Силата на перото: Олдъс Хъксли – писателят, който предсказа нашето настояще
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
Майк Уолъс е едно от най-разпознаваемите лица на американската журналистика от близкото минало. В периода от 40-те години на ХХ в. до 2000 година той взима интервюта от едни от големите имена в политическия, социалния и културния живот, сред които са Роналд Рейгън, Малкълм Х, Лучано Павароти, Барбара Стрейзанд, Франк Лойд Райд, Салвадор Дали, Владимир Путин и много други. През 1958 г. на стола срещу него сяда писател, който е смятан за един от най-големите социални критици. Висок, слаб, със стърчаща кестенява коса и изпито лице, той бавно и спокойно обяснява на Уолъс, че всичко антиутопично, което предвижда в своето творчество ще бъде реализирано и е отговорност на самите хора да предотвратят това. За 30 минути той описва бъдещи проблеми, които в днешно време са вече реалност – свръхпопулацията, използването на технологията за ограничаване на човешката свобода, пропагандата и всичките й методи, употребата на лекарства за контрол над хората, утежняването на бюрократичната машина. Със своята прозорливост и чрез книгите си той се опитва да предупреди човечеството, че технологията няма полюси и категории „добро“ и „зло“, дали тя ще бъде използвана в положителна или негативна насока, зависи само и единствено от хората, които я използват и че трябва да се подготвим за нейното развитите и бум.
Четири години по-късно той вече не е между живите. Отива си в същия ден, в който е убит президента Кенеди. Смъртта му остава някак незабелязана, книгите му минават на задните редове в книжарниците, изпреварени по продажби от по-нови и по-популярни романи. Докато всичко това не се променя в началото на XXI в., когато най-известният му роман „Прекрасният нов свят“ не влиза в редица класации, сред които тези на „Обзървър“ и BBC, като един от 100-те най-влиятелни романа на всички времена.
Олдъс Ленард Хъксли се ражда на 26 юли 1894 г. в Годалминг, Англия в семейството на Ленард Хъксли и Джулия Арнолд. Баща му е редактор на списание „Корнхил“, а майка му създава пансион за момичета. Олдъс произхожда от интелектуални и научни фамилии и по двете си кръвни линия. От страна на баща си той е потомък на известния учен и последовател на Дарвин – Томас Хъксли, един от първите изследователи, който твърди, че птиците произхождат от динозаврите. По майчина линия, Олдъс е потомък на известни литературоведи тъй като дядо му е литературния критик Томас Арнолд, а прачичо му е поетът Матю Арнолд. Близък приятел на самата Джулия е Луис Карол. Олдъс има двама братя и една сестра като най-големият от тях – Джулиън, последва стъпките на дядо си и става известен биолог и евгеник.
По-късно негови приятели, а и някои литературоведи, твърдят, че бремето на фамилиите, от които произхожда е било тежко както за самия Олдъс, така и за останалите членове на семейството. Родът Хъксли има дълга история свързана с клинична депресия на членовете на фамилията, а самият „Велик баща“, както са наричали биологът Томас Хъксли, очаквал от децата и внуците си да достигнат върхове в интелектуален и професионален план. Всички си спомнят Олдъс като тихо и спокойно дете, което обича да съзерцава живота около себе си. Също така от малък проявява интерес към рисуването и биологията. Още от дете се отличава от своите братя и сестра и проявява своя буден ум и природна интелигентност. Първоначално учи в училище Хилсайд, където в продължение на седем години му преподава собствената му майка. Тя е изключително ерудирана и спокойна преподавателка, която постоянно подтиква собствените си деца и учениците си да четат възможно най-много. За съжаление Джулия се разболява тежко от рак и умира през 1908 г. В последното писмо до сина си Олдъс, което той носи със себе си до края на живота си, тя му пише „Не съди прекалено строго, повече обичай“.
По това време Олдъс е 14-годишен младеж и вече учи в престижния колеж Итън. Мечтата му е да се занимава с наука и да стане лекар. Отново съдбата му поднася тежък залък. През 1911 г. той се разболява от кератит, очно заболяване, което го оставя напълно сляп в продължение на две години. Макар след това той да успява да възвърне част от зрението си, остава полусляп до края на живота си и чете със затруднение с помощта на лупа. Заболяването слага край и на така мечтаната литературна кариера, затова Олдъс решава да запише английска литература. Трагедиите в семейството не спират, тъй като през 1914 г. брат му Ноел се самоубива, вследствие от депресия, докато се лекува в болница в Шотландия. По същото време, в същото здравно заведение лекува своите нерви и другият брат на Олдъс – Джулиън.
С избухването на Първата световна война, Олдъс е опиянен и иска да се запише доброволец. Отхвърлен е от военната комисия, заради здравословните си проблеми. Докато трае войната той завършва колежа Итън с почести и отличия. За да може да се издържа сам, той става преподавател по френски в същия колеж и е учител на бъдещия историк Стивън Рънсиман и бъдещия писател – Ерик Блеър, по-късно известен като Джордж Оруел. През годините си в Итън, Хъксли е част и от литературния кръг около лейди Отолайн Морел, в чието имение близо до Оксфорд, Олдъс среща писателите Вирджиния Улф, Литън Страчи, Клайв Бел и Д. Х. Лорънс. Там, благодарение на своя интелект и широки познания, той се утвърждава като един от големите умове на Англия, а приятелството му с лейди Морел продължава през целия му живот. През 1916 г. Хъксли публикува първата си книга – сборник с поезия, озаглавен „Пламтящо колело“. Френският романист Марсел Пруст оценява високо този дебют.
След края на Голямата война Хъксли среща Мария Нис, бежанка от Белгия, за която се жени през 1919 г. Двамата имат едно дете, син на име Матю, който се ражда две години след сватбата. По-късно той следва стъпките на известните си роднини в научните среди и става утвърден епидемиолог и антрополог. Бракът между Мария и Олдъс е изключително здрав и щастлив. По-късно става ясно, че двамата са имали отворени взаимоотношения, тъй като тя е била лесбийка. Смята се, че Мария е ухажвала жени, които по-късно стават любовници и на двамата. Благодарение на тези открити отношения, Хъксли нито ревнува, нито страда от чувство на притежание. Тези емоции също така липсват в неговото творчество.
През първите години от брака си Хъксли работи като редактор в лондонското списание „Атенеум“ и същевременно пише статии и есета за „Венити Феър“ и „Воуг“. През 1921 г. Олдъс публикува първия си роман – „Имението „Кроум“. Романът бележи успех и Олдъс подписва с издателите договор, според който всяка година ще получава заплащане в размер на 500 паунда срещу задължението да пише роман. През 20-те години по различно време семейство Хъксли живее както в Лондон, така и в Европа, основно в Италия. Именно там, Олдъс се запознава по-отблизо с режима на Мусолини и неговата борба срещу контрола на раждаемостта, за да могат да се „произвеждат“ повече войници за родината. През този период Хъксли прави и по-далечни пътешествия около света като стига до Индия и САЩ. През 1928 г. Олдъс публикува първият си бестселър – „Контрапунк“. Това е най-дългият му роман и също е включен в различни класации за най-добри англоезични произведения. В него той описва английската младеж след края на Първата световна война, когато те се отдават на хедонизъм, скептицизъм, но и губят част от моралните си устои. През следващите три години той пише редица есета, поеми и пиеси, но не успява да достигне нов литературен връх.
Всичко това се променя през 1932 г., когато излиза антиутопичния му роман „Прекрасният нов свят“. Макар да я написва само за четири месеца, тази книга се смята за най-великото произведение на Хъксли. Самото заглавие е вдъхновено от думите на Миранда в „Бурята“ от Уилям Шекспир:
„О, чудо! Колко
красиви същества! Ах, как прекрасни
били човеците! И как щастлив си
със тях, нов свят!“
Остроумен, жесток и провокативен, романът описва една бъдеща реалност – Световната държава. Там обществото живее „щастливо“ в един свръхтехнологичен свят, където възпроизводството вече е машинно и всеки се ражда с предначертана съдба – била тя дали ще е от висшата каста на алфите или от подчинените им – ипсилони. Чувствата, страстта, дори мисленето са оставени на заден план. Не съществува Бог, нито семейство или ценности, а всички жители постоянно приемат различни видове наркотични вещества. Там цари простата истина че „Човек вярва в нещата, защото е обучаван да вярва в тях“. В пределите на това „съвършено“ общество съществува т.нар Резервоар, където хората живеят като в миналото, без технологии, отдадени на своите емоции и страсти.
„Прекрасният нов свят“ е толкова провокативен дори десетилетия по-късно, защото „предсказва“ негативните последици от развитието на технологиите, които отнемат възпроизводството от човека, създават „виртуална реалност“, която да задоволява неговите чувства и желания, а развлекателната култура го кара да не мисли за никакви проблеми. Самият Хъксли, години по-късно, в интервюто си с Майк Уолъс споделя, че това, което отличава неговия роман от друга знакова антиутопична творба -„1984“ е, че докато Оруел предупреждава за тоталитаризъм наложен чрез насилие и страх, то „Прекрасният нов свят“ показва как хората могат да бъдат подчинени на тоталитарни идеи чрез пропаганда, наркотици и технологии и че даже ще са щастливи в това свое робство. Когато излиза, „Прекрасният нов свят“ получава както одобрението, така и критиката на публиката. През годините той е забраняван в Ирландия, отделни щати на САЩ и в Индия.
В навечерието на Втората световна война, Хъксли емигрира в Америка заедно със семейството си. Установяват се в Калифорния. Там той продължава да пише, но също така работи и като сценарист. Сред най-известните чу сценарии са тези на филмите „Гордост и предразсъдъци“, (1940), „Мадам Кюри“ (1943) и „Джейн Еър“ (1944). През 50-те години Хъксли започва да се интересува усилено от психеделични вещества като мескалин и LCD. През следващите години писателят ги употребява в определени дози и вярва, че ако се приемат с мярка са физически и ментално безвредни. Под въздействието им той пише книгите „Дверите на възприятието“ (1954) и „Рай и Ад“ (1956). По това време умира и обичната му съпруга Мария, а през 1956 г. Олдъс се жени повторно за цигуларката Лаура Арчера.
През 1958 г. Хъксли се „завръща“ в „Прекрасния нов свят“ като издава сборник с есета, засягащи проблеми като свърхпопулацията, опасността от рекламите, проблемите с бюрокрацията и т.н., с което цели да предупреди обществото, че неговите антиутопични възгледи е възможно да се случат. Няколко години по-късно излиза последният му роман – „Островът“ (1962). Написването му отнема почти пет години и е плод на идеи, които писателят обмисля в продължение на близо двадесет години. За разлика от „Прекрасният нов свят“, тук Хъксли показва една „добра утопия“, в която наркотиците се използват в положителна насока и отварят съзнанието на човека.
Здравето на писателя обаче постепенно се влошава и не закъснява диагнозата – рак на ларинкса. В последната фаза той вече не може да говори. Олдъс отправя писмена молба до жена си – да му инжектира LCD, което тя прави на 22 ноември 1963 г. Същият ден писателят издъхва.
За целия си живот той пише 47 художествени и документални книги, множество есета и поеми. Година преди да си отиде от този свят той получава наградата на Британското кралско литературно общество. През десетилетията остава живо посланието му от романа „Прекрасният нов свят“: „Аз обаче не искам удобства. Искам Бог, искам поезия, искам истински опасности, искам свобода, искам доброта. Искам грях.“
