shareit

Тежестта на короната: ибн Сауд – бащата на Саудитска Арабия

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи. 

عبد العزيز ال سعود في احد معاركه

Ибн Сауд води войниците си в битка

Преди 1400 години, от сърцето на Арабската пустиня се издига нова религия, която се разпростира върху целия свят и днес е изповядвана от над милиард и половина души – исляма. Успоредно с възхода на тази религия, бедуинските арабски племена, които са първите, които я приемат, създават и първата глобална империя, простираща се от Мароко до Индия – Арабският халифат. След разпадане на арабската империя в продължение на около 500 години бедуините са извън прекия интерес на големите държави. Всичко това се променя заради една династия от безскрупулни, амбициозни и безпрекословни владетели – Саудите. Двадесет души, преки потомци на първият Сауд стоят начело на пустинната държава, наричана днес Саудитска Арабия. Само един обаче може да бъде наречен неин „баща“ – в пряк и преносен смисъл – Абдулазиз бин Абдул Рахман ал Сауд, останал в историята като ибн Сауд.

Абдулазиз ал Сауд се ражда в град Риад. Рождената му дата все още не е установена със сигурност. Според основните източници той се появява на бял свят през 1880 г. Други изследователи отнасят раждането му по-назад, към 1876 или 1875 г.  Неговият баща Абдул Рахман е емир на Недж – малка, пустинна територия, разположена в сърцето на дн. Саудитска Арабия. Родът Сауд управлява тези земи от първата половина на XVIII в., когато първият от клана – Сауд бин Мухаммад ал Мукрин поема контрол над областта около Риад. От 1720 г. насетне Саудите се борят да разширят своето влияние над пустинните територии и да обединят различните бедуински племена под върховенството си. Амбицията им ги противопоставя на други местни първенци, както и на Османската империя – основната политическа сила в региона, която владее свещените за исляма градове Мека и Медина и разполага с единствената професионална армия в тази част на света. За да укрепят властта си, през 1745 г. Саудите сключват съюз с влиятелния теолог и проповедник Мухаммад Уахаб. В замяна на военна закрила, Уахаб се съгласява да обвърже учението си – уахабизъм с каузата на Саудите. Комбинацията от силна централна власт на семейството и новия религиозен плам на уахабитското учение, се превръщат в здрава спойка за изграждане на пустинната държава. В самото начало на XIX в. внукът а Сауд – Сауд бин Абдул Азиз влиза в директна война с Османската империя, която завършва с поражение за пустинните кланове. Въпреки това, неговите наследници успяват да реорганизират победената държава и да сформират емирата Недж, който съществува през целия XIX в. Именно негов владетел е и бащата на Абдулазиз.

Като част от традиционното бедуинско общество, ибн Сауд е отгледан със строго религиозно образование, свързано с познаването и тълкуването на Корана и придържането към нормите и традициите на своето племе. Едва седемгодишен, Абдулазиз вече може да цитира целия Коран наизуст и проявява завидни умения в логиката и ораторското майсторство както и качества на добър воин. Тази комбинация го превръщат в надежда за бъдещето на династията. 

Абдулазиз се ражда във важен за Арабия момент. Властта на Османската империя постепенно отслабва, а арабите в целия Близък изток започват да търсят възможност за освобождение и създаване на собствени държави. Успоредно с това, в Ориента непрекъснато се засилва влиянието на европейските колониални сили и най-вече на Великобритания. Лондон иска да наложи контрол над Суецкия канал, Червено море и Арабско море и по възможност да постави под своя зависимост крайбрежията на Персийския залив. Именно в тази посока англичаните се стремят да установят свое присъствие в Йемен (1839 г.), Египет (1882 г.) и да поставят под своя зависимост Кувейт (1899 г.). Що се отнася до Централна Арабия, британците нямат възможност да изпратят войски в пустините, а предпочитат да подкрепят индиректно местните племена за сметка на османците. 

През 1891 г., когато Сауд е на ок. 11 години, емиратът Недж е атакуван от съседна бедуинска династия – Рашидите, подкрепяни от Османската империя. Абдул Рахман и семейството му са принудени да бягат първо в Катар, а след това в Кувейт, където са подслонени от техния роднина – кувейтския емир – Мухамад ал Сабах (1892-1896). Абдулазиз прекарва второто десетилетие на живота си в бедност. Семейството му е разорено, всичките им притежания са взети от Рашидите. Макар и свързани с кувейтските емири, Саудите са държани на разстояние от  политиката, особено след като през 1896 г. на трона на Кувейт се възкачва Мубарак ал Сабах (1896-1915). Абдул Рахман предпочита търпеливо да изчака по-добри време на за своя род, но това не важи за Абдулазиз. Младият ибн Сауд събира около себе си отряд от 40 сподвижници и през 1902 г. организира поход във вътрешността на Арабия, чиято цел е да си върне контрола над Риад и да причини възможно най-много щети на Рашидите. Въпреки съветите на кувейтския емир и на баща си, ибн Сауд изпълнява своя замисъл и успява да превземе Риад след внезапен нощен щурм. Харизматичен и амбициозен, ибн Сауд бързо печели уважението на редица местни бедуински лидери, които му предоставят бойци и оръжие.

King Abdulaziz with a Foreigner in the 1930s

Ибн Сауд с чужденец през 30-те години

През следващите две години, ибн Сауд изгражда своя база от поддръжници в старото родово владение в Недж и непрекъснато организира грабителски походи срещу владенията на Рашидите – т. нар. емират Джабал Шамар. През 1904 г. османските губернатори в Мека изпращат военна подкрепа на Рашидите. Професионалната армия успява да нанесе поражение над нередовните части на ибн Сауд, но той успява да запази повечето си бойци и подема партизанска война, тормозейки непрекъснато войските на своите опоненти. Тази упорита, макар и малка по мащаб пустинна война продължава от 1907 до 1912 г. 

През 1912 г. Османската империя се оказва във война с Италия (1911-1912 г), а в края на годината, Високата порта се оказва пометена от войските на Балканския съюз. Поддържането на експедиционен корпус в централна Арабия става невъзможно и османците изтеглят своите сили, оставяйки Рашидите сами срещу ибн Сауд. Отслабването на опонентите му, дава възможност на Абдулазиз да стартира нов етап от своята политическа програма.

Верен на своето традиционно образование и личните си убеждения, ибн Сауд смята, че исляма трябва да играе ключова роля в управлението на бедуинските племена. Той правилно разпознава, че религията е единственото нещо, което може да надмогне противоречията в традиционното родово-племенно общество. С тази цел, ибн Сауд се сближава с представителите на религиозното учение на уахабитите, подновявайки древния съюз, който съществува между последователите на Уахаб и рода Сауд. Използвайки всички свои налични ресурси, Сауд започва да изгражда мрежа от специални поселения – хиджри, в които членове на различни племена и кланове се заселват заедно, получавайки земя и субсидии от държавата, както и оръжие и военно обучение. Тази над-племенна система е наречена „ихуан“ (братство) и се превръща в социално-религиозна структура, пряко подчинена на ибн Сауд. За да контролира системата и оформящата се държава, Сауд разчита преди всичко на своето значително по размер семейство – той има десетки братя и полубратя, които назначава за водачи на бойни отряди или за отговорници по различни административни, политически и дипломатически въпроси. 

През 1914 г., когато светът влиза в Първата световна война (1914-1918) и забравя за далечна Арабия, ибн Сауд разгръща своята програма и използва световния конфликт за укрепване на собствените си позиции. В опит да спечели дивиденти и външна подкрепа, Сауд води преговори с британците. Съюзът му с Великобритания (1915 г.), му донася ползи – приток на оръжие и ежемесечни субсидии в размер на 5000 паунда (607 000 дн. лири). Макар и да оказва известна помощ на пробританските сили в Хиджаз, ибн Сауд предпочита да пести ресурсите си и да трупа получените дивиденти. Всъщност, той активизира своите сили едва след края на Първата световна война, хитро възползвайки се от настъпилия в Близкия Изток политически хаос след разпадането на Османската империя. През 1920 г. той повежда финална офанзива срещу емирата на Рашидите и го унищожава две години по-късно. През същата 1922 г. Великобритания с мандат на ОН урежда въпроса с границите на саудитската държава (все още емират Недж), а ибн Сауд признава британския контрол върху бреговете на Персийския залив, в Оман и Йемен. 

Междувременно, в Хиджаз, Йордания и Ирак се установява поддържаната от британците династия на Хашемитите. Притеснен от възможността владенията му да бъдат обкръжени от новите му политически опоненти, ибн Сауд мобилизира пълния потенциал на ихуан и през 1924 г. нахлува в Хиджаз. Добре организираните му бойци нанасят поражение на местните отряди. Мека и Медина падат под контрола на саудитските войски, а крал Али бин Хюсейн (1924-1925) бяга от Хиджаз при своя брат крал Файсал (1921-1933) в Ирак. 

На 8.01.1926 г. на специална церемония в голямата джамия на Мека, ибн Сауд е коронясан за крал на Хиджаз. Година по-късно, той обявява Недж за кралство и става де факто крал на две отделни държави, съществуващи в персонална уния. С цел да балансира властта си и да поддържа крехкия баланс между кралската институция и бедуинските племенни водачи, ибн Сауд запазва административното разделение на двете владения. През същата 1927 г. той подписва с Великобритания договора от Джеда, с който са окончателно установени съвременните граници на Саудитска Арабия. Въпреки това, двете владения на Сауд остават разделени до 1932 г., когато ще бъдат обединени в една обща държава.

За да се случи това обаче, Сауд трябва да се справи с вътрешната опозиция в Недж. Ихуаните, които сам той създава като прослойка, се превръщат от верен съюзник в неудобен проблем за държавата. Те настояват за правото си да нахлуват в съседни територии и да продължат войната за разпространение на уахабизма отвъд пределите на новата държава. Сауд, верен на договорките си с британците, добре осъзнава, че пустинните племена нямат никакъв шанс в случай на война с индустриалните сили. Той забранява всякакви рейдове в съседни земи и насърчава ихуаните да уседнат и да се захванат със земеделие в ново завладените територии. Разривът се превръща в открит бунт, който продължава между 1927 и 1929 г. Сауд разгромява религиозните фанатици в битката при Сабила, след което обявява ликвидирането на ихуан като социална и религиозна организация. Смъртта на баща му Абдул Рахман през 1928 г. циментира позициите на ибн Сауд като единствен глава на рода и на религиозната общност. 

През 1932 г. Сауд окончателно обединява всички свои подчинени земи в нова, единна държава, която кръщава на своята династия – Саудитска Арабия. Изборът на име не е случаен – целта е да се подчертае че именно Саудите са единствените легитимни владетели и по този начин да се избегнат продължаващите векове наред борби за власт между отделните пустинни родове. Важна роля за легитимирането на новата династия е и съюза й с духовниците-уахабити, които използват своите религиозни предписания (фетви), за да узаконяват всички действия на владетеля. Важно е да се отбележи, че към онзи момент Саудитска Арабия съвсем не е държава в съвременния смисъл на думата. Цялата власт се упражнява лично от ибн Сауд, който налага волята си чрез разпращането на свои представители и контрола върху армията. Не съществува никаква бюрокрация, нито институции като министерства, съдилища, областна управа и т.н. В този смисъл, към 1932 г. Саудитска Арабия напомня на средновековно кралство, което е получило достъп до някои технологии от индустриалната епоха.

Нещата започват да се променят драстично след 1932 г. Двата основни проблема, с които ибн Сауд се занимава във вътрешната си политика до края на живота си са хадж-а и петрола. Тези два коренно различни елемента от политиката на страната са обединени от едно сходство – двете осигуряват основните приходи на кралството до ден днешен.

Организирането на ежегодните духовни поклонничества до Мека (хадж) е от векове изискване към всеки владетел-мюсюлманин, който управлява Мека и Медина. Властта над градовете носи престижна позиция в ислямския свят, но и значителни отговорности. Между 1915 и 1932 г. ибн Сауд често трябва да се справя с религиозни и етнически сблъсъци, свързани с ежегодния хадж. Ликвидирането на ихуаните намалява сериозно напрежението, но проблемите остават. За да се справи със ситуацията, Сауд организира едно от първите административни звена в държавата си – Религиозния съвет на Хиджаз (шура), който да се грижи за организацията и провеждането на хадж-а.

Franklin D. Roosevelt with King Ibn Saud aboard USS Quincy (CA-71), 14 February 1945 (USA-C-545)

Ибн Сауд разговаря с президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт (вдясно)

През 1933 г. вследствие от Световната икономическа криза, Саудитска Арабия остава без особени средства в своята хазна. Държавата има много слабо развита икономика, селско стопанство почти липсва, а животновъдството не е достатъчно адекватен начин за добиване на пари. При тази ситуация, ибн Сауд се съгласява да даде концесии на американски нефтени компании, които да потърсят скъпоценното „черно злато“ в неговите владения. Сондажите продължават пет години, докато през 1938 г. американците не откриват петрол. Първите проби са скромни и първоначално ибн Сауд започва да печели по 2500 $ на месец. Втората световна война (1939-1945) допълнително усложнява процеса. Към лятото на 1944 г., насред нуждата от снабдяване за инвазията в Европа, САЩ подновяват усилията си. Скоро ибн Сауд ще изкарва по 2 500 000 $ на седмица от новооткрития петрол и това е само началото. Неочаквано, един от най-големите пуритани в ислямския свят се оказва начело на нефтодобив, който носи милиарди долари на държавата му всеки месец. Макар това да изглежда като божия благодат за държавата, за самия Сауд това е по-скоро проклятие. Огромните средства са в остро противоречие с неговите морални ценности и бедното съществуване, което води през по-голямата част от живота си.

Прагматикът обаче отново надделява над религиозния последовател. В самия край на Втората Световна война, ибн Сауд обявява война на Германия и присъединява страната си към Съюзниците. Този хитър дипломатически ход идва съвсем в реда на нещата. До 1935 г. Саудитска Арабия е поддържала добри отношения с Германия. Германците дори строят оръжеен завод в Риад, който да снабдява саудитската армия. Когато обаче напрежението между Великобритания (най-важният за Сауд съюзник дотогава) и Германия нараства след 1936 г., Абдулазиз се дистанцира от Хитлер. В самия край на Втората Световна война, усещайки вятъра на промяната, ибн Сауд зарязва своя десетилетен съюз с Лондон и преориентира външната си политика към Вашингтон. Въпреки това, Риад винаги оставя един отворен канал за комуникация със СССР. 

Към края на живота си, ибн Сауд се оттегля все повече от активната политика, завещавайки управлението на страната на своя син Сауд и на неговия по-малък брат Файсал. Наследството на Сауд е поставено на сериозно изпитание от неговите житейски избори. Той има общо 23 законни съпруги и над 100 наложници. От тях има 72 деца от законните бракове и още десетки други от жените в харема си. Попитан за децата си, веднъж той отбелязва, че като млад е бил зает да създава нация, а на стари години се е заел да осигури и по-голям брой мъже за тази нация. Висок, импозантен и царствен, Сауд успява да обедини сложния свят на арабските племенни елити около себе си. Тази задача се оказва не така лесна за неговите наследници. Причина за това е, че многобройното потомство на ибн Сауд се разпределя в голям брой дворцови фракции, които започват борби за политическо влияние. Наливането на милиони от нефтената индустрия след 1948 г. само засилва борбите и противоречията. Визията на краля за добре уредена държава с модерен транспорт и опит за модернизация, се сблъсква с интересите на неговите наследници, немалко от които предпочитат да похарчат несметните богатства на кралството за своя изгода.

Изморен от десетилетия на войни, дипломация, икономически сделки и борби между пустинните кланове, ибн Сауд се оттегля в своята резиденция в Та‘иф и оставя управлението на страната на своя най-голям син. Владетелят, който създава Саудитска Арабия, умира на 9.XI.1953 г. Последните му думи са към най-големите му синове – Сауд и Файсал – „Сауд, Файсал, вие сте братя! Властта идва от Бога! Обединете се!“.

Ден след смъртта му. Ню Йорк таймс излиза с кратък обзор за живота му, в който се казва: „ибн Сауд беше мъж, чийто живот изглежда излязъл като от приказка от „Хиляда и една нощ“. Той беше човек, от онези, заради които се създават епическите поеми. Боец, притежаващ дързост и прозорлив ум, деспот, сякаш излязъл от Средновековието, бизнесмен, достатъчно находчив че да се превърне в един от най-богатите мъже на своето време, без да броим че разполагаше с между 100 и 200 жени и неизброимо множество деца – такъв беше Абдулазиз ибн Сауд, крал на Саудитска Арабия. Беше легенда приживе и ще остане дори още по-легендарен в смъртта си.“

 
 
Коментарите са изключени за Тежестта на короната: ибн Сауд – бащата на Саудитска Арабия

Повече информация Виж всички