Великите авантюристи: Принц Ойген – първият меч на Австрия
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
В края на XVII и началото на XVIII век, Европа навлиза в нова епоха от своето социално, културно и политическо развитие. Днес я наричаме Просвещение, тъй като това е времето, в което човечеството окончателно скъсва със строгите духовни догми на Средновековието и полага основите на съвременното общество с неговите ценности, стремежи и постижения. В тази епоха на преход, хората се стремят да загърбят ограниченията и табутата на миналото, и да изградят един „смел, нов свят“ на наука, прогрес и либерална мисъл.
Подобни социални трансформации неминуемо водят със себе си и големи конфликти между отделните общности. Войните си остават неделима част от европейското развитие, въпреки претенциите на отделните народи и владетели да са по-справедливи и по-цивилизовани в сравнение с предходните епохи. Конфликтите между европейските сили създават благодатна среда за израстването на едно особено поколение личности, белязани едновременно от стремежа към ново знание, бойна слава и разкошен живот, недостъпен за живелите в предходните епохи.
Това знаменито поколение дава на света цяла плеяда авантюристи и приключенци. Трудно е да се каже кой от тях е най-специален и забележителен. Мнозина пътуват по различни земи, сражават се под различни знамена и накрая се издигат на върха на социалната йерархия. Един човек е сред малцината, които постигат всички тези неща накуп, в рамките на един единствен живот. Италианец, роден във Франция, който постига висините на своя жизнен път в Австрия – любовник, войник, писател и политик – всичко това е Ойген Савойски.
Ойген Савойски се ражда на 18 октомври, 1663 г. в градското имение Соасон в Париж. Естествено, при раждането му го наричат с френското име Южен и едва след постъпването си на служба на Австрия ще се сдобие с германската версия, с която е известен и до днес. Произходът му е всичко друго, но не и случаен. Бащата на Ойген – Южен Морис дьо Соасон-Кариняно е наследник на един от най-изтъкнатите благороднически родове във Франция – графовете на Соасон са братовчеди на кралската династия Бурбон.
Същевременно като наследник на рода Кариняно, Южен Морис е братовчед и на Савойската династия, която управлява едноименното херцогство. Тези титли, както и изгодния му брат, дават възможност на благородника да се издигне в редовете на френската армия. Талантът му на командир допълва солидните връзки и дьо Соасон-Кариняно получава поредица от важни назначения в големите походи, организирани от Луи XIV в периода 1659-1673 г. През 1673 г., когато най-малкият му, пети син Ойген е едва на 10, Южен умира при загадъчни обстоятелства. Официалната версия е болест, но в последствие някои хора обвиняват съпругата му Олимпия Манчини.
Самата Олимпия от италиански аристократичен произход. Тя съвсем не е от такъв сой както съпруга й, но за сметка на това нейният чичо е Джулио Мазарини – кардиналът-наместник на младия Луи XIV и негов първи министър до 1660 г. Мазарини води своите племенници в Париж и използва петте сестри и две от техните братовчедки като разменни монети в политическите си машинации. Девойките стават известни като „Мазаринетите“ и скоро се превръщат в сериозни и опитни грачи из сложния дворцов живот на Франция.
Родителите на принц Ойген
Олимпия израства редом с Луи XIV и дори за известно време таи надеждата, че може да стане негова съпруга. Историята мълчи колко точно интимни са били двамата до 1657 г., когато Луи окончателно е принуден да избере династичните интереси пред личните чувства. Олимпия остава огорчена, а брака й за дьо Соасон-Кариняно е далеч не така примамлив или изпълнен със щастие. Макар да ражда общо 8 деца на съпруга си, Олимпия не развива топли чувства нито към него, нито към самите деца. В крайна сметка, тя бива уличена в участие в заговор за отравяне на крал Луи и е принудена да бяга от Франция, изоставяйки децата си на семейството на покойния си съпруг, за чиято смърт през 1673 г. може да е била отговорна.
Ойген израства като експресивен и напорист младеж, за който се очаква да стане свещеник. Получава отлично за времето си образование под грижите на своята баба – графиня Соасон. Дружи с доста ексцентрични фигури на френския двор, в това число и скандалният абат Шуази – един от първите прочути кросдресъри в историята. Порочността, интригите и опасностите на френския двор се оказват отровната среда, в която се оформя личността на Ойген. Верен на аристократичното си наследство, неугледния но дързък младеж израства с амбиция, която многократно нахвърля скромният му ръст и фината му фигура.
Когато е на 19 заявява, че ще стане войник и най-нагло изисква Луи XIV да му повери командване на полк. Кралят е сериозно подразнен от дързостта на един младеж, чиято майка е избягала от Франция без дори да се опита да отрече участието си в опита за убийство на краля. Безпардонен и безпрекословен, Луи заявява на Ойген, че няма фигурата за да бъде войник и няма морала и духа, нужен за свещеник. Бесният младеж захвърля досегашния си живот, обещава да се върне обратно във Франция само с оръжие в ръка и заминава за Австрия.
Принц Ойген като млад генерал
Там, използвайки роднинските си връзки с германската аристокрация, Ойген издейства да бъде назначен за командир на полк, който доскоро се намира под водачеството на брат му Жул, загинал в битка с османците през 1683 г. За някаква дълбока братска обич и желание за мъст едва ли може да става дума, има я само амбицията да се докаже и да натрупа слава. Съдбата решава да му даде тази възможност.
Ойген застава пред император Леополд I в Пасау и му се заклева във вярност. Комуникацията между двамата преминава на италиански, но Ойген се оказва добър полиглот и скоро към двата си родни езика добавя и немския, който усвоява свободно до края на живота си, в добавка и към задължителния за онази епоха латински. Още през есента на 1683 г., преди да е навършил 20, Ойген взема участие в една от най-великите битки в европейската история – вдигането на обсадата на Виена.
Начело на своя кавалерийски отряд, Ойген се представя храбро и печели адмирациите както на Карл Лотарингски, който поема общото командване на германските сили, така и на император Леополд. Внимателен да остави най-доброто впечатление, Ойген окончателно скъсва с твърде показния маниер на френския двор и залага на по-строга и аскетична визия, която е присъща за тогавашната германска аристокрация.
През следващите две години Ойген се отличава като способен кавалерийски командир и през 1685 г. вече е с чин генерал-майор от императорската армия. През 1686 г. се отличава отново при превземането на Буда, а година по-късно във Втората битка при Мохач (1687 г.), Ойген командва кавалерийска бригада, която изиграва ключова роля за победата. Заслугата му спечелва ранга на генерал-лейтенант, посвещаване в Ордена на Златното руно – най-висшето отличие на Хабсбургската империя, а братовчед му – херцог Виторио Амадей Савойски му подарява няколко доходоносни имения с прилежащите им земи. През 1688 г. Ойген отново е в челните редици при паметната обсада на Белград. По време на престрелка с османците получава тежка рана от мускет в коляното, която го изважда от активна служба за следващата година.
Точно когато се възстановява от раните си, Ойген е пратен в Италия, където родната му Франция започва военни действия срещу Савоя и хабсбургските владения в Милано. Т. нар. Деветгодишна война (1689-1697 г.) се оказва ново изпитание за уменията на Ойген. Въпреки своята неугасваща амбиция, генерал-лейтенантът е смятан за твърде млад, напорист и неукротим, за да му се повери върховното командване.
Изнервен от ситуацията, Ойген пише поредица от писма до приятели във Виена, в които се оплаква от некадърността на имперските командири, нерешителността на савойците и липсата на значителни успехи срещу французите, за чийто качества също няма високо мнение. В крайна сметка войната завършва през 1697 г. с несигурния мир от Рийсвайк. Савоя е преминала на френска страна в края на войната, а отношенията между Ойген и братовчед му Виторио Амадей са завинаги белязани от това, както го вижда Ойген, политическо предателство. Деветгодишната война му носи и специален подарък по повод тридесетият му юбилей – император Леополд го издига в ранг фелдмаршал през 1693 г.
Краят на войната на запад дава възможност на император Леополд отново да поднови активните военни действия срещу Османската империя в Унгария. По съвет на своя военен министър граф Щрахемберг, Леополд I назначава Ойген за върховен главнокомандващ на имперските сили в Унгария през 1697 г. Ситуацията, която заварва е тежка. Армията е останала без пари, с неадекватно снабдяване и без нови набори. Дезертьорите са много, а през последните две години (1695-96 г.), османците са успели да нанесат две унизителни поражения на имперските сили.
На Ойген се пада неблагодарната задача да въдвори ред и да постигне решителна победа. Верен на своя хазартен дух, Ойген залага всичко на една решителна битка и през септември, 1697 г., преди да навърши 34, Ойген разгромява османците в паметната битка при Зента, която на практика слага край на Великата турска война (1683-1699 г.). Победата на Ойген циментира позициите на Австрия за мира в Карловац (1699 г.), с който Османската империя за първи път в историята си губи значителни територии в Европа.
Времето за празненства и почести (Ойген получава големи имения в Унгария – б.а.) се оказва кратко. През 1700 г. в Мадрид умира бездетен последния испански Хабсбург – Карлос II. За неговото огромно наследство започва война, останала в историята като Война за Испанското наследство (1700-1714 г.). Пред Ойген се открива така мечтания шанс да командва самостоятелна армия в битка срещу Франция и омразния му Луи XIV.
В рамките само на година и половина, Ойген успява да нанесе три последователни поражения на французите при Карпи (1701 г.), Киари (1701 г.) и Луцара (1702 г.). Същевременно, дързък набег срещу френския щаб в град Кремона води до пленяването на командващия френските войски херцог Вилероа. Победите са блестящи, но същото не може да се каже за австрийската логистика. Армията на Ойген е зле снабдена, отново липсват пари и попълнения, а броят на дезертьорите расте с дни. Всичко това обезсмисля тактическите успехи и лишава имперския маршал от стратегическа инициатива.
Ойген се завръща във Виена като герой, но с празни ръце що се отнася до значителна победа и разгром на Франция, за който мечтае. Леополд I му гласува ново доверие и го назначава за председател на дворцовия Военен съвет (Хофкригсрат), на практика поставяйки цялата организация на военните действия в ръцете на Ойген. Маршалът не губи време и се заема да реорганизира действащите армии, осигурявайки пари, оръжие и хора.
Оказва се че намесата му е навременна. Същата година Австрия се оказва нападната от три страни – Франция изпраща войски в Южна Германия, които са подкрепени от херцога на Бавария – Максимилиан II Емануел (доскорошен приятел и ментор на Ойген – б.а.), в Италия армията е притисната от силите на херцог Вандом, а в Унгария избухва бунт на местните благородници, оглавен от претендента за унгарската корона Ференц II Ракоци.
В тази тежка ситуация, Ойген получава подкрепа от Англия. Дръзкият пълководец Джон Чърчил решава да придвижи войските си от Белгия към Бавария и да подпомогне австрийците. Единственото му изискване е австрийските войски да се командват от Ойген. Принцът на Савоя (титлата му се полага по родословие – б.а.) и херцогът на Марлборо се срещат през 1704 г. и бързо се превръщат в най-близки приятели и съратници. В резултат от тази необикновена дружба, войските им ще се окичат с поредица бляскави успехи.
Първият и вероятно най-паметен е в битката при Бленхайм през същата 1704 г. Разгромът на френско-баварските сили развързва ръцете на Австрия за действия в Италия и Белгия. Същевременно Савоя отново влиза в имперския лагер. Този първоначален успех е помрачен от поредния разгром на савойските войски от талантливия френски пълководец Филип Бурбон, херцог на Вандом. Ойген е изпратен да гаси новия пожар в Савоя. Първоначално силите му са разгромени от французите при Касара (1705 г.), но през 1706 г. савойският принц успява да разгроми френските войски обсаждащи Торино и да преобърне хода на войната в Италия.
През следващите няколко години съдбата отново събира Ойген и Марлборо, този път на фронтовете в Белгия. Успехите не закъсняват – след разгрома на френските войски при Уденарде, Ойген и Марлборо набързо окупират по-голямата част от Белгия, завземайки за няколко месеца повече земи, отколкото капитулират за предходните 8 години. Победата над Франция изглежда сигурна, а Луи XIV е на крачка от това да капитулира.
Прекомерните претенции на Виена и Лондон провалят възможността за бърз мир, а политическата ситуация в Европа се променя драстично през 1709 г. В отчаян опит да защити Франция от инвазия, Луи XIV поставя начело на армията стар познайник и приятел на Ойген – Клод Луи Ектор де Вилар. Маршал вилар е вероятно най-талантливият сред френските командири и това бързо проличава в начина, по който успява да реорганизира деморализираните си сили.
Ойген и Марлборо застават рамо до рамо за последен път в битката при Малплаке. Макар и да излизат победители, майсторството на Вилар води до пирова победа – ¼ от съюзническите сили загива в битката, а французите успяват да се изтеглят без да бъдат разгромени, запазвайки боеспособността на полевите си сили. Непълния успех при Малплаке задвижва подводните политически течения в Европа.
В Лондон на власт идва ново правителство на консерваторите-земевладелци (тори), които настояват за мир с Франция и успяват да отстранят Марлборо, обвинявайки го във финансови измами с парите, предназначени за армията. Холандия също е изтощена от войни, а в Австрия император Йозеф I (1705-1711 г.) е заменен от брат си Карл VI, който е и основен претендент за испанския трон. Англия и Нидерландия нямат никакво намерение да допускат испанската и австрийската корона да се обединяват наново.
По тази причина Морските сили постигат отделен мир с Франция през 1713 г. Междувременно Англия, която изтегля войските си то войната още през 1711 г., отваря възможност на французите да действат решително в Белгия. През 1712 г. Вилар побеждава Ойген при Денен, с което възстановява френските позиции в Белгия. Ойген осъзнава, че Австрия няма нито парите, нито силите да продължи конфликта и използва цялото си влияние във Виена, за да издейства сключване на мир, най-сетне подписан през 1714 г.
Мирът идва навреме, с оглед новата война, задаваща се от изток. През 1714 г. Венеция е нападната от Османската империя, която се стреми да възстанови земите, загубени при мира от Карловац. Австрия е обвързана с договори със Сияйната република и въпреки че Карл VI се опитва да протака, през 1716 г. австрийските войски начело с Ойген се отправят към баната Темешвар – последното османско владение на север от р. Дунав.
В битката при Петроварадин (1716 г.) Ойген разгромява османската полева армия, а няколко месеца по-късно, след като е превзел Тимишоара, Савойският принц обсажда и превзема Белград (1717 г.), нанасяйки нов разгром на османската армия. В резултат от бързата победа, Австрия получава с мира от Пожаревац както баната Темешвар, така и Белградския санджак, с което сръбските земи са временно присъединени към Австрия със статут на отделно кралство.
На върха на своята слава, Ойген е назначен за управител на присъединената към Австрия Белгия и Люксембург, запазва до края на живота си позицията на председател на военния съвет и едновременно с това продължава да служи като основен австрийски пълководец през 1720-те и 1730-те години. През 1733 г., вече седемдесет годишен, Ойген застава начело на австрийските войски срещу французите по време на Войната за Полското наследство (1733-1735 г.) Старостта, умората и тежките полеви условия вземат своя дан от Савойския принц.
Младият Фридрих II Пруски, който тогава служи като адютант на Ойген отбелязва в спомените си, че макар да е научил доста за войнския занаят от стария принц, към 1733 г. Ойген е вече бледа сянка на някога енергичния мъж, чийто армии кръстосват бойните полета от р. Рейн до р. По. Далеч по-умерен във войнския занаят след 1717 г., Ойген се отдава на меценатство. Дворецът му в Белведере и до днес остава паметен символ на Барокова Австрия. Същевременно Ойген покровителства редица художници и архитекти.
На стари години отново се развихрят юношеските му страсти към алкохола, хазарта и жените. Във времето си като управител на Белгия, Ойген е редовен посетител на брюкселските бардаци. Личният му живот остава тайна, но клюките във Виена и Париж го пращат ту в лагера на развратните любители на женската красота, ту го описват като почитател на мъжките ласки. Самият Ойген не оставя никакви лични свидетелства за връзките си в своята кореспонденция, макар да описва в мемоарите си слуховете за неговата хомосексуалност като киселите и злобни подмятания на унизените от меча му французи.
Ойген издъхва в съня си на 21 април, 1736 г. във Виена. Смъртта му хвърля в траур Австрия. Понеже няма нито едно признато дете, Ойген е наследен от своя далечна братовчедка от Савойския род, която решава да разпродаде цялото му огромно имущество. Мъжът, който идва като бежанец и жаден за отмъщение младеж, напуска света като един от най-богатите хора в тогавашна Европа, покрит със славата на десетки битки и стотици пленени вражески знамена, положени в краката му.
