„Тежестта на короната“: Марк Аврелий – императорът-философ
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
„Трябва да си подобен на скала, в която непрестанно се разбиват вълните. Тя остава неподвижна, а бурното море се смирява в нозете й. Чувам те да казваш – „Какво нещастие е че точно на мен се случват тези неща!“ — Съвсем не! Вместо това кажи — „Щастлив съм, че това, което се случи, не ме пречупи и не се боя от бъдещето си. Защото всекиму можеше да се случи нещо подобно, но не всеки би понесъл удара без да се вайка или да се предаде…Когато нещо те разстройва, никога не забравяй да се опреш на този основен възглед: не то е несполука, сполука е да го понесеш благородно.“
Тази четиридесет и девета сентенция от книга IV на известното стоическо съчинение „Към себе си“ на Марк Аврелий, съдържа до голяма степен есенцията на идеята за това какъв трябва да бъде добрият владетел и добрият човек. В средата на II в. сл. Хр. съдбата на Римската империя – най-могъщата държава в тогавашният свят, се оказва в ръцете на човек, който сякаш никога не е търсел подобна власт и отговорност.
Изискан, умен, високо образован, философ, отдаден на мисли за справедливост, достойнство и благополучие, Марк Аврелий изглежда не съвсем на място начело на огромна армия, вплетена в безкраен низ от войни върху граници, простиращи се на хиляди километри. „Изглежда“ – казва професор Дъмбълдор на Хари Потър – „силата пасва най-добре на онези, които не се стремят към нея“. По една случайност общото между професорът-магьосник и императорът-философ, е че техните филмови образи са изиграни от един и същи актьор – Ричард Харис.
Бъдещият император се ражда на 26 април 121 г. сл. Хр. в Рим в аристократичния род на Аниите, чиито корени са римски и иберийски. Родното му име е Марк Аний Вер, но през живота си сменя няколко имена и прозвища, свързани с преминаването му от едно политическо осиновяване към друго – процес, обичаен за римското общество от края на Републиката и началото на Принципата (I в. пр. Хр – I в. сл. Хр.). Още пра-дядото на Марк – който типично за римляните също се нарича Марк Аний Вер (I) (както и дядото, и бащата на Аврелий) се издига като сенатор по време на управлението на император Тиберий. Успоредно с политическия възход на семейството, върви и установяването на родствени връзки с някои от най-важните фамилии в Рим.
Майката на Марк – Домиция Луция Младата е наследница на значително патрицианско състояние по линия на своя баща – Публий Калвисий Тул. Домиция осигурява на новото семейство просторен дом на хълма Целий, както и значителни поземлени владения и доходоносно предприятие – голяма тухларна край Рим, която произвежда значителна част от доставките на строителния материал за множеството градежи, чрез които Вечният град се разраства през I-II век сл. Хр. Именно в имението Хорти Калвиле се ражда и израства четвъртият подред и най-прочут Марк от рода на Аниите.
През 124 г., когато Марк Аврелий е едва на три години, баща му Марк Аний Вер (III) умира по време на своя мандат като претор (висш административен пост в Рим, заместник на консула). Следвайки сложните легални и социални норми на епохата, дядото на Марк Аврелий – Марк Аний Вер (II) осиновява своя внук, за да се запази непокътнато семейното наследство и привилегии. Същевременно в отглеждането му се включва и пра-дядо му по майчина линия – Луций Катилий Север. По-късно, в своите произведения, Марк Аврелий благодари на своите дядовци за това че го приучават на добри обноски, търпение и спокойствие и запазват у момчето жив спомена за добродетелите на неговия баща, за който Марк няма реални спомени.
Младият благородник започва своето израстване в римското общество, следвайки добре установените норми и обичаи. Обучава се изцяло у дома, при частни учители, които го учат на философия, латински, гръцки и аритметика. Същевременно Марк проявява и силен спортен дух. Тренира усилено борба и бокс, участва в редица церемони и ритуали и дори е посветен в братството на Салиите – духовен орден от жреци и послушници, посветен на бога на войната Марс. Между борбите, тренировките и заниманията с класическа римска и елинска поезия и проза, Марк започва постепенно да се забърква в социалните и политически игри в Рим – неизменна част от съдбата на всеки патриций.
През 136 г. сл. Хр. в Рим започва един доста сложен процес от осиновявания и изпълнение на политически завещания, в резултат на който през 139 г. Марк се сдобива първо със семейното име „Аврелий“, а след това и с позицията на наследник на император Антонин Пий (138-161 г.). В края на живота си, император Адриан (117-138 г.) страда от сериозни проблеми с кръвоносната система, които до голяма степен са причинени и от не особено здравословния му начин на хранене и консумацията на алкохол.
Проблемите налагат избора на наследник и Адриан решава да осинови през 136 г. патриция Луций Цейоний Комод не толкова заради личните му качества, а поради факта, че дъщерята на Комод – Цейония Фабия трябва да се ожени за Марк Аврелий – младеж, у когото Адриан съзира голям потенциал. За жалост на Адриан, Луций Комод умира няколко месеца след като е обявен за наследник поради собственото си влошено здраве.
Това налага избор на нов престолонаследник. Така се стига до осиновяването от Адриан на Антонин Пий, чиято съпруга е лелята на Марк Аврелий – Фаустина Старша. Условието на императора е Антонин на свой ред да осинови Марк и сина на Комод, който също се нарича Луций Цейоний Комод, но остава в историята като Луций Вер. Вследствие на осиновяването, Марк Аний Вер взема и семейното име на Антонин Пий – Аврелий и така, през 138 г. се оформя и името, с което Марк ще остане в паметта на бъдните поколения.
След сложната легална процедура, Антонин наследява Адриан през 138 г., а Марк Аврелий заема позиция като негов престолонаследник. В това си качество седемнадесет годишният младеж започва да получава поредица от високи публични позиции, за да натрупа необходимия престиж и административен опит. Успоредно с административните му задължения, за които Аврелий се оплаква често в писмата си – „Карат ме да диктувам по тридесет писма на веднъж и оставам без дъх!“, престолонаследникът продължава своето обучение. Негови нови педагози са прочутите тогава оратори Ирод Атик и Марк Корнелий Фронтон, които му преподават тънкостите на елинското и римското ораторско изкуство.
Личностите на двамата учители на Аврелий са доста противоречиви и оставят сериозна следа в светогледа на бъдещия император. Ирод Атик е импозантен, разточителен и твърде покровителствен в обноските си. Огромното му богатство и гордостта му от атинския му произход, го правят директен, дързък и готов лесно да отхвърли доводите на онези, с които е несъгласен. Фронтон е негова противоположност. Според съвременниците си римският адвокат отстъпва само на Цицерон по майсторко владеене на латинския. Умерен и премерен в словата си, Фронтон приучава Аврелий да подбира внимателно всяка фраза, която използва.
Паралелно с обучението и административната кариера, личният живот на Аврелий също прави рязък завой. По настояване на Антонин Пий, Марк отменя брака си с Цейония Фабия и се жени за своята братовчедка Фаустина Младша – дъщеря на Антонин и лелята на Марк – Фаустина Старша. По силата на осиновяването, Фаустина и Марк се падат и брат и сестра, което прави връзката им още по-особена по днешни стандарти. Дори и за тогавашното общество подобна близост би била немислима, ако не се случваше в августейшото семейство.
Бракът е сключен през 145 г. и през следващите 30 години Фаустина ражда на Марк Аврелий общо 14 деца, от които само пет – четири момичета и едно момче, надживяват баща си. Загубата на децата му оставя сериозна следа в съзнанието на Аврелий. Това личи и от някои от размишленията му в „Към себе си“: „Смъртните хора приличат съвсем на листата в гората: Вятърът сваля едни на земята … Листенца са и децата ти, листенца — и ония, които така убедително те приветстват с викове и славословят или обратно, те проклинат или укоряват и злословят в себе си… Кратковечието е общо за всичко. А ти бягаш и преследваш всичко. Все едно, че е вечно.“
Ролята на Марк Аврелий в управлението на Рим започва да нараства постепенно след 156 г., когато Антонин Пий навършва седемдесет. Все по-възрастният император започва да делегира функциите си на своя наследник, както и на втория си осиновен син – Луций Вер. Докато Марк Аврелий остава по-умерен в публичните изяви и отдаден на административните дела, Луций Вер със своя по-ведър нрав и любов към спорта, често се ангажира в различни състезания и е редовен посетител на гладиаторските игри.
Император Антонин умира в началото на март 161 г. Също както и през 138 г., властта плавно преминава у неговия наследник. Единствената особеност е, че по настояване на Марк Аврелий, Луций Вер е признат за негов съвладетел, макар и с по-нисък статут от Аврелий. Както посочват древните автори, в тази връзка „Вер се отнасяше към Аврелий така, както претор към консул“. За първи макар и не за последен път, Римската империя се оказва с двама императори начело.
Марк Аврелий, който към този момент окончателно е оформил своите философски предпочитания към школата на стоиците, възприема издигането си във властта като дълг и изпитание, с които трябва да се пребори по най-достойния възможен начин. За да подпечата спокойствието си на трона, като част от церемонията по възкачването, Аврелий раздава щедра сума пари на всеки войник в римската армия в размер на няколко годишни заплати. Инвестицията в бъдещето се оказва ключова и до края на царуването му, армията остава вярна на императора.
Управлението на Марк и Луций започва с проблеми на северната и източната граница. Германските племена започват да нападат лимеса в днешна Австрия и южна Германия, срещайки незначителна съпротива от страна на местните гарнизони. Същевременно на изток Партското царство решава да се възползва от смяната на владетелите в Рим, за да постави свои хора начело на няколкото буферни държавици, съществуващи между двете империи.
За да се справи с партите, а и за да го отдалечи от твърде разгулният живот, който води в Рим, Марк Аврелий праща Луций Вер начело на армиите в Сирия. Вер не е добър пълководец, но има достатъчно разум да остави опитните генерали да водят кампанията, а сам той се отдава на лек и разточителен живот в Антиохия. През 164 г. Луций Вер се жени за Луция – дъщерята на Марк Аврелий, с което скрепява окончателно връзката между двамата владетели. Две години по-късно римляните най-сетне печелят войната срещу партите и налагат контрол върху източната граница, поставяйки свои марионетни владетели в държавите от Персийския залив до Каспийско море.
Краят на войната, съпътстван със съответните триумфи и почести, води със себе си и неподозирана трагедия. По време на обсадата на Селевкия (165-66 г.), римските войски пренасят от изтока болест, останала в историята като „Антонинова чума“. Епидемията обхваща цялата империя и отнема живота на около 10 000 000 души – около 1/8 от населението на империята. Учени и историци и до днес спорят каква точно е била болестта, която покосява Средиземноморието, като едрата шарка е най-вероятен кандидат.
При всяко положение ефектът върху Рим е катастрофален – икономиката е поразена лошо, умират мнозина висши сановници, армията също е отслабена. Смята се, че смъртта на Луций Вер през 169 г. е свързана с по-късна вълна на заразата. Според различните оценки, последователните вълни на болестта продължават поне до 180 г., като е възможно локални и регионални огнища да се запазват и през следващия век.
Следвайки старата максима, че една беда никога не идва сама, през същата 166 г. започват масови нашествия на няколко германски племена, атакуващи Рим през реките Рейн и Дунав. Основна заплаха представлява племето на маркоманите, откъдето и периодът между 166 и 180 г. става известен като Маркоманските войни.
Въпреки това, в инвазиите участват още няколко германски племена, в това число и лангобардите, населяващи тогава дн. Чехия. Загубите в римската армия, причинено от епидемията, са толкова сериозни, че едва през 169 г. Марк Аврелий успява да събере адекватна войска, с която да поеме на север към провинция Реция (дн. Австрия) и да започне изтласкването на германите отвъд р. Дунав. Усилията му се увенчават с успех през 171 г., но набезите и ежегодните кампании на императора в Реция и Панония (дн. Унгария), продължават чак до смъртта му през 180 г.
Наред с войните и борбата срещу епидемията, Марк Аврелий намира време да пише философски съчинения, да кодифицира наличните закони, да изчиства несъответствията и да създава нови укази и разпоредби. За разлика от много други римски императори, Аврелий работи в съзвучие със Сената и често оставя в ръцете на сенаторите управлението на държавната администрация и контрола над хазната.
Марк Аврелий е и първият римски император, който установява дипломатическа връзка с Китай. През съдбоносната 166 г., римско пратеничество преминава през Виетнам и достига до столицата на династията Хан, която тогава управлява Поднебесната империя. Сключени са формални търговски спогодби, а впоследствие, както показват археологическите разкопки, римски стоки все по-често достигат до Далечния изток. Тези търговски връзки ще се запазят, въпреки сътресенията, поне до началото на VI в., разширявайки значително обема на стоки, прекарвани по т. нар. Пътища на коприната.
Дългите походи, сблъсъкът с епидемията и тежкото бреме на властта, вземат своя дан от Марк Аврелий. Макар и спортна натура в младостта си, римските хронисти са единодушни, че Марк Аврелий не е така силен и издръжлив колкото своя доведен брат Луций Вер. Въпреки това, верен на стоическото чувство за дълг, Аврелий никога не се отказва да поеме отговорност и да поведе войските си в поход.
Умира на 17 март 180 г., като учените все още не са сигурни в коя от двете части на Панония се случва това – в столицата на Горна Панония – Виндобона (Виена) или в столицата на Долна Панония – Сирмиум (Сремска Митровица). При всяко положение, след смъртта му, властта преминава у единствения му оцелял син и съимператор още от 177 г. – Комод.
Марк Аврелий е смятан за последният от т. нар. „Петима добри императори“. С неговото управление завършва най-бляскавият период в историята на Римската империя – т. нар. Pax Romana. И до ден днешен императорът-философ остава пример за прозорлив и достоен владетел, който поставя дълга и добродетелите на първо място и остава верен на принципите на стоицизма, които така умело защитава в своя прочут трактат „Към себе си“.
