Сирене, ядосани богове и калпави хирурзи: Най-странната смърт на римски императори

Убийството на Юлий Цезар по време на Мартенските иди (на горната картина) е само началото. Независимо дали причината е измяна, лош късмет или малодушие, рядко нещо е римски император да умре от старост. Сега ще видим някои от по-необичайните начини, по които владетелите на Древен Рим са срещали края си.

Комод
Управлява от 177 до 192 от н. е.

Комод, увековечен като злодея във филма „Гладиаторът“ на Ридли Скот, сам е фен на гладиаторските битки. Той наема за личен треньор Нарцис, който да се бори с него и да го обучава за проявите му в Колизеума. Комод си представя, че е Херкулес и управлението му става все по-брутално от ден на ден. Неговата група съветници (включително любовникът му) е толкова загрижена за все по-непредвидимото му поведение, че изпраща Нарцис да го удуши.

Юлиан
361 – 363 от н. е.

Юлиан е запомнен като последния езически владетел на Римската империя, който възстановява много елинистични храмове и практики – включително жертвоприношения на животни – в опит да намали влиянието на християнството. Когато е ударен от копие в битката при Самара през 363 г. сл. Хр., лекарят му се опитва да излекува раната, като зашива увредените му черва и ги напоява с вино – действия, които със сигурност ускоряват смъртта му.

Клавдий
41 – 54 от н. е.

Клавдий е човекът, който добавя Великобритания към Римската империя, макар че е осмиван от семейството си още от малък, защото е страдал от лошо здраве – вероятно от церебрална парализа. Смята се, че той е отровен от неговата жадна за власт съпруга Агрипина Млада или чрез смъртоносни гъби, или с перо, покрито с отрова. Агрипина иска да гарантира, че синът й Нерон ще се наложи над сина на Клавдий, Британик. Тя постига целта си и поставя един от най-големите тирани на империята на трона.

Каракала
198 – 217 от н. е.

Считан за един от най-кръвожадните императори, Каракала убива брат си през 211 г. сл. н. е., за да не се налага повече да управлява заедно с него. По време на пътуването си, за да посети храм в Турция, Каракала спира да се облекчи и е намушкан от един от войниците си. Човекът се ядосва, че не е повишен в центурион и така враговете на Каракала го убеждават да сложи край на царуването на императора.

Антонин Пий
138 – 161 от н. е.

Един от „Петте добри императори“ – всички от династията на Антонините – управлението на Антонин е белязано от дълъг период на мир и просперитет в цялата империя. Той умира в средата на седемдесетте си години, след като изяжда прекомерно количество сирене в родовото си имение в Етрурия. Нощта прекарва в повръщане, а на следващия ден получава треска. Умира на по-следващия ден, след като предава държавата на осиновителите си, Марк Аврелий и Луций Вер.

Валериан
253 – 260 от н. е.

Първият указ на Валериан като император е да възложи на сина си Галиен да управлява Запада, за да може да отблъсне нахлуването на Сасанидите на Изток. Той има известен успех, възстановявайки Антиохия и Сирия, но през 260 г. е заловен от сасанидския цар Шапур I, който го използва като табуретка за крака. Има различни разкази за края му: някои казват, че Валериан е принуден да пие разтопено злато, други, че е одран жив и впоследствие препариран като трофей.

Веспасиан
69 – 79 от н. е. 

Малко се знае за 10-годишното управление на Веспасиан, но ние трябва да му благодарим за великолепния Колизей, който по негово време е известен като Амфитеатърът на Флавиите. Използван от векове за гладиаторски битки, екзекуции и пиеси, днес той е един от най-посещаваните обекти в Рим. След кратко боледуване Веспасиан умира в обятията на своите помощници, прокламирайки вярата си, че се превръща в бог.

Кар
282 – 283 от н. е.  

Краткото царуване на Кар е характерно с победи на бойното поле. Той триумфира над квадите и сарматите в Германия и анексира Месопотамия на път за война със Сасанидите в Персия, където помита армиите на Бахрам II. Тогава, по време на жестока буря, Кар мистериозно умира. Някои вярват, че шатрата му е ударена от мълния – знак за недоволството на боговете. Суеверието кара армиите му да отстъпят и Рим се отказва от властта си над Персия.