Сестрите Бронте: Успешно бягство от реалността и неуспешно бягство от туберкулозата

Шарлот Бронте влиза в кабинета на баща си. В ръката си тя държи книга – том с твърди корици, обвързан в плат, с надпис „Джейн Еър“, отпечатан на корицата. „Татко, писах книга“, обявява тя. Всъщност нейният роман е завършен, публикуван и се продава с почти рекордна скорост. „Наистина ли , мила моя?“ – отговаря нищо неподозиращият преподобни Патрик Бронте, без да вдига поглед. Докато Шарлот продължава, духовникът бавно осъзнава, че дъщеря му се е превърнала в литературна сензация, тайно, точно под носа му. След известно време Патрик казва на по-малките сестри на Шарлот, Емили и Ан: „Шарлот пише книга – и мисля, че е по-добра, отколкото очаквах.“ Добре е, че той одобрява книгата на Шарлот, защото е на път да научи, че другите му дъщери също имат да разкажат подобни истории…

Този разговор, разказан от Патрик години по-късно на първия биограф на Шарлот, се случва в началото на 1848 г. Това е бурна година за Бронте, със славни върхове и трагични падения. Но в този момент жените са щастливи, без да знаят, че са на ръба на легендарната си – макар и краткотрайна – кариера. Оттогава те се прочуват по целия свят със своите интензивни, драматични и трагични романи, за които имат много вдъхновение в собствения си живот.

Патрик Бронте

Трагедиите започват рано за Бронте. През 1821 г., когато Шарлот е на 5, Емили е на 3, а Ан – на 2, те губят майка си поради болест. Четири години след това двете им най-големи сестри умират от туберкулоза за месеци. Остават петима Бронте: баща им Патрик, роден в Ирландия, викарий с образование от Кеймбридж, момичетата и брат им Брануел, който е една година по-млад от Шарлот. Сестрата на майка им, леля Брануел, също живее с тях в сградата на индустриалния град Хауърт, Йоркшир. Невзрачната сграда от сив камък, в мрачната си обстановка между гробището и необятната простор на блатата, се превръща в много обичан дом, към който сестрите винаги изпитват болезнено привличане.

Опечалените деца развиват силна връзка помежду си. „Наистина всички сестри са много близки, защото интересите им са сходни и всичките са патологично срамежливи. Емили и Ан са почти като близнаци“, казва Джулиет Баркър, автор на биографична книга за семейството. „Шарлот, най-възрастната, се опитва да ги организира“. Тяхното ежедневие включва молитва, уроци, разходки и въображаема игра, в която те бягат във фантастични земи. Когато през 1828 г. Брануел започва да записва техните приключения – пълнейки миниатюрни книжки с едва четлив почерк – останалите следват примера му. Скоро този навик на документиране на игрите им се развива и те започват да пишат истории заради самото писане на истории. Шарлот и Брануел заедно създават земя, наречена Ангрия, а Емили и Ан – Гондал. Тези паракосмоси са невероятно изтънчени и изключително важни за семейство Бронте – не само като субекти, с които да усъвършенстват своите умения за писане, но и като места, където да избягат, както правят в зряла възраст.

През 1831 г. 15-годишна Шарлот отива в училището Ро Хед, където в крайна сметка ще стане учителка. И двете й сестри стават нейни ученички – Емили остава само 3 месеца преди носталгията по дома (и по Гондал) да я върне вкъщи, но Ан завършва две години в училище. След като и Ан си тръгва, Шарлот се бори със самотата и съответно напуска работата си през зимата на 1838-39.

През следващите няколко години сестрите заемат различни, обикновено краткотрайни, учителски позиции. „И трите момичета мразят да бъдат учители и гувернантки“, казва Баркър, до голяма степен защото „не могат да отделят време, за да пишат за своите въображаеми светове, и по-специално Шарлот се възмущава от сервилността на позициите.“ Ан е единствената, която поддържа дългосрочна позиция като гувернантка на семейство Робинсън от 1840 до 1845. Малко след като Ан се присъединява към Робинсън, Шарлот започва постъпки за откриване на собствено училище. За това те се нуждаят от по-сложно образование, така че през февруари 1842 г. Шарлот (на 25 г.) и Емили (23 г.) отиват да учат в Брюксел.

Те загърбват носталгията си, за да се възползват максимално от възможността пред тях, като се завръщат едва в края на 1842 г. след смъртта на леля Брануел. След това Шарлот се връща в Брюксел сама. Тя изпада в депресия и също така се влюбва в своя учител. Болезнената безответна привързаност ще продължи дълго след като тя напуска Брюксел в края на 1843 г. Обратно в Хауърт, Шарлот се заема да търси ученици за училището, но не намира нито един и цялата мечта пропада.

„Джейн Еър“ става хит. Първият тираж е разпродаден за по-малко от три месеца. Отзивите са разнопосочни и много от тях се фокусират повече върху въпроса за самоличността и пола на автора, отколкото върху написаното, но никой не отрича, че това е силна книга. Романите на Емили и Ан са много по-слабо приети. Рецензентите намират „Брулени хълмове“ за объркваща, а „Агнес Грей“ е малко или много пренебрегната. Но несломимата Ан завършва роман номер 2 и „Тайнствената непозната“ е публикуван през юни 1848 г. Има много спекулации дали Емили също не започва втори роман, но дори да го е направила, той не оцелява. През юли Шарлот и Ан са принудени да пътуват до Лондон, за да посетят съответните си издатели за първи път. Въпреки че се грижа да скрият самоличността си, доколкото е възможно, Шарлот усеща малко от живота на литературен любимец. Тя е въодушевена, но събитията вкъщи скоро ще променят това.

Пристрастяванията и темпераментът на Брануел оказват силен натиск върху домакинството, да не говорим за здравето му. Това може да е причината сестрите му да решат да разкрият тайната си на Патрик – и новината предлага на баща им, който е все по-загрижен за съдбата на семейството си, лъч надежда. За съжаление, този лъч скоро загасва. Това лято Брануел се разболява – вероятно от туберкулоза. Към септември той е на легло и почива на 24 същия месец едва на 31 години.

Докато семейството тъгува за Брануел, Емили се разболява. Въпреки симптомите на туберкулоза, тя отказва медицинска помощ. На 19 декември се събужда и става в 7:00, макар че едва има сили да слезе по стълбите. Към обяд почти не може да диша. Отведена е обратно до леглото си, където вярното й куче лежи до нея, когато Емили почива. Тя е на 30 г.

Преди Коледа същата година се разболява и Ан. Диагнозата й е дълбоко позната: туберкулоза. Някак семейство Бронте поддържа надежда, че Ан ще се възстанови. През май Шарлот я завежда в Скарбъроу за малко морския въздух – но е твърде късно. Тя почива, тихо и спокойно, в морския град на 28 май 1849 г. – на 29 години.