршрути, но имат два основни. Първият е от Амарило до Бангор, Вашингтон, където оръжията се доставят в база за подводници в Пюджет Саунд. Вторият е от Амарило до Чарлстън, Южна Каролина, където са доставени на подводници, които отиват на мисии в Атлантическия океан.

Протести срещу белите влакове

До началото на 80-те години на миналия век американците вече започват да изразяват опасения към транспортирането на ядрен материал в цялата страна. Една двойка по-специално, Джим и Шели Дъглас, които решават да предприемат директни действия срещу белите влакове, с помощта на група за ядрена съпротива, наречена Център за ненасилствени действия Ground Zero.

Семейство Дъглас и техните сътрудници бързо очертават вероятния маршрут на влаковете от Амарило до Вашингтон и след това се свързват с протестни и религиозни групи, за да информират местните вестници и да организират ненасилствени протести по протежение на железницата.

И действията им имат резултат – Министерството на енергетиката смята, че протестите носят риск за операцията: те не само генерират лош пиар, но и съществува риск някой да отвлече някой от влаковете. Също така министерството не харесва, че се обръща внимание на нещо, което е предназначено да бъде класифицирано.

За да отстрани проблема, МЕ първо се опитва да пренасочи влаковете, но протестиращите се усещат. След това то прилага нови правила, които правят незаконно споделянето на информация за маршрута, но това не дава много резултат. Най-накрая се решава, че е най-добре да пребоядисат влаковете в различни цветове – червен, зелен, син и сив… Но те все още са лесни за проследяване.

Нещата достигнаха върха си през 1985 г., когато семейство Дъглас и други протестиращи са арестувани и обвинени в конспирация и престъпление, след като организират протестен митинг. Съдебните заседатели от Вашингтон ги оправдават по всички дела и карат окръжните власти да обявят, че повече няма да арестуват протестиращите и блокиращи влаковете.

Не дълго след съдебните дела във Вашингтон, Министерството на енергетиката започва изключително да използва камиони за транспорт на ядрените материали в САЩ – то вярва, че камионите ще бъдат по-подходящи, тъй като могат да достигнат ядрени обекти, като сa по-далеч от железопътните маршрути. Белите влакове са изтеглени и оборудването им за сигурност, е премахнато, преди да бъдат изпратени за рециклиране или в музеи из цялата страна.

През 1986 г. президентът Роналд Рейгън одобрява инициатива, известна като „Гарнизон на миротворците“, която позволява изстрелването на междуконтинентални балистични ракети от железопътни вагони: общо 25 влака, превозващи по две ракети, бяха разпределени във военни бази в цялата страна. Ако съветите предприемат ход срещу САЩ, те ще използват националната железопътна мрежа, за да стигнат до места, откъдето да могат да бъдат изстреляни ракетите най-успешно.

До края на 80-те години на миналия век правителството разработва 200 000 километра железопътни линии, които могат да се използват от 20 000 локомотива с 1,2 милиона вагона. Изчислява се, че във всеки един момент по железницата пътуват над 1700 влака.

Когато Съветският съюз се разпадна през 1991 г., САЩ извеждат от експлоатация по-голямата част от своя ядрен арсенал и вземат решение да прекратят този тип проекти, които са скъпи и експериментални по своята същност, включително железопътния Гарнизон на Миротворците.