Изкуството на бизнеса: Васил Априлов – бащата на българското училище

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Падането на България под османска власт в края на XIV в. слага край на държавността, но и на културния ни възход. Унищожени са старите книжовни центрове. Една част от образованите българи е избита, а друга – емигрира в съседни страни като Влашко, Украйна и Русия. Издигането от пепелта, започва с възстановяването на просветната дейност към края на XV в., когато се отварят килийни училища. Тези институции възникват към църкви, манастири и метоси, а учителите, които преподават обикновено са свещеници и монаси. Килийните училища осигуряват елементарни познания по четене, писане, смятане и псалтир, а езикът на който се водят уроците е църковнославянски.

Макар да дават минимум от знания и да обучават ограничен брой българи, до XIX в. това са единствените образователни институции по българските земи. Промените настъпват именно тогава, когато разрастването на търговията и занаятите, води до стремеж към нови, светски знания. Това налага създаването на т.нар. елино-български училища. През 1815 г. Еманиул Васкидович създава в Свищов първото елино-българско училище от завършен вид. За разлика от килийните, тук образованието е светско. Обучението се води на гръцки и на български език.

Така в началото на XIX в., въпреки написването на „История славянобългарска“ и на „Рибния буквар“ и въпреки замогването на българите, те още нямат свои светски училища. Това се променя благодарение на една противоречива фигура от възрожденската ни интелигенция. Той живее дълги години извън българските земи. Първоначално е заклет елинофил и радетел на гръцката култура, но в един момент нещо в него се пречупва и той се отдава с пълна сила на националната кауза за възраждане на просветата. С негова помощ се построява първото българско светско училище, чиято сграда и днес, повече от 180 години по-късно, продължава да дарява учениците със знания и да ги учи на родолюбие.

Васил Априлов

Васил Евстатиев Априлов се ражда в годината на Френската революция, на 21 юли 1789 г. Негов роден град е Габрово, който по онова време е известен с предприемчивостта на своите граждани и се радва на значителен икономически подем. Самият Априлов по-късно описва съгражданите си като „смели, предприемчиви и самонадеяни“. Баща му Евстатий е от стар и влиятелен български род. Фамилията му е заможна, благодарение на семейния търговски бизнес. За майка му липсват биографични данни, но вероятно е починала скоро след раждането му. Началното си образование Васил получава в местното килийно училище. По това време по-големите му братя – Христофор и Никифор са напуснали родните земи и развиват търговска дейност в Москва. За съжаление, поредна семейна трагедия бележи живота му в ранна възраст. Когато е едва на 10 години Априлов губи и баща си, а грижата за него поемат братята му. Те го отвеждат в Москва и го настаняват в едно приятелско гръцко семейство с идеята той да усвои този език, който е така нужен в търговските им връзки.

По-късно братята му го записват да учи в гимназията в Брашов (Кронщад), Трансилвания. Там той усвоява немски и латински език и обиква трудовете на класици като Корнелий Непот и Плутарх. През 1807 г., по настояване на Христофор, Васил записва висше образование в медицинския университет във Виена. Наред с точните науки, той изучава френски и италиански език. Две години по-късно обаче семейството претърпява тежки финансови загуби. По това време пет български търговски къщи фалират, поради засилената конкуренция от новопостроеното пристанище в Одеса. Средният брат, Никифор, се жени за гъркиня, представителка на заможния търговски род Маразли и заминава за Цариград. През 1809 г. Васил заминава за Одеса заедно с най-големия си брат. Там той постъпва на работа в кантората на гръцкия търговец Теодориди, който е в роднински връзки с Маразли. Само няколко години по-късно той е натрупал вече достатъчно опит, за да стартира самостоятелен бизнес с брат си Никифор.
През 1811 г. братя Априлови започват бизнес с производство на водка и на рафинирана холандска захар. За тази цел те закупуват имот, в който насаждат над 300 ябълкови дръвчета. Търговията им се развива повече от успешно и само за десетилетие те натрупват солиден капитал. Още от ранна възраст Васил Априлов е с крехко здраве. Вероятно това е и причината през 1828 г. той да прекрати своята търговска дейност. Заживява като рентиер, затваряйки капитала си в банката. Смята се, че още тогава започва да го измъчва туберкулоза. В тези години Априлов е убеден гръкоман. Той е и един от членовете на одеската гръцка колония. По време на гръцкото въстание от 1821 г. той подпомага финансово изпращането на доброволци от Одеса в гръцките земи. С негови пари е подпомогнато издаване на книги на гръцки език, съществуването на гръцки школи и набирането на средства за гръцки благотворителни организации.

В началото на 30-те години на XIX в. в търсене на възможно най-доброто лечение, Априлов пътува до Бурса и Цариград. Тогава настъпва преломен момент в живота му, който променя из основи неговите възгледи. Изследователите все още не са достигнали до единно мнение по въпроса на какво се дължи това. Смята се, че известен принос има засиленото общуване на Априлов с българската интелигенция в османската столица. Това обаче, което довежда до отърсването на Априлов от елинофилията и привързването му към българската национална кауза е неговото запознаване с труда на Юрий Венелин – “Древните и сегашните българи”. На страниците на своето тритомно съчинени руският учен и славист ясно посочва, че българският народ е „тъй масивен и колосален, както са русите“. Със своята книга Венелин се опитва да извади българите от забравата и да ги представи наново на света.

Обръщайки гръб на гръцката култура, Априлов се впуска с всички сили в борбата за българска просвета. Той напуска гръцката училищна ефория (б.а. настоятелство). През 1832 г. Априлов предлага на своя приятел и съгражданин – Никола Палаузов да открият училище в родния си град, чието обучение да е по взаимоучителния метод на Бел-Ланкастър. Според метода на тези британски педагози по-напреднали и способни ученици, подпомагат учителя с преподаването на по-малките деца. Девизът им е „Qui docet, discit“ – който преподава, научава. Съгласно метода учениците не са разделени на класове на принципа възраст, а според усвоените от тях знания.

Априлов и Палаузов се договарят да внасят годишно по 2000 гроша (около 13 000 дн. англ. лири) за издръжка на габровското училище. Договореното те записват в един тефтер-кондика, прошнурован и подписан с техните лични печати. Построяването на цяло училище е скъпоструващо начинание и Априлов се заема да привлече колкото се може повече заможни българи. Той се обръща и към габровците търговци в Букурещ – братя Мустакови и Бакалооглу. В своите книжа Априлов отбелязва, че „всичките жители, а особено кметовете или чорбаджиите изявиха готовност да земят участие в нашата работа.“ Същата година се открива подписка в Габрово и започва да се трупа материал за изграждане на българско училище. На следващата година се полагат основите на сградата, благословени от търновския митрополит Иларион. Братя Мустакови помагат за превода на руски книги на български език, които да се използват в обучението на децата. Митрополит Иларион дава предложение кой би бил най-подходящият учител и така дарителите се спират на известният даскал Неофит Рилски.

Априловската гимназия e първото светско училище в България, създадено през 1835 г. в град Габрово.

На 2 януари 1835 г. габровското светско училище е официално открито. Първоначалният брой на учениците е 70. По-късно Априлов иска да привлече в училището не само габровските деца, а и всички българи. Той пише: „Школата е обща и открай светът ако дойдат нека се учат.“ Неофит Рилски напуска през 1837 г., а неговото място е заето последователно от Захарий Петрович (1837-1839) и Калист Луков (1839-1841). Априлов има дори по-големи амбиции. Той възнамерява да открие българска печатница в Габрово. За съжаление, тази негова мечта остава неосъществена. Той не получава подкрепата на Иван Богориди, правнук на Софроний Врачански и син на Стефан Богориди, който не успява да уреди султанско разрешение за строежа на печатницата.

През 40-те години на XIX в. Васил Априлов се отдава на две начинания – разрастване на българското учебно дело и писане на книги. Той спомага за превръщането на Одеса в образователен център за българите през Възраждането. С големи усилия, и не без връзките на граф Михаил Ст. Воронцов, Априлов издейства четири държавни стипендии за българи в Одеската семинария. Постепенно там се оформя български интелектуален кръг от стипендианти на разноски на видни български търговци. Априлов води и писмена агитация за откриване на нови български училища по подобие на габровското. В едно от писмата си той дори защитава нуждата от самостоятелна българска патриаршия.

Възстановка на възрожденска класна стая

Този период е особено плодотворен за Априлов. Той влиза в контакт с учени като Венелин, Погодин и Шафарик, с които обсъжда културни и исторически въпроси. От общуването му с тях има запазена богата колекция от писма. От нея става ясно, че Априлов иска да заплати 500 рубли на Венелин, за да напише история на българите, но това така и не се осъществява. През 1841 г. той издава в Одеса „Денница ново-болгарскаго образования“, а на следващата година излиза и продължението на книгата. В тези свои съчинения Априлов описва българската история и идеите си за развитие на българското образование. През 1845 г. излиза от печат следващия му труд – „Болгарския граммоти собранния“. Съчинението има принос към българската история и паметниците на културата, тъй като съдържа 66 български средновековни грамоти. Малко преди смъртта си Априлов излага и своите размисли относно българския книжовен език в „Мисли за сегашното българско учение“. В него той защитава убеждението си, че говоримият език трябва да се наложи като литературен. Той не успява да довърши етнографското си проучване върху българския фолклор. Остават събраните от него над 180 български песни, които не успява да издаде.

Снимка от тържественото погребение на костите на Васил Евстатиев Априлов в двора на Априловската гимназия – Габрово. Източник: ДА „Архиви“

С времето здравето на Васил Априлов рязко се влошава. През 1847 г. той отпътува от Цариград за Одеса, но по пътя се влошава вследствие на туберкулозата и на 2 октомври издъхва в Галац. Априлов завещава богатата си библиотека и сумата от 60 000 рубли на габровското училище и също така за създаване на фонд за обучение на българи в Русия. Първоначално тленните му останки са положени в Галац, но 50 години по-късно те са пренесени в двора на габровското училище. През 70-те години то става Първата пълна гимназия, а през 1889 г. приема името на своя благодетел и оттогава се нарича Априловска гимназия. В едното от крилата й днес се помещава Националния музей на образованието. След Освобождението името на Васил Априлов приемат редица училища в България, сред които 38 ОУ в София, ОУ „Васил Априлов“ във Варна и училище „Васил Априлов“ в Бургас.

Значими остават думите на Априлов, отпечатани на страниците на неговата „Денница“, които са отзвук от катарзиса, който самият той е преживял: „Ако някъде се покаже образован българин, то той получил възпитание между гърците, отстъпва от рода си и иска да минава за грък, скривайки произхода си…. По такъв начин жалки люде измежду самите българи, смятайки за срамно да се именуват българи или славяни, са били причина да не се развие народността. Трябва да се победи този предразсъдък и изкорени злото. Нека ми бъде позволено да дам аз пръв за това пример. Ще бъда щастлив, ако съотечествениците ми ме разберат и обикнат родното, националното.“