Нежната страна на изкуството: Триумфът на Антония Брико – първата жена, която успява да стигне диригентската палка
„Антония Брико – дирегентът, който през 30-е години ръководи свои оркестри в Ню Йорк и посвети живота си на борбата с предразсъдъците към жените в света на класическата музика, почина в четвъртък на 87 години след продължително боледуване”
The New York Times
Така, на 5 август 1989 г., светът завинаги се сбогува с едно от най-бележитите имена в музиката. Антония Брико успява да пробие път не само на себе си, но и на всички останали жени музиканти, в почти недостъпния тогава свят на това сценично изкуство, където доминират мъжете.
До голяма степен тя го прави благодарение на силната си личност, готова да следва докрай сбъдването на мечтата си да стане диригент. И успява.
През 1930 г. Брико се превръща в първата жена, застанала на чело на Берлинската филхармония, а осем години по-късно дебютира отново, дирижирайки Нюйоркския филхармоничен оркестър. В наши дни тези постижения може би нямат тежестта, която са носили тогава, въпреки че съществуващите и днес предразсъдъци по този повод не могат да останат незабелязани.
Векове наред битува схващането, че музиката е област, отредена на мъжете, особено в европейското общество. На жените е позволено да пишат и изпълняват така наречените „женски мелодии” само в уюта са дома си, но не и на сцена. Едва през XX век в симфоничните оркестри, тогава създадени изцяло от мъже, се появяват представителки на нежния пол, след като минават прослушване зад завеса. Причината за това е една – да не се разбира какъв е полът на явилите се кандидати.
Ето защо сравнително малко жени са успели да станат част от големите музикални състави до края на миналия век. Удивителното тук обаче е как те оставят след себе си значителен принос към музиката, въпреки закостенялото схващане, че тя е мъжка работа.
Брико е първата, която поема сериозни рискове там, където малко представителки на нежния пол са се осмелявали да отидат. Кариерата ѝ илюстрира по невероятен начин триумфът и разочарованията на всички преди нея.
Тя решава да стане диригент в момент, когато тази идея е немислима за една жена:
„Тогава нямаше жени в класическите оркестри. Основах Нюйоркския женски симфоничен оркестър през 1934 г., когато Нюйоркската филхармония нямаше да наеме жена арфист, още по-малко жена диригент. Аз започнах всичко. Просто исках да дирижирам и исках да докажа, че ние също можем да свирим на всеки един инструмент”, разказва Брико.
Без съмнение борбата ѝ да оцелее в този доминиращ от мъжете музикален свят е безмилостна, но тя остава оптимист – „Никога не бих си простила, ако не бях опитала. По-скоро бих умряла опитвайки се”.
Антония Брико се ражда в Ротердам в нетрадиционно семейство. Всъщност майка ѝ я гледа сама, тъй като с баща ѝ нямат брак. По неясни обстоятелства, след като Брико навършва 2 години, тя решава да я изостави. Прави го с обява във вестника, с която предлага да бъде откупена от добро семейство. В този момент бъдещите приемни родители на Антония не могат да имат деца и решават да я осиновят и отгледат. Дават ѝ и ново име – Вилхемина. Когато е на 5, тя и новото ѝ семейство напускат Нидерландия и се местят да живеят в САЩ, а Оукланд става нейн втори дом.
Музикалният път на Брико не започва по обичайния начин. Вече 10-годишна все още има лошия навик да гризе ноктите си, затова лекар препоръчва да започне да свири на пиано – „Така може би ще се отърве от него”, казва той. Малката тогава Вилхемина не възразява, а щом сяда пред инструмента, се влюбва в него веднага.
След като започва да взима уроци, тя напредва бързо и талантът ѝ не остава незабелязан от близките до семейството приятели. Освен това получава потвърждение, че е поела в правилната посока по начин, който мнозина не биха одобрили или дори отхвърлили като възможен.
„Доведената ми майка беше от хората, които се интересуваха от окултния свят и ходеше на спиритуални сеанси. Бях малка и нямаше кой да ме гледа, затова я придружавах. На една от тези срещи, изпадналата в транс врачка ми каза, че Франц Лист стои зад мен, а друга – че този път е Бетовен. Тогава започна и голямата ми страст по неговата музика. Тези жени всъщност вещаеха, че ще стана велик музикант”, разказва по-късно самата Брико.
И не бъркат, въпреки че гадателките не успяват да предскажат съвсем точно, че в този момент пред тях стои детето, което ще пренапише световната музикална история.
Антония често посещава концерти в парковете на Сан Франциско, където срещата ѝ с оркестрите събужда мечтата ѝ да стане диригент. Но пречките, с които ще се сблъска, започват съвсем рано.
Още като ученичка в гимназията Брико иска да изкара курс по музикална критика, като за целта трябва да подаде молба до властите, за да бъде допусната. В този момент се предполага, че музиката може да се оценява само от мъже. След като получава позволение и започва обучението си, не закъснява и естественото проявление на таланта ѝ, благодарение на който през целия си живот тя ще се бори да докаже, че жените са също толкова музикално надарени, колкото и мъжете.
Брико е приета в Бъркли и става асистент на Пол Стейндорф, който по това време дирижира операта в Сан Франциско. За да се издържа като студентка, тя изнася рецитали, като малко преди да бъде приета в музикалния колеж, разбира, че е осиновена. Тогава връща и рожденото си име, а Вилхемена остава завинаги в миналото.
През 1923 г. Антония завършва с отличие, а четири години по-късно е приета в майсторския клас по дирижиране в Германската държавна музикална академия в Берлин, който е воден от Юлиус Прювер – диригент на Берлинската филхармония.
През петте си години в Европа Брико се обучава при някои от най-големите имена в музиката по това време. Но началото на 1930 г. бележи първия ѝ истински сценичен триумф, поставящ началото на поредица от забележителни успехи. На един от концертите на Берлинската филхармония вместо Прювер тя поема диригентската палка, а за работата си получава възторжени отзиви.
Трийсетте години на миналия век се оказват ключови, отваряйки за жените врати, които до преди това са били здраво залостени. Те стават пилоти, дирижират оркестри и получават Нобелови награди. Обществото е увлечено от тези смели жени, започващи да се появяват все по-често във вестниците и списанията, дори и по радиото. Антония Брико е една от тях, а през следващите години тя ще има възможността да застане начело пред Хамбургската и Нюйоркската филхармонии, както и да дирижира оркестъра на Метрополитън опера.
„Само за три репетиции госпожица Брико накара оркестъра да свири така, както никога досега не е свирил”, пише критикът Лойд Морис.
Така първата жена диригент се превръща в любимка на Америка, наричана от мнозина „симфонична суфражетка”.
Пътят напред обаче изобщо не е ясен. Четири години преди да дирижира филхармоничния оркестър на Ню Йорк Антония създава първия симфоничен оркестър, в чийто състав фигурират единствено жени. Първата изява на състава е през 1935 г. в кметството на Ню Йорк. Силното послание, което тя отправя към обществеността по това време, е преодоляването на предразсъдъците към жените не само като музиканти, но и като диригенти. След като бързо бива разгадано, част от хората с влияниене не харесват идеята и поканите за концерти рязко спират.
„В началото бях нещо невиждано. Жена, която искаше да дирижира симфоничен оркестър. Но големите мениджъри в Ню Йорк се отдръпнаха от мен като чума. Никой не искаше да менажира жена”, казва след случилото се Брико.
Следват множество критики и упреци, че на нежния пол е отредено друго място и то със сигурност не е да ръководи голяма музикална формация с диригентска палка в ръка. Дори Мини Гугенхайнер, водеща фигура в музиката по онова време, се възмущава от идеята, че Брико ще дирижира Нюйоркската филхармония – „Това е позор! Но вие ще го направите единствено, защото създадоха тази петиция във ваша подкрепа”.
Тук Гугенхайнер се противи на факта, че четири хиляди привърженици на музиката са дали подписа си с молба именно Брико да дирижира оркестъра през 1938 г. Този успех обаче ще се окаже лебедовата ѝ песен в диригентския свят.
Началото на Втората световна война спира инерцията на тогавашното феминистко движение, тъй като силите на американците са насочени другаде. Три години преди края ѝ Антония Брико заминава за Денвър, където се занимава с преподаване и дирижира полупрофесионален оркестър. Влюбена в града и неговия климат, тя се установява за постоянно и прекарва там 27 години от живота си. Въпреки че в края на 60-е оркестърът е преименуван на Brico Symphony, международната ѝ кариера на диригент приключва.
Макар да не се отказва от мечтата си, Брико никога не е приета от мъжкия музикален свят. Тогава с голямо разочарование открива, че талантът е много малка част от рецептата за успех.
През 1989 г. първата жена диригент напуска този свят, постигайки почти немислимото за голяма част от представителките на нежния пол по това време. Дори и след смъртта ѝ, в професионалното музикално изкуство продължават да доминират мъжете, а доказателство за това е, че до края на миналия век жените все още трябва да се борят за равенство в музиката.
Снимки: Wikipedia
