От време на време, историята ни дава възможност да се върнем малко по-назад и да надникнем зад завесата. Това не трябва да ни изненадва, особено след като забележим, че последните синове и дъщери на някои от интересните кадри на КГБ се стремят да намерят колкото се може повече възможности, осребрявайки чековете на своите родители.
Такава е историята на Иева Лешинска. През 2019 г. нейният труд е достатъчен, за да се създаде филм и същият да спечели доста награди в това отношение и очевидно аудиторията го хареса, но Иева ни разказва човешката страна на баща си Имантс. Вълнуващата история тук е впечатляваща и по още една причина – самият Имантс често благодари на хората, които по един или друг начин все пак показват и неговата човешка страна.
Имантс идва от Латвия и като много други жители в един определен период, е отгледан в комунистическо семейство, което вярва изключително много в тогавашният социалистически режим. Родната му страна е един съвършен спътник на СССР, както и много други. Отгледан с тази идеология, възпитан по правилния начин и подготвен за светлото бъдеще, Лешински се записва в Московския държавен университет, като там учи международни отношения. След това е изпратен в Чехия.
„Ето ме – латвийски, антикомунист, който работи в най-презряната съветска институция, ужасното КГБ! Как бих могъл да навредя най-много на режима и КГБ? Ясно е, че само като работи усърдно, печелим доверието на шефовете, изкачваме се по служебната стълба, научаваме тайните на Съветите и след това ги разкриваме на съветските врагове на Запад.“
Принципно не желае да бъде агент на КГБ, малцина са доброволците за тази редица. Поне така го представят, но когато журналистът с прикритие започва да разказва своята история, която така и не успява да довърши – това е работа на неговата дъщеря, Лешински трябва да подпише клетва за вярност, като е редно да не си го представяме като агент на КГБ или някакво копие на Джеймс Бонд.
Лешински е човек, който работи в сферата на така наречения етичен шпионаж. В Рига получава правото да работи като редактор на вестник „Гласът на Родината“ и като директор на Латвийските културен комитет. Всички тези почести обаче означават едно и също – КГБ. Лешински не се притеснява да говори за миналото, а и защо да го прави? Лешински умира през 1985 г. и си спомня с особена охота, че човекът, който днес отговаря за абсолютно същата негова бивша позиция, е човек на КГБ, който през 1982 г. е изгонен от Швеция за шпионаж.
„Лъжите, лъжите, полу-лъжите и прикриването на полуистини, факти и реални проблеми са неразделна част от всяка публична реч, независимо дали тя се произнася във Върховната съветска камара на СССР, на конгрес на партия или на малко профсъюзно събрание.“
Става въпрос за Албъртс Лиепа. Същият е бил изгонен, след като издирвал емигрирали латвийци, които да превърне в агенти. Впрочем самият Лешински признава и напомня, че Лиепа отдавна е бил известен със своята пропаганда и дори е използвал радио Рига в края на 60-те години на миналия век. Каква е обаче работата на този герой?
След като не веднъж сме виждали как точно работи идеологията на въпросния режим, Имантс работи по дескридитирането на латвийските емигранти, изявени като анти-съветски граждани, националисти и много други. Това е нападението на пропагандата и работи много сериозно в това отношение. Излишно е да казваме, че през 60-те и 70-те години мнозина са искали да напуснат страната. КГБ доставя списъка с хора, които евентуално са успели да избягат и веднага след това започва тяхното публично очерняне. Самият той знае, че около 35 000 души са успели да стигнат до САЩ. Бегълците отново са търсени от КГБ с надеждата, че ще събудят онази носталгия по родното и след това ще започнат да слушат отново на добре познатите идеали. Защо е необходимо това?
„Емигрантите имат малко истински тайни, ако има такива, и познаването им не би оправдало огромната инвестиция на пари и квалифицирана работа. Истинската задача на КГБ не е да превъзпитава западното общество, а да проникне в него. Врагът трябва да бъде унищожен по всякакъв начин. Етническият шпионаж е един такъв инструмент.“
Отговорът също не е толкова сложен. Ако агентите успеят да обработят пристигналите, след това използват системата на САЩ, за да поканят своите роднини, но в повечето случаи директно канят КГБ агенти. Понеже политиката на САЩ позволява на мигрантите да комуникират с близките си, тази слабост се използва по най-добрия възможен начин. До смъртта си Имантс работи като двоен агент, партнирайки си с ЦРУ и КГБ, но като цяло помага за идентифицирането на пристигащите хора. През 70-те години на миналия век наблюдава симпозиум на учени в Монтреал. Изпратен е да наблюдава пристигащите латвийци и потвърждава, че един от професорите е шпионин и с него са били в Австрия през 1964 г. И така историята му продължава, получава списъци за хора, които са успели да избягат от неговата страна, а в последствие трябва да следи същите и да види кои хора са поканени от тях.
„Руският съветски режим отдавна не се нуждае от „уверени комунисти“ на ръководни позиции, а от абсолютни циници, които, знаейки истинските факти, са готови по всяко време да предадат съвестта си, да служат и да станат част от олигархията на Кремъл.“
Това е съдбата на двойните агенти – те живеят в ничията земя и не принадлежат на никого. Преди да избяга, този човек работи като преводач в секретариата на ОН, стигна е до тази величина. Само месеци по-рано един друг негов колега – Аркади Шевченко бяга в САЩ. Тази маневра изненадва ЦРУ, изненадва КГБ и всички в ОН. Малко след бягството на Лишенско, офицер Валдик Енгер е арестуван заедно с още двама агенти, които получили сумата от 16 000 долара, за да подкупват висшестоящи и да получават документи. Интересът им там е насочен към мерките за подводна война. През 1956 г. Лешински признава, че е бил изнудван, за да започне да работи като информатор, агентите го откриват в родината му и около 20 години работи в тайна.
След като бившият агент така или иначе не успява да разкаже своята история, неговата дъщеря продължава да събира записките и ги издава, за да сподели цялата история и живота на баща си.