Куртизанката, която спасява аристократи по време на Френската революция
Грейс Дарлумп Елиът e куртизанка, писател и шпионин, с чиято помощ благородници бягат от по време на Френската революция. Доживява да разкаже отблизо събитията, които преживява в своя книга, която до днес остава един от най-добрите източници на задълбочен поглед върху тези събитията, които променят страната.
Родена е през 1750 година в столицата на Шотландия, Единбург в семейството на адвоката Хю Дарен Поул и Кристъл Браун. Родителите й се разделят малко след нейното раждане, затова грижи за нея са поети от баба и дядо, като често е навестявана от майка си и баща си. Заради доброто си потекло Поул желае Грейс да получи добро образование и затова я праща във френски манастир. Когато е достатъчно голяма се завръща в родния дом, откъдето с помощта на баща си е въведена в света на висшето общество.
Един ден, докато е на социално събитие хваща окото на успелият и известен доктор Джон Елиът. Той е привлечен от красотата на Грейс и я описва като богиня. Скоро след първата им среща с нея й предлага брак през 1771 година. Независимо, че Джон е с 20 години по-възрастен, младата дама приема предложението му и скоро двамата встъпват се венчаят. Заедно посещават купища празненства, присъщи само за по-горните класи. Двойката е възприемана от благородниците като щастлива и модерна за времето си.
С времето обаче отношенията между двамата се развалят и те губят интерес един към друг. Главната причина е голямата разлика в годините – Грейс и Джон имат съвсем различни интереси, вкусове, както дори и мирогледи. Те рядко намират общи теми на разговор и докато все още са женени започват да се виждат с други хора. Така госпожа Елиът се влюбва в граф Артур Ансли и след няколко срещи двамата започват тайна връзка. Съпругът на Грейс бързо се усъмнява във верността на жена си и за да открие истината наема частен детектив, който скришом следи нейните действия.
След като разбира за срещите й с графа, докторът го съди за прелюбодеяние и печели делото като му е позволен развод и заплащане от 12 000 паунда за причинените психически щети.
Скандалът от изневярата оставя черно петно върху репутацията на Грейс и оттогава членовете на висшата класа я избягват, наричайки я преследвачка само на плътските наслади. Въпреки клюките и лошите погледи използва красотата и чара си, за да направи точно това, в което я обвиняват – куртизанство. И така започва да живее на гърба на заможните си любовници. Когато брат й разбира за нейното развратно поведение, я праща отново във френски манастир, въпреки че тя се съпротивлява. За нейно щастие там се запознава с лорд Джордж Шарълмонделей, който й помага да отиде в Англия. По-късно двамата започват връзка, която продължава 3 години, но дори след прекратяването ѝ лордът остава верен на Грейс и я покровителства до краят на живота си.
През 1778 година нейн портрет е нарисуван от Томас Гейнзбъро, един от най-добрите английски художници на 18 век. Когато връзката на Грейс и Джордж прекъсва тя продължава да се вижда с останали мъже, някои от които са тогавашния принц на Уелс, който по-късно е коронясан като крал Джордж IV. На 30 март 1782 година ражда момиченце на име Джорджина Агуста Фредерика Семьор, но заради многото й връзки остава мистерия кой е биологичният баща на детето. Гордата майка все пак твърди дълго време, че то е дъщеря на принца на Уелс. Спорно е дали това е така, защото много хора твърдят, че Джорджина най-вероятно е наследничка на Шарълмонделей, заради голямата прилика между двамата. Независимо дали това е така лордът поема грижите за нея, отглеждайки я като собствено дете.
Няколко години по-късно куртизанката се среща с херцогът на Орлеан, Луи-Филип-Жозеф Орлеански. С него потегля към Париж, където се радва на големи богатства – получава от новият си любовник два имота: единият на улица Ру де Миромезил, а другият в Меудон; разполага също и с три пенсии – първата от бившият й съпруг, една от принца и третата от собствената си майка. Спокойният й живот обаче ще се преобърне завинаги, когато започва един от най-емблематичните моменти във френската история.
С избухването на Френската революция Грейс е пряк свидетел на терора, който завзема страната. Веднъж на път към своя приятелка е посрещната от група революционери, които развяват колове с набучените отрязани глави на аристократи. Когато я виждат, те започват да я тормозят, но нейна позната я спасява преди да могат да й направят нещо. Връзките на Елиът с висшата класа означават, че често е подозирана, че си сътрудничи с благородници и домът й редовно е проверяван. От страх много от нейните заможни приятели, включително и херцог Филип, сменят имената си, за да прикрият своето потекло.
Тя обаче работи тайно с британското правителство като нейната задача е да крие и транспортира аристократи извън страната, както и да извършва ролята на посредник между Париж и членовете на заточения френски двор, намиращи се в Кобленц и Белгия. Работата й е много рискована и на няколко пъти за малко да бъде разкрита от републиканското правителство, което би означавало сигурна смърт.
Един от най-лошите моменти в живота на Грейс е изненадващото нападение на двореца Тюйлери на 10 август 1792 година. Притеснена и изплашена Елиът бяга заедно с прислужницата си през единствения неохраняван изход. Успява да се настани в Меудон, а след месец там е потърсена от своя приятелка, която я моли за помощ да избяга от страната. Тя се съгласява, въпреки че това може да й коства живота. Когато се връща обратно в Париж е посрещната от ужасяваща гледка – по улиците лежат много кървави трупове, а целият град е в катастрофален вид. Когато стига до къщата на приятелката си, открива, че всъщност човекът, който я търси е маркиз де Шамперзетз, който е смятан за мъртъв. Той е в окаяно състояние, болен и отслабнал. Пренасянето му се оказва не лека задача за вече 31-годишната жена – налага се маркизът да се транспортира с карета, чак когато слънцето залязва, но проблемът е че никой не иска да ги пусне да излязат от града. Изоставени по средата на пътя от един от кочияшите си, Грейс е принудена да влачи маркизът до близката си къща, където го скрива между огромните възглавници на леглото в спалнята си.
Пред домът й се събират около 40 стражи, които твърдят, че са видели маркиза да влиза при нея, но Елиът с невинна усмивка им казва, че няма такова нещо. На нейна помощ се притичат и слугите, които споменават, че не знаят за какво става въпрос. Домакинята твърди, че е уморена и предлага на гостите си храна като ги развежда из стаите, за да разсее съмненията им, след което те си заминават. На следващата сутрин вика херцогът на Орлеан и го моли за помощ да транспортира вече полуумрелия маркиз извън града без да бъде заловен. Макар двамата мъже да са врагове, той се съгласява и изпълнява желанието й.
Разбирайки за услугите на Грейс много аристократи отиват при нея за помощ и тя прави всичко по силите си да откликне на всяка заявка. Фалшифицира документи за пътуване и крие благородниците в мазето на дома си, докато могат да избягат в чужбина. Нейните подозрителни действия не остават тайна за революционерите, които я залавят и пращат в затвора. Независимо от подозренията си обаче те не намират никакви доказателства, които да сочат, че тя е виновна. Все пак обаче не я освобождават.
Грейс е местена в няколко затвора и по-късно коментира лошите условия в килиите, както и болестите и нечовешките условия, в които живее със съкилинииците си.
Тя преживява смъртта на много от заможните си приятели, чиито глави падат на гилотината. Най-близката й среща със смъртта е моментът, в който косата й е отрязана – знак, че скоро идва и нейната екзекуция. Уплашената жена очаква съдбата си, когато изведнъж е сложен край на терора преди да може да стъпи пред гилотината. С това е пусната на свобода и за собствена сигурност се мести в Англия за известно време.
Години по-късно се мести отново в Париж, когато ситуацията се подобрява. Има слухове, че получава предложение за брак от Наполеон Бонапарт, но му отказва. Вместо това се жени отново за заможен джентълмен и живее с него до края на живота си. Почива, заобиколена от богатство на 15 май 1823 година. Книгата ѝ, озаглавена “Дневникът за живота ми по време на Френската революция”, остава като една от най-ценните произведения на литературата за периода.
