Молдовската Транснистрия е регион, който искаше независимост и признание от СССР
В началото на 90-те години, когато Михаил Горбачов окончателно вижда, че СССР не може да оцелее още дълго време, особено след като единственото посочено развитие на социалистическата империя може да се забележи само във военната индустрия, решението е повече от ясно – старият режим е победен от капитализма и идеологията за равенство и братство просто не може да се случи.
По това време се забелязва общественото недоволство и всеки сателит проговаря за своята независимост. Много скоро ще започне пропукването на крепостта и последната надежда на Сърбия за съществуващата братска Югославия, построена изцяло на фантазията и агресията, ще излети през прозореца. По това време Кремъл се опитва да намери разумно решение и да запази контрола си върху своите територии, убеждавайки ги, че разпадането ще бъде една формалност и старият режим ще продължи.
Истината е, че има твърде много желаещи, които искат страната им да продължи да се развива самостоятелно и без старите методологии на подслушване, нарушаване на човешки права и още много други подобни. Точно тук достигаме и до един особен момент от историята, който ни връща назад през 1940 г. със създаването на Молдовския ССР. Години по-късно локацията около Бесарабия и Северна Буковина ще се върне като проблем през 1990 г. Преди да се стигне до разпада, Молдовският регион се смята за част от Украинския, но много скоро жителите на Дубъсари ще имат съвсем друга идея. Те искат да бъдат част от Румъния и същевременно срещат проблемите с руските бежанци, като по време на СССР има движения на популация във всички региони.
Във въпросният, според официални данни са налични около 39.9 % от молдовци и още около 53.8% руснаци и украинци. С оглед на това, че е бил молдовски регион, сепаратистите са готови да мислят нови планове за независимост – етническата толерантност е изгубила чара си още преди появата на конфликта. През 1989 г. в региона се приемат два закона – официалният език става молдовски, а след това се връща румънската латиница. След като самият Чаушеско отваря границите и решава, че движението между молдовци и румънци може да се случи, повечето рускоговорящи жители започват да подозират един нов съюз. Скоро именно те ще започнат протести, с които ще се представят за потенциални жертви и няма да искат съюзи да се изграждат на база етнос.
Съдът продължава да отказва подобна идея и скоро се формират две отделни движения – едно в Гагаузия и още едно в Приднестровието. Лидерите там заявяват смело, че желаят да бъдат отцепени, да се признае руският език за официален и освен това да бъдат признати като републики, които бързо да се закачат обратно за СССР. През 1990 г. Приднестровска Молдовска Съветска Социалистическа република се нарича само Приднестровие и после сменя името си на Транснистрия на руски. Горбачов е готов да ги разпознае, но основните сили на страните, от които се намират отцепниците, Молдова дори не ги включва като тема, докато останали независими парчета земя като Нагорни Карабах ще се опитват да използват силите на СССР, за да продължат да съществуват.
На 2 ноември 1990 г. молдовското правителство и сепаратистите започват първите по-агресивни действия. Срещата е в Дубъсари, където една от местните жени успява да влезе в офиса на главния прокурор и да стои там няколко часа в протест. Полицията е изпратена да разчисти блокадите, поставени от граждани, които се опитват да отцепят моста на река Днестър. Опитите за мирно приключване на демонстрацията не успяват да се случат и полицията е принудена да отговори с огън.
Трима души са убити по време на престрелката и още 13 са ранени. Това ще са първите жертви на конфликта. С това обаче не приключва всичко, защото през 1991 г. ще се направи опит за съветски преврат. Провалът е гарантиран, но още по-изненадващото е, че Молдова има огромно желание да реши проблемите веднъж завинаги. На първо място обявява пакта Молотов-Рибентроп за напълно невалиден и като такъв, подписан изцяло от някогашната Нацистка Германия и СССР, не може да се използва като какъвто и да е ограничител, а наложените санкции там не трябва да се прилагат по никакъв начин. Проблемът е, че голяма част от територията, която се окупира от СССР през 1940 г., е останала в територията на Украйна и трябва да се върне на Молдова.
Няма внимание и малцина дори се интересуват от мнението на новата и независима малка страна, която не може да представлява никаква заплаха. Защо? По това време Молдова все още не притежава никаква армия. Започва да я създава едва в началото на 1992 г. при натиска от потенциален конфликт. Новият молдовски парламент официално иска от СССР да се сложи край на нелегалната окупация, да се изтеглят съветските войници и всички да продължат да съществуват малко по-нормално. На 29 август 1991 г. Транснистрия изпраща своя независим лидер Игор Смирнов, както и още трима други делегати в Киев. Там са поканени на среща с Леонид Кравчук. Смирнов и Андрей Чебан са арестувани веднага и изпратени в Молдова, където влизат в затвора.
Жените на независимата територия лягат под релсите на влакове и започват да протестират, очаквайки завръщането на своите арестувани събратя. След като Молдова започва да създава армия, до средата на юли разполага с около 25-35 хиляди души. Изпратени са военни съветници от Румъния, оръжие и други средства. По същото време 14-та охранителна армия на Русия се намира на територията на новосформираната отцепена територия и няма нищо против да помогне на жителите там, като тренира около 9000 души – повечето са полицаи и доброволци.
Последните пристигат от Кубан, Сибир и много други далечни територии. Те трябва да подкрепят сепаратистите. До март 1992 г. са разполага с близо 12 000 души. През декември молдовските власти успяват да задържат лейтенант-генерал Яковлев, който се намира на украинска територия и е обвинен в помощ на Преднистровската Молдовска Република – ПМР. Преди да започнат преговорите, напрежението се повишава и води до първите бойни действия. Опитът да се прекоси мост Лунга е повторен на 13 декември 1991 г. и отново остава напълно недокоснат. На 2 март 1992 г. Молдова официално влиза във война срещу ПМР и за още по-голям цвят на събитието – това е и датата за приемане в ООН.
След като шефът на Милицията Игор Шипченко е убит от тийнейджър, Молдовската полиция е официално обвинена в това престъпление. Пристигналите протестиращи нахлуват в полицейското управление и задържат 26-те полицаи, като основната идея на тогавашния президент Мирцея Снегур е да спре каквито и да е въоръжени конфликти. Почти във всяко едно село се достига до подобни проблеми, като много скоро ще дойде време и за провеждането на официални бойни действия. Това се случва в град Бендери, когато властите се опитват да върнат своите позиции. Именно там има опит за задържане на силите. Арестуваният майор Йермаков мотивира защитниците на ПМР да отговорят с огън по полицейското управление и Молдовското правителство призовава своята армия да влезе в града. Дежурните битки по улиците ще доведат и до цивилни жертви.
Молдовското радио съобщава за евентуално нападение от три руски танка с руски флаг, които са принадлежали на 14-та охранителна армия и не са успели да се развихрят в града. Четвъртия танк е неутрализиран при точен изстрел по веригите. Руското правителство ще излезе с изявление, че машините са били конфискувани от сепаратистите. Молдовците са изморени от опитите постоянно да търпят агресора си, който между другото играе ролята на жертва и отново се насочват към град Тираспол, междувременно руски официален канал предупреждава гражданите да се изправят на бой и да нападнат град Бендер, където могат да задържат нападателите. За няколко дена части от града са завладени, включително и центъра. На 22 юни 1992 г. 14-та армия е готова да премине Днестър и да навлезе в Молдова. Молдовската армия изпраща няколко самолета, които да унищожат моста между Бендер и Тираспол. Макар и целта да не е поразена точно, щетите го правят опасен за преминаване.
По същото време, като членка на ООН, Молдова иска помощ срещу руските сепаратисти в територията, но не получава почти никакъв отговор и слаб интерес. По това време излизат и данни относно унищожаването на домове на молдовци, които отказват да напуснат страната или да приемат новия измислен режим. Напрежението продължава да расте, докато наистина не се достига до насилие. Сепаратистите водят война по линията на партизанските правила и доста често успяват да се проявят като истински майстори, докато обаче не стигнем до следващия по-сериозен проблем, който в това отношение причинява още главоболия на молдовците. Битката официално приключва след 3-дневно сражение и декларация за прекратяването на огъня.
Един от пострадалите, които така или иначе са принудени да Илие Илъшку – румънски молдовец, който в последствие е осъден от ПМР и смятан за предател, нарушил редица кодекси и подкопавайки новото правителство. Към това са добавени и няколко присъди за убийство, като на финала съдът ще го изпрати за 12-15 години тежък труд. Мъжът успява да съди правителството на Русия и Молдова в Хага и след това да намери свободата си. Той е единственият политик, който стои в затвора до 2000 г. и продължава да е избиран от парламента на Молдова като представител, получава румънско гражданство, както и молдовско, но е освободен чак през 2001 г.
През 2005 г. руската армия е помолена да напусне до следващата година, докато районът никога не получава своята официална независимост, но продължава да се смята за „административно-териториално образувание във форма на република в състава на Република Молдова“. Също така през следващата година се провежда референдум, в който регионът трябва да избере дали да бъде част от Молдова или от Русия, макар и да се намира близо до Украйна. Според информацията, жителите на ПМР са предпочели да бъдат част от Русия, макар и самата истинност на референдума да се оспорва и до днес.
