Великите авантюристи: Давид Бен-Горион – бащата на Израел
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
През последните 80 години, съдбата на израелският народ се е превърнал в един от основните политически въпроси в световната история. Започвайки с Холокоста, развихрил се с пълна сила през 1941 г., страданията и борбите на евреите за създаване и опазване на техния народ и държава, се преплитат със съдбите на по-голямата част от света, често, за съжаление, в контекста на войни и напрежение.
Днес, 80 години по-късно, Израел отново оглавява всички първи страници на световните медии. Отново, за съжаление, поводът е война – поредната, която се води между евреи и палестинци, родена преди всичко от болните амбиции на шепа терористи и късогледата арогантност на израелското правителство. Корените на този конфликт трябва да се търсят далеч назад в историята. За добро или зло, животът на един човек може да послужи като христоматия за раждането и развитието на тази етническа борба.
От пристигането си в Палестина през 1906 г., неговата съдба и неговото дело е насочено към една единствена цел – създаване на независим, модерен и силен Израел. Днес поколения евреи го наричат „Баща-основател на Израел“, а името му носят редица паметници, улици и дори главното летище на Тел Авив. Той е Давид Бен-Горион.
Давид Грюн се ражда на 16 октомври, 1886 г. в град Плонск в днешна централна Полша, тогава част от Руската империя. Баща му Авигор Грюн е нещо, което днес бихме нарекли фиксър – човек с богати връзки в околността, който срещу съответно заплащане ще те преведе из дебрите на корумпираната и тромава руска бюрокрация. Подобни административни лавирания са особено важни за полските евреи, тъй като законите на Руската империя са откровено антисемитски и израелтяните се „радват“ на множество рестрикции.
През 1896 г. Теодор Херцел публикува във Виена ключовият манифест „Еврейската държава“ и Авигор Грюн е сред първите в своята общност, които прегръщат идеите на Херцел, които започват да се наричат „Ционизъм“. С цел да обедини общността си и да разпространява идеите на Херцел, Авигор създава организацията Бени Цион (Децата на Цион). В многодетното семейство на Авигор нещата не се развиват съвсем добре – Давид е най-малкият от три момчета и има по-малка и по-голяма сестра. Според документи, намерени в Полша през 2003 г., Давид е имал брат близнак, който умира скоро след раждането на двете момчета. Майка му Шейндел прави и няколко аборта, като при последния от тях получава сепсис и умира през 1897 г.
Детството на Давид е тежко, изпълнено с лишения и несигурност. Баща му успява да го изпрати да учи в няколко хедери – еврейски религиозни училища, а успоредно с тях момчето изкарва и задължителното начално образование в руската светска система. Едва навършил 14, Давид показва лидерските си заложби, създавайки младежки клуб „Езра“ за популяризиране на еврейските обичаи и организиране на миграция към Палестина, следвайки заветите на Херцел. През 1903 г. Давид заминава за Варшава, където не успява да постъпи в местния механо-техникум и се хваща като учител в един от варшавските хадери. Успоредно с това започва и политическата му активност, след като се присъединява към еврейската социал-демократическа работническа партия – Поалей Цион. Като неин активист, Давид се завръща в родния си Плунск и започва да създава местни структури сред работниците-евреи.
През 1906 г., Давид решава да напусне Русия и заминава, заедно със своята любима Ракел Нелкин, нейната майка и своя най-добър приятел от „Езра“ – Шломо Цемах към Палестина. След пристигането си в Яфа (дн. Хайфа), Давид потегля към еврейската земеделска община Петах Тиква, където започва да се препитава като общ работник. Още при пристигането си, Давид попада в полезрението на Израел Шохад – политически активист и създател на едни от първите въоръжени отряди на еврейските преселници в Палестина.
Шохад взема младия Давид под крилото си и двамата заедно организират създаването на Социал-демократическа работническа партия в Палестина. Още от самото начало поставят ясно разграничение между евреи и араби и заявяват, че партията ще се бори за издигане, самостоятелност и независимост на евреите в Палестина. Скоро обаче позициите му сред левите ционисти започват да стават нестабилни и Бен-Горион е изместен на заден план от наскоро пристигналия Ицхак Бен-Цви, който става новото протеже на Шохад.
След месеци прекарани като работник в различни еврейски стопанства в Галилея, Давид се мести в Цихрон Яаков, където става редактор на ционисткия вестник „Единство“. Именно тук започва да се подписва под статиите си като „Бен-Горион“, вземайки името на един от водачите на юдейските бунтове срещу римляните през I в. сл. Хр. След кратка журналистическа кариера, през 1911 г. Давид заминава заедно с Бен-Цви за Солун, където известно време учи турски, а след това, с фалшива диплома за гимназиално образование, успява да постъпи в Истанбулския университет. Докато е в османската столица, Давид заболява тежко, което отключва поредица от здравословни проблеми, които продължават чак до 1918 г.
В контекста на Първата световна война, Бен-Горион прави опит да се присъедини към османските войски в Палестина, но е депортиран в Египет като „ненадежден поданик, роден във вражеска държава“. През 1916 г. Давид, заедно с Бен-Цви заминават за САЩ като активисти на марксистката ционистка партия Поалей Цион. Те извършват обиколка из над 30 американски града с цел привличане на еврейската младеж в САЩ.
Най-големият им успех е издаването на идиш на книгата Yizkor – възпоменание за загиналите герои на ционизма, публикувано за първи път в Палестина през 1911 г. Редакцията на Бен-Горион бързо набира популярност в САЩ и допринася значително за оформянето на неговия престиж сред еврейската общност. През 1917 г. Давид се запознава със шест години по-младата от него Паола Мунвейс. Двамата се женят скоро след това и ще останат заедно до смъртта на Паола през 1968 г. От бракът им се раждат три деца – Геула, Амос и Ренана. Самата Паола така и не прегръща ционистикте виждания на мъжа си и остава вярна на идеите на американските евреи за САЩ като тяхната нова Обетована земя.
През 1919 г., вече като един от водачите на лявата политическа общност в Палестина, Бен-Горион създава центристката партия Ахдуд ХаАвода. Година по-късно, Бен-Горион е сред основателите на Хистадрут – първият общ профсъюз на евреите в Палестина, заемайки поста главен секретар на организацията от 1921 до 1935 г. В края на 1920-те Давид, вече очертаващ се като един от водачите на цялата израелска общност в Палестина (Ишув) се бори с идеята за признаване от израелтяните на британските планове за организиране на смесен арабо-еврейски парламент в Палестина. Верен на своите ранни идеи, Бен-Горион е твърдо против всякакви компромиси за създаване на дуалистична държава или делене на правата и свободите с който и да е друг етнос в Палестина.
През 1936 г. в Палестина избухва бунт на местните араби, който продължава през следващите три години. Арабските атаки са насочени преди всичко срещу вълната от еврейски заселници, които прииждат в Палестина след края на Първата световна война в рамките на Британския мандат. Боевете продължават три години и изиграват ключова роля за оформянето на бъдещите кървави конфликти между евреи и палестинци.
От друга страна сблъсъците между двата етноса могат да се проследят още от първото пристигане на еврейски мигрантски общности в Палестина през 1880-те години. Давид Бен-Горион е сред лидерите, които пропагандират т. нар. Хавлага – Въздържание. С цел да не изглеждат като агресори и да не носят вина пред британските власти, Хавлага приканва евреите да водят само дефанзивни военни действия и по този начин да оставят цялата вина и съответните последствия от бунта за арабите.
Хагана – основната паравоенна организация на евреите в Палестина приема идеята, но други, по-радикални ционистки милиции като Иргун, извършват поредица от атаки срещу палестинците. Тук се ражда и вътрешния конфликт между въоръжените групи на израелтяните в Палестина, който ще продължи чак до създаването на редовната израелска армия – Цахал през 1948 г.
Именно в контекста на арабските бунтове от 1936-39 г., Бен-Горион се налага като най-важната фигура в цялата еврейска общност в Палестина и е официално признат за неин водач и представител през 1946 г. след края на Втората световна война. Успоредно с това, Бен-Горион е избран и за председател на Световната ционистка организация, с което подпечатва и позицията си на най-ключова фигура в еврейското национално движение в глобален мащаб.
Последвалите години на изпитание за евреите, се оказват момента, в който Бен-Горион трябва да впрегне целия си опит, воля и решителност, за да сбъдне мечтата на своето и предходните поколения. През 1948 г., 62-годишният политически водач се превръща в де-факто държавния глава на оформящата се израелска държава, след като на Парижката конференция година по-рано, е решено да се даде на евреите възможност за създаване на собствена държава в Близкия Изток като компенсация за ужасите, преживени по време на Холокоста в Европа.
На 14 май 1948 г. еврейската общност обявява създаването на независима държава Израел чрез съставената от Цви Беренсон и редактирана от Давид Бен-Горион „Декларация за независимост на Израел“. Водачът на еврейската общност е и първият подписал декларацията. Декларацията идва в контекста на вече водеща се война между евреи и палестинци, избухнала още в края на 1947 г., когато на 29 ноември ООН обявява плана за създаване на Израел и подялба на британския мандат в Палестина.
От началото на 1948 г. арабски доброволци от различни съседни територии започват да прииждат в подкрепа на палестинците, докато в редиците на израелската паравоенни формации се събират идващите от цял свят еврейски преселници. Напрежението ескалира в поредица от въоръжени сблъсъци и погроми, които скоро заплашват сигурността на еврейските общности в арабските земи и на палестинците в контролираните от евреите територии. Насред вълната от насилие и цялостната липса на реакция от страна на британските власти, напрежението резонно ескалира в открита война.
С обявяването на независимостта на Израел, Бен-Горион заема поста на министър председател и министър на отбраната. Енергичен и решен да доведе докрай каузата, за която се бори през целия си живот, Бен-Горион поема пълния контрол и пълната отговорност за изграждането на Израел насред разгарящата е война с палестинците и военната намеса на държавите от Арабската лига.
Именно в тези бурни и кървави месеци, със своята неуморна работа и хладнокръвно поведение, Бен-Горион печели прозвището „Баща на Израел“. В хода на войната, Давид изгражда партията Мапай – основната лява политическа сила в Израел, която печели първите избори през 1949 г. след края на първата Израело-палестинска война.
С установяването на мира, Бен-Горион се заема с изграждане на основните институции на новата държава, установяването на пътна инфраструктура и най-важното – създаване на мащабна водопреносна мрежа, която да захрани пустинните райони от Галилейското езеро. Системата, която се разработва в хода на цялото му управление, е успешно завършена през 1964 г. Особено важен за него е проекта по трансформиране на слабозаселената пустиня Негев в удобна за живот зона, в която евреите могат да се заселват без да се конфронтират с местно население, тъй като преди 1948 г., районът е почти необитаем.
Армията също не е забравена. Положени са усилия за наемане на водещи специалисти от отминалата Световна война, които да обучат израелската армия. Държавата отделя средства за закупуване на танкове, самолети, кораби и автоматично оръжие за войниците. Създадени са и специални разузнавателни служби – Мосад (Институтът) и военни подразделения – Сайерет Маткал (Специално звено на Генералния щаб), чиято цел е да противодействат на всякакви външни врагове от съседните държави и в глобален мащаб.
Бен-Горион се оттегля от поста си на премиер и военен министър през 1953 година, но две години по-късно отново се връща начело на държавата, с оглед политическата нестабилност в Израел. Той ръководи страната по време на Суецката криза и въпреки опозицията от страна на САЩ, успява да получи гаранции за сигурността на израело-египетската граница чрез въвеждане на мироопазваща операция на ООН и даване на право на Израел да плава свободно в доминираното от арабските държави Червено море.
През следващите четири години отношенията на Бен-Горион с американците остават проблемни, не на последно място и заради неговата социалистическа ориентация. В крайна сметка, през 1963 г. Бен-Горион подава оставка. Близо осемдесет годишен, Давид преценява, че е изчерпал кредита си на политическо доверие от своите сънародници, а и менталното му здраве не позволява нужната енергичност и прецизност за ръководена на страната. За разлика от 1953 г., израелското общество няма намерение да разубеждава премиера от решението му да подаде оставка.
След като закратко се връща към активна политическа дейност в контекста на Шестдневната война (1967 г.), Бен-Горион окончателно се оттегля от политическата сцена през 1969 г., скоро след смъртта на съпругата си Паола. Прехвърлил осемдесетте, Давид се оттегля в скромен дом, наричан „бараката на Бен-Горион“ в кибуца Сде Бокер в Негев. През 1973 г., скоро след края на войната Йом Кипур, осемдесет и седем годишният Бен-Горион получава инсулт на 23 ноември и скоро след това умира на 1-ви декември. Погребан е с държавни почести в гробището на кибуца Сде Бокер до съпругата си Паола.
От лика на банкноти до название на танк, Бен-Горион остава един от символите на Израел и обединението на еврейския народ. Дългата му кариера го среща с водещите лидери на световната политика в периода 1940-1970 г. Давид участва активно във всички етапи по изграждане на израелското общество и държава – като се започне от ранните години преди Първата световна война и се стигне до създаването на съвременната държава след 1948 г. По своя принос и респект, Бен Горион може да бъде поставен редом до Кемал Ататюрк и Шарл Дьо Гол като лидери, спомогнали за обновлението и издигането на своите народи от пепелта на войни и тежки политически и социални кризи.
