Каноса: Един средновековен сблъсък между църквата и държаваа

През късния декември на 1076 г. е най-лошата зима от много години насам. Алпите са покрити с толкова дебел сняг, „че нито копита, нито крака не можеха безопасно да преминат“. Това обаче не успява да попречи на малка група от около 50 пътници да направи своя опит. Изкачването е достатъчно мрачно, но слизането им най-вероятно е още по-лошо. Ветровете и температурите  превръщат пътя надолу към Италия в смъртоносно огледало от лед.

Докато жените от групата се возят на шейни, изработени от волски кожи, мъжете се плъзгат напред пеша, понякога на четири крака. Недостоен начин за пътуване за всеки човек – но особено за един Цезар.

Хенри, четвъртият крал с това име, държи властта над германския народ, и така – над най-великата от всички християнски земи. И баща му, и дядо му преди него са коронясани в Рим като императори. Самият Хенри, макар че тепърва трябва да бъде удостоен официално с титлата, винаги е приемал за даденост, че тя е негова по право.

Императорският чин наистина е страхотна награда. Макар и отдавна изчезнала, блясъкът на нейната слава все още озарява въображението на наследници й. Дори за народи, които никога не са се подчинили на управлението й, личността на императора изглежда грандиозна – съвсем естествено допълнение към най-висшия владетел – този в небето.

Ето защо, за разлика от езическите си предшественици, Цезарът християнин няма нужда от данъци, чиновници и армии, за да поддържа мистичността на своята власт. Нито се нуждае от столица – няма нужда дори да е римлянин. Защото авторитетът му произлиза от по-висш източник: „Следващ след Христос той управлява земята.“

Но сега Божият заместник събира синини по планинския склон. Това, че Хенри се оказва в такава ситуация, е мярка за кризата, която го бе обхванала. Години наред враговете му сред германските принцове се опитват да го свалят. Нищо особено изключително; естеството на германските принцове е като цяло да маневрират срещу своя крал.

Изключителното в случая обаче е внезапната поява на противник, който не държи мрежа от замъци, не командва голяма армия от воини и дори не носи меч. Противник, който въпреки това, само за няколко месеца и в съюз с германските принцове, успява да постави на колене най-могъщия цар на християнството.

Този страховит противник някога се е наричал Хилдебранд – докато три години по-рано не приема името на Григорий VII. Той е епископ на Рим, но и много повече. Защото, както Хенри обича да се представя за наследник на цезарите, така и Григорий от своя трон в столицата на християнския свят претендира, че е „Папата“ на вселенската църква.

Векове наред императорите и папите са имали пререкания – с папите много младши партньори. В края на краищата светът е жестоко място, а Рим е ограден от заплашителни съседи.

Докато никой император никога не се е застъпвал в защита на папа, но има много папи, които се бяха застъпвали за император. В резултат на това от християнския народ отдавна се приема за даденост, че Цезар има не само право да се намесва в работата на църквата, но и тази отговорност.

Понякога наистина, в момент на особена криза, император може да стигне дотам, че да вземе крайната санкция и да принуди абдикацията на недостоен понтифик. Именно това Хенри IV, убеден, че Григорий е недостоен за своята позиция, се опитва да постигне в първите седмици на 1076 г.

Григорий обаче, далеч от мисълта да се подчини на императорското недоволство, докато кротко да се оттегля, предприема абсолютно безпрецедентна стъпка: той отговоря свирепо и отлъчва Хенри от църквата.

Само след няколко месеца гамбитът на Григорий се оказа напълно опустошителен. Враговете на Хенри добиват страхотна смелост, приятелите му се стопяват, а до края на годината цялото му царство е неуправляемо.

И така, отчаяният крал прекосява Алпите, решен да се срещне с папата, да покаже дължимото покаяние и да моли за прошка. Макар и да е Цезар, той бе оставен без алтернатива.

Григорий VII

„Бос и облечен във вълна, той бе zaхвърлил настрана цялото великолепие, присъщо на един цар.“ Главата на Хенри е наведена, докато отива към папския замък в Каноса. По лицето му се стичат сълзи. Смирено, присъединявайки се към тълпата от други каещи се, той заема позиция пред портите на най-вътрешната стена на зданието.

Там цезарят чака, треперещ в снега. Но през цялото време той не спира със своите оплаквания – „докато“, както казва самият Григорий, който наблюдава всичко „той не провокира у всички, които бяха там, такава голяма милост и такова съжаление и състрадание, че те започват да се молят за него“.

В крайна сметка, макар и строг и неукротим, както винаги се е показвал, дори самият папа не остава безличен. Към сутринта на 28 януари, третия ден от царското покаяние, Григорий вече е видял достатъчно и се среща с краля.

Покаялият се е опростен с папска целувка. И така е поставен краят на един епизод, толкова съдбоносен, колкото всеки в историята на Европа.

Каноса

Подобно на пресичането на Рубикон, както и щурмът на Бастилията, събитията в Каноса служат за кристализиране на една наистина епохална криза. Заложено е много повече, отколкото просто егото на двама мъже. Папата, вглъбен в отчаяна борба за власт, има амбиции, глобални по обхват. Неговата цел? Нищо друго освен установяването на „правилния ред в света“.

Съгласно условията на Манифеста на Григорий, цялото християнство от върха му до най-скромното село трябва да бъде разделено на две части. Едната за духовното, а другата – за светското. Вече не се позволява на царете да си пъхат носа в работата на църквата. Както той казва: „Императорът, вместо да бъде почитан като универсален монарх, вече е третиран като просто човешко същество – като създание, излято от глина“.