Първата ядрена катастрофа на СССР преди Чернобил – Кищимската авария
Кои са най-големите ядрени катастрофи, за които сте чували? Най-вероятно в съзнанието ви изниква веднага Чернобил като най-популярно име, благодарение на сериала, другият интересен момент е японската централа във Фукушима. Архивите обаче показват, че третото място се държи от жителите на Челябинск. Това е едно специално място в Южен Урал, останало в тайната на Студената война. Причината за тази географска аномалия е, че именно там СССР се опитва да навакса времето за производство на ядрено оръжие.
Около 6 години по-късно готовата продукция ще се насочи към Куба и ще причини нови главоболия, но този път за американското общество и най-вече за президента Кенеди. Мнозина ще смятат, че същият е бил убит заради отказът да премахне Фидел Кастро и да гарантира безопасност на южните щати на САЩ. Каквато и да е историята, нека започнем от самото начало. След Втората Световна война почти всяка страна от двата лагера се опитва да намери радиоактивни елементи, които да използва не само за оръжие, но и за създаването на атомна енергия.
Когато най-накрая има достатъчно ресурси за производство, учените се местят в специална затворена локация, която не присъства на картата, животът им се променя изцяло – заради преместването на изследователите се строи цял град за техните нужди и дори споменаването на локацията може да доведе до смърт, както за провинилия се, така и за семейството му. И така всеки призован да служи на народа в прословутата производствена асоциация „Маяк“, стяга куфарите и заминава за Челябинск – 40.
Снимка: By Goran tek-en, Jan Rieke, maps-for-free.com, NordNordWest, Historicair, Bourrichon, Insider, Kneiphof, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76335275
Не може да бъде открит на картата, СССР заявява, че не съществува такава локация, а цифрата след името символизира пощенския код. Създаването се случва непосредствено след Втората Световна война – 1945 г. Челябинск се намира на около 15 километра от град Кищим. Градската зона, където остават семействата се нарича Челябинск-65. В град номер 40 са монтирани 6 реактора за обработка на ядрени материали и разработка на плутоний. Безумната грешка да се извършват опити толкова близо до население е в следствие на липсата на информация – никой не е подозирал каква наистина може да бъде силата на радиоактивните елементи.
САЩ също не подозирали какъв ще е ефект от тази работа и много по-рано обяснявали, че радиоактивните елементи са дори полезни, но разбрали по трудния начин за грешката си. Никой нямал време за губене, врагът се въоръжавал с атомни бомби, следователно и СССР трябвало да отвърнат колкото се може по-бързо на засилващатa се заплаха. Само 3 години след пускането в употреба, Челябинск вече е произвел своята първа атомна бомба.
Снимка: By Carl Anderson, US Army Corps of Engineers – http://www.usace.army.mil; https://eportal.usace.army.mil/sites/DVL/DVL%20Images/Forms/DispForm.aspx?ID=1633, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9986689
Въпреки невероятният успех и краткото време за разработка, Москва настоява производството да се засили и следващите бомби да излизат с по-сериозна скорост от центъра „Маяк“. В следствие на това напрежение, служителите и жителите в региона плащат много сериозна цена за ускорения работен процес. Повече от 17 хиляди работника ще забравят за всички стандарти за безопасност, радиоактивните отпадъци се изсипват смело в близката река и между другото никой нямал време, за да се притеснява за потенциалните зарази, които се случвали в близките села.
Според различни източници, по-голямата част от тежката работа е извършена с помощта на затворници от трудовите лагери, но с тази скоростна рецепта не се забавят и първите инциденти. На 15 март 1953 г. в архивите Джонсън може да бъде открит и първият инцидент. Случва се в сградата за извличане на плутоний и по време на отделянето му от контролните пръти чрез нитрат, служителите не спазват препоръките и в съда за обработка изсипват около 842 грама, това веднага започва да повишава температурата и бързо врящата течност е пренасочена в друг съд.
По време на този процес част от плутония е успял да облъчи един от операторите с близо 1000 рада, но едва след два дена започват симптомите на лъчевата болест. Краката му са обгорени и евентуално ампутирани, но живее още 35 години с всички зловещи болки и ефекти. Втори оператор получава само 100 рада, но има и още един пострадал, за който се допуска, че облъчването е между 100 и 1000 рада. За последния липсва каквато и да е информация. На 13 октомври в архивите се вписват още 5 случая, но за тях се мълчи какво се е случило, всички те са описани просто като служители с лъчева болест.
Снимка: By Carl Anderson, US Army Corps of Engineers – http://www.usace.army.mil; VIRIN ZZZZ9999, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3730131
На 29 септември 1957 г. с нарушаването на всякакви норми на безопасност, една от охладителните системи на центъра спира да оперира правилно. Никой не обърнал внимание, докато резервоарът с отпадъци не се взривил. Жителите в региона можели да забележат примамливите красиви цветни облаци в сравнително топлата септемврийска вечер. Облакът се разнесъл в близо 20 000 квадратни километра и успял да засегне повече от 270 000 човека, които живеят в тази зона. От тях обаче, по стара традиция, само 11 000 са евакуирани – ценните служители на асоциацията.
Всички останали били принудени да унищожат реколтата и добитъка си. За разлика от катастрофата в Чернобил, мнозина тук не са получили нито защитни облекла, нито обяснение защо трябва да направят извършеното. Някои от селяните подозирали, че немислимото се е случило и ядрената война е започнала, поне с това можело да се обясни наличието на толкова цветни облаци в иначе сивото септемврийско небе.
Само за няколко дни около 300 души от село Кораболка умират от лъчева болест. Проведената евакуация така или иначе обърнала внимание само на партийните членове и етническите руснаци, всички останали трябвало да преживеят по-сериозният кошмар. Татарското общество, което живее в тази зона през следващите 50 години ще допуска, че е оставено, за да се проверят реакциите на радиацията срещу местното население. В следващите години заболяванията от рак ще се повишат драстично в Кораболка – днес селото се нарича Татарска Кораболка.
Снимка: By Carl Anderson, US Army Corps of Engineers – http://www.usace.army.mil; VIRIN ZZZZ9999, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7677015
Западният блок знаел много малко за този инцидент и едва през 1976 г. с бягството на д-р Жорес Медведев – известен агроном, биолог и герентолог ще разкаже на света какво наистина се е случвало в Чилябинск. Дори и тогава мнозина ще се съмняват в думите му и ще предпочитат да вярват, че най-вероятно става въпрос за индустриално замърсяване. Едва с падането на СССР ще се разкрият толкова необходимите документи, които доказват истината.
Радиацията обаче остава само малка част от проблема, отровената река Теча ще продължи да захранва села като Муслумово. Инцидентите там се записвали в картотеката със случаи, за да може СССР да има представа какво се случва при евентуална ядрена война. През 1992 г. става ясно, че всички са били част от един зловещ експеримент и в следствие на това повече от 90% от децата там имат генетични проблеми още при раждането и едва 7% успяват да прескочат безумната радиационна среща. Маяк спира работа едва през 1987 г. и не произвежда плутоний за ядрени оръжия, вместо това обработва ядрено гориво, което се доставя от всяка точка на Русия.
Бившият институт днес продължава да работи, но мнозина твърдят, че защитните мерки са многократно променени, ала съмненията продължават. Мнозина все още смятат тази зона за най-мръсното място на света, макар и Чернобил до днес да продължава да е истинска конкуренция. По-важното е, че и до днес няма особена информация относно проведените експерименти. Жителите на засегнатите райони се борят за някаква компенсация, но дори това е без особен успех.
