Защо геният на Леонардо да Винчи остава неразгадан и до днес
Свещта на всяко бюро е поставена, за да победи мрака и да позволи на човек да продължи своята работа. Свещта на бюрото на Леонардо да Винчи обаче е малко по-различна. На неговата маса може да се открие огромен брой хартия и мастилница, както и малка топка, но защо е необходимо всичко това? Когато мракът падне, всеки човек ще запали свещите. Леонардо обаче използва малък параван, свещ и топка. Когато пали свещта, забелязва, че мигновено онази част от топката, която се намира непосредствено пред свещта, е осветена. Движейки я напред или във всяка друга посока, свещта винаги оставя една част от топката, която ще бъде в тъмнина. Сякаш светлината не се движи по начина, по който искаме.
Художникът осъзнава, че светлината не се движи точно така, както бихме искали, не е един директен лъч, а сноп лъчи, които избират своя индивидуална посока. Можем да очакваме, че творецът е имал някакви познания върху оптиката и много добре познавал поведението на светлината. Можел много лесно да разбере кои лъчи ще осветят даден обект и ще върнат изображение на зрителя, но също така разбирал кои лъчи ще пропуснат обекта, ще изберат една съвсем друга посока и ще го пропуснат.
Във въпросната вечер, той ще повтаря своя експеримент отново и отново, ще мести обекта си, както и светлината близо и далече. Добавя втора свещ на масата и започва да гледа ефектите от нейното присъствие. Когато слънцето изгрява, Леонардо излиза на двора си и започва да мисли върху един от много трудните въпроси: какво е поведението на слънчевите лъчи, след като те самите срещат един обект, подобен на топката. Оптиката е наука, която крие много отговори и през следващите години ще докаже на света, че човешкото око е особено съвършено и вълнуващо. Леонардо обаче се вълнува от съвсем различен въпрос: кога светлината създава сенки. Неговото заключение от наблюденията е:
„Всяка сянка, направена от непрозрачно тяло, по малко от източника на светлина, хвърля производни сенки, оцветени от цвета на първоначалната им сянка. Непрозрачното тяло ще направи две производни сенки с еднаква тъмнина. Обектът, докоснат от по-голяма маса светещи лъчи, става по-ярък, така и по-тъмно, когато е докоснат от по-голяма маса сенчести лъчи.“
Защо обаче е необходимо това? Защо да Винчи толкова много се вълнувал от светлината? Дали строи ново изобретение? Не, Леонардо се опитва да усъвършенства своето рисуване. Още като малък, той е заведен при един от най-добрите майстори на изобразителното изкуство. Получава малко въглен и писалка от перо, с която да започне да рисува някои основни скици. Във времето всяка следваща се превръща в по-реален и по-реален обект.
Повечето успяват да уловят емоцията, движението и да се доближат до съвършенството. Междувременно неговите колеги са по-често изпращани да мият четките или да работят върху картини, които да се продават за масата. Леонардо скоро е поканен до своя учител Андрея дел Верокио. Двамата започват да рисуват предимно за църквата и други покровители на студиото. Въпреки огромният талант, момчето, което без съмнение може да се справи с всяка задача, трябва тепърва да се научи да рисува.
По същото време започва тихата революция около изкуството в Ренесанса, мнозина търсят нови варианти да превърнат своето творчество в малко по-реално и вълнуващо, като студиото на Верокио е особен последовател на идеята, следователно всички елементи за успех са налични и работят в полза на младия Леонардо. В този момент църквата обаче не изиграва особена роля, нуждата от изкуство принуждава повечето художници да работят на високи обороти, да стоят много далече от съвършенството и генерално да се стремят да намерят правилната посока за успех. Никой не иска реалността на платното, по-скъпите клиенти желаят да бъдат красиви, а не реални на платното.
Талантът на всеки художник е насочен към изкривяването на истината. И тук идва ролята на по-смелите творци, с чиято помощ да се идентифицира новата форма на изкуство и талант, новата форма на истина, която да бъде забелязана и оценена. Леонардо, както и много други негови последователи, започват да добавят доза реализъм в картините, но го правят дискретно, така че мозъкът да го възприема, при това без особената нужда да го осмисля и наблюдава. Да се нарисува картина, през която погледа да мине и да не създава конфликти, да не събужда свободната мисъл на съпротива, това изисква много сериозни и качествени форми на предизвикателство.
И точно с тази задача се захваща бъдещият творец, който ще остане завинаги в историята като един от гениите на изкуството. Пътят обаче не е особено лесен, малко след раждането на Мона Лиза, както и Витрувианския човек и изведнъж се случва нещо. Една метаморфоза го променя изцяло и някъде в началото на 40-те години, Леонардо изобщо не се опитва да следва старите закони, нещо повече, готов е не само да не се съобразява с тях, но и да ги пренебрегне изцяло. Дали творецът вече е имал името, за да не се интересува от мнението на околните или вече е повлиян от нещо съвсем различно – собствените си изобретения.
Както знаем, парашутът и хеликоптерът са изцяло негово творчество, да Винчи изпреварва времето си, когато ги демонстрира, но някъде там във всички записки можем да открием и присъствието на философията, а тя е способна да освобождава. Леонардо не е само творец, той е и учен, а с правилния подход на науката, стигаме до преминаването на някои граници, които са се натрупали и наложили в изкуството. След като в края на 30-те години е поел в нова посока, можем да разгледаме редица записки и рисунки, които посочват една съвсем различна история и ни запознават с другата, малко по-тъмна и по-реална фигура на Ренесанса.
Тук идва време за стъпване в така наречената естествена философия. И най-важното, колкото и да се смята за велик, това е художникът, който в активния си период остава между 12 и 15 картини за цялото си творчество. Очевидно художникът е обръщал внимание на това хоби най-малко от всички останали, следователно с какво е запълвал времето си? Точно тук идва другата страна – писането. Леонардо разсъждава и мисли върху редица житейски въпроси и голяма част от тях са записани. През целият си живот, творецът не се разделя с бележника си. Носи го навсякъде и започва да скицира и описва нещата, които вижда.
В него има място за всичко, от ятото птици, което сякаш стои в безтегловност, до течащата вода на каналите. За да се издигне човек до такава по-сериозна висота, той задължително трябва да направи едно нещо – да наблюдава и да се опита да запомни. Можем само да подозираме колко грешни скици са се родили в бележника, преди да започне голямото творчество, но ако вярваме, че първите 100 000 са абсолютни грешки на изкуството, можем да подозираме колко точно хартия е използвал да Винчи в това отношение.
Имаме отговор поне за оптичните проблеми и хвърлянето на сянката. По този въпрос се смята, че около 4100 страници със скици и бележки, технически чертежи и още много други, остават за следващите поколения. Според някои учени, това са само оцелелите записки, някои са либерални в това отношение и смятат, че около 16 000 чертежа са били направени само по тази тема, а това го отличава значително. Нито един друг художник от този период не успява да остави такова богато наследство на изкуството. Може ли човек да стане художник или да се подобри с писане и водене на проекти? Може, но само ако носи името Леонардо да Винчи. Някъде през 1490 г. творецът решава да напише книга, в която да заяви, че изобразителното изкуство е философия и едва ли с това изказване е успял да подразни някого.
Тази философия, както той самият забелязва, не е потвърдена от останалите творци, мнозина дори не са го осъзнавали. За тази книга, творецът използва всички натрупани бележки от активния си философски период. Имайки предвид количеството, творецът започва да реорганизира, да пренаписва и да подрежда всички свои тетрадки, място за оптиката и сенките има, при това е едно от основните в това отношение.
Единственият проблем е, че завещанието все още има нужда от редакция. Нека не забравяме, че Леонардо и до днес може да се смята за един от най-интелигентните хора на планетата, но е пропуснал факта, че няма да се срещнат толкова подготвени хора, които да гребат директно от извора и да усвояват неговите знания. Геният му работи на проблясъци, днес може да напише нещо на страница и няколко месеца на друг лист хартия да продължи написаното по темата. Когато идва време за подреждане на мисълта, за редакция и създаването на краен резултат, редица изследователи просто се отказват.
Мислите на да Винчи са разхвърляни, те са само фрагменти от един гений и за правилното им разкодиране, можем да забележим, че все още не се е намерил човек, който да изтърпи това мъчение. Другият основен проблем е, че има твърде много белези и елементи, на които да се обърне внимание. Дали художникът е обработил хартията, по която да започне да скицира, дали е поставил своя воден знак, дали изобщо новото откритие е автентично. Това са въпроси, които изумяват редица учени, именно те трябва да проведат едно от най-сложните разследвания, ако желаят да открият правилната посока.
От всичко разгледано, а както вече разбрахме, материалите наистина са много. Учените стигат до едно основно заключение, вторият период на твореца го отдалечава изцяло от изобразителното изкуство и го насочва директно към света на науката и философията. Друг е въпросът дали и ранното творчество е повлияно от същите влечения. Освен това, голяма част от запазените архиви са изцяло прекопирани и оформени по усмотрението на Леонардо. Тук идва и следващият въпрос: ако ранното творчество е повлияло толкова сериозно, защо Леонардо не е последвал примера на Галилей? На първо място не трябва да забравяме, че да Винчи е извънбрачно дете и няма право да получи висше образование, такива са законите в миналото. Има късмет, че дори успява да се научи и да смята.
Ако обаче науката е била толкова силна, най-вероятно баща му щял да го остави в ръцете на църквата, за да надгради тези познания, а не в ръцете на изкуството. Решението е достатъчно добро, просто трябва да разберем, че в студиото науката се използва за подобряването на творчеството и за разширяването на спектъра. Ренесансът е известен с това, че и двете движения са във възход. Повечето в този период могат да рисуват и да пресъздават това, което знаят, но именно науката позволява да разберат какво знаят.
Това е епоха, в която всеки следи с много плам научните открития и движения, от най-обикновеният занаятчия до художника. Именно ранното му пристигане в ателието позволява да стане свидетел на създаването на златното кълбо, което по-късно ще бъде поставено на купола на Брунелиски върху катедралата Санта Мария дел Фиоре във Флоренция. Дори и науката да е изиграла важна роля във формирането му, дори и да го е пропуснала като лоша мащеха, художникът пак намира път до нея и бързо успява да създаде това, което днес наричаме шедьовър. Именно тук ще получи отговор на най-големия и важен въпрос: как да се научи да рисува?
