Някои хора нямат вътрешен монолог – ето какво се случва в главата им

В началото на тази година в интернет сайта Reddit стана популярна темата кой как мисли – така мнозина с изненада откриха, че някои хора нямат вътрешен монолог, а мнозина, които нямат, с изненада научиха, че другите хора имат. След като винаги си живял само в собствената си глава, е доста странно да откриеш, че другите хора мислят по различен начин от теб.

Малко след като тази информация излиза наяве, се появяват и въпросите и отговорите. В една от темите на Reddit потребителят Vadermaulkylo пише: „Днес казах на майка ми, че нямам вътрешен монолог, а тя ме изгледа все едно имам три глави. Обичайно ли е човек да мисли в монолог?“ Той после признава, че дълго време е смятал, че това е измислено понятие, създадено като разказвателен похват в телевизионните продукции (конкретно за сериала „Декстър“).

Какво е да нямаш монолог

След, разбира се, традиционното количество подигравки към горкия човек, няколко души всъщност (включително той) описват какво всъщност е да нямаш вътрешен монолог.

„Значи, ако шефът ви помоли да направите нещо точно в момента, в който сте планирали да си тръгнете от работа, не си мислите в главата си „О, какво злокобно нещастие!“, докато казваш на глас „Никакъв проблем, шефе“?“, пита един потребител. „Не. Никога не ми се е случвало“, отговори Vadermaulkylo. „Ако ме помолят да направя нещо, което не искам да правя, просто се разстройвам малко, но това е всичко. Не чувам думи в главата си.“

И други също потвърждават ситуацията.

„Аз съм по същия начин“, казва потребителят GohanShmohan. „Нямам никаква съзнателна мисъл за това, което чувствам, или някакъв диалогов поток, който да ми го описва. Просто го усещам. Сякаш вътрешният диалог е посредникът в главата ми [между вънпния свят и разбирането му], който просто го няма“.

За други обаче нещата са малко по-сложни.

„Аз също нямам вътрешен монолог. Всеки път, когато трябва да общувам извън главата си с думи, трябва да „превеждам“ това, което мисля. Което изисква време и усилия. Ето защо значително повече предпочитам писменото общуване пред устното, тъй като можеш да отделиш повече време, отколкото изисква мигновеният отговор при устния разговор“, пише BobbitWormJoe.

„Когато знам, че ще ми се наложи да общувам устно (например, ако трябва да се обадя по телефона или да повдигна тема на среща), се подготвям психически, доколкото е възможно, за да знам какви думи всъщност трябва да кажа. От друга страна, ако участвам в разговор без да съм имал време да организирам и преведа мислите си предварително, постоянно правя дълги паузи, което изглежда странно за хората, които го забелязват. Това дълго време дразнеше съпругата ми, докато и двамата не си дадохме сметка защо се случва.“

На въпроса дали някога му се е забивала песен в главата, Vadermaulkylo отговори: „Всъщност това е може би най-близкото до вътрешен монолог, което ми се случва. В момента в главата ми се въртят няколко песни от новия албум на Лил Уейн. Разбира се, чувам диалог и когато чета неща.“

Какво е да имаш монолог?

„Мислите са думи“, пише потребителят Merewautt. „Не мога да си представя една мисъл не като словесна конструкция. Всичките ми мисли са оцветени от физическите части на различните емоции, но всички те са думи. Мога да си представя, че съм физически ядосан за момент, без да го мисля вербално (сърцето ми ще се разтупти, може би раменете ми ще се разтреперят, мускулите ми ще се напрегнат и т.н.), но не мога да си представя, че осъзнавам някоя от физическите си емоции без мислите като език. Вътрешният ми монолог, докато тялото ми реагира на физическия гняв, би бил следният: (вътрешният монолог в скоби): (О, тази няпоносима жена се държи като лицемерка) -на глас: Държиш се като лицемерка!, (тя ще каже, че не е вярно, защото–-): Не е вярно и ти го знаеш.“

Много хора се съгласяват, че усещането за емоция като гняв върви ръка за ръка с вътрешен монолог от тиради и доста ругатни, и не могат да си представят просто да почувстват физическа реакция на емоция без постоянен поток от мисли под формата на думи, с които да я изразят пред себе си. Merewautt посочва, че така се случват т. нар лапсуси на Фройд (или фройдистки подхлъзвания), когато не планираш да кажеш нещо на глас, но го мислиш и „губиш филтъра“ на вътрешния си монолог.

Други питат дали хората с монолози ходят и разказват живота си като Бриджит Джоунс от филма „Дневникът на Бриджит Джоунс“, и се оказва, че от части да.

Какво казва науката?

Според научните изследвания изглежда, че хората мислят повече под формата на смесица от дветe, отколкото, както предполагат репликите в поста в Reddit, че нещата са или/или.

През 2011 г. малко проучване се опитва да получи по-добра представа за това как мислят хората. На случайна извадка от студенти са дадени малки апаратчета, които издават звуков сигнал се чуе, и когато това стане, те трябва да запишат какво се е случвало в главата им миг преди да чуят звука. Това продължава няколко седмици, за да могат участниците да свикнат хубаво с него и да се получи точна представа за това какво се случва в главите им.

„В 26% от всички случаите изследваните лица се улавят да водят вътрешен разговори със себе си“, пише екипът в Psychology Today. „Но имаше големи индивидуални различия: някои субекти никога не изпитваха вътрешна реч, докато други субекти изпитваха вътрешна реч в цели 75% от пробите. Средният процент при всички субекти е 20 процента.“

С думи прости: „Някои хора говорят много със себе си, други никога, трети от време на време.“