Сред източнославянските народи беларусите често се посочват като пример за нация, чието национално самосъзнание се развива по-постепенно от това на украинците. Макар Беларус да има собствен език, култура и история, руският език доминира в обществения живот, а националната идентичност се изгражда повече върху държавната принадлежност, отколкото върху етническия национализъм. Причините се крият в историческото положение на беларуските земи между два мощни политически и културни центъра - Полша и Русия.
Подобно на Русия и Украйна, Беларус произхожда от наследството на Киевска Рус. След монголските нашествия обаче развитието на трите народа поема в различни посоки. Докато североизточните княжества стават основа на Московската държава, беларуските земи попадат във Великото литовско княжество. Въпреки името си, то е многонационална държава, в която преобладава източнославянското население, а официалният административен език е старобелоруският канцеларски език. Именно върху него се изграждат първите писмени традиции на бъдещия беларуски език.
След Люблинската уния от 1569 г. беларуските земи стават част от Жечпосполита. Полският език постепенно измества старобелоруския сред аристокрацията, а католицизмът укрепва позициите си. Особено значение придобива Брестката уния от 1596 г., когато възниква униатската (гръкокатолическата) църква, признала върховенството на папата, но запазила източния обряд. В продължение на повече от два века тя служи като своеобразен мост между православния Изток и католическия Запад.
За разлика от Украйна, където казачеството се превръща в основа на силна военна и политическа традиция, в беларуските земи не възниква подобна самостоятелна обществена сила. Политическият живот остава доминиран от полонизираната шляхта, което затруднява формирането на самостоятелна национална идея.
След подялбите на Полша в края на XVIII век беларуските земи преминават в състава на Руската империя. Петербург разглежда великорусите, малорусите (украинците) и белорусите като три клона на единен руски народ и не насърчава отделна беларуска национална идентичност. След въстанията през XIX век униатската църква е присъединена към Руската православна църква, а руската духовна и образователна система постепенно измества западните влияния. В същото време римокатолическата църква и полскоезичното духовенство продължават да бъдат носители на полската културна традиция.
Беларуското национално възраждане започва през XIX век, но значително по-бавно от украинското. Причините са няколко. Образованите слоеве в голяма степен вече принадлежат към полската или руската културна среда, беларуският език остава предимно селски говор и не се утвърждава като език на администрацията, университетите и науката. Освен това Беларус не разполага с исторически символ, сравним със Запорожката Сеч, който да се превърне в основа на масов национален мит. Въпреки това писатели като Янка Купала и Якуб Колас поставят основите на съвременната беларуска литература и оформянето на модерната беларуска нация.
След създаването на СССР Беларус за първи път се превръща в административно обособена държавна единица. През 20-те години съветската политика на белорусизация насърчава развитието на местния език и култура. Тази политика обаче приключва през 30-те години, когато сталинските репресии унищожават значителна част от беларуската интелигенция, а руският постепенно се утвърждава като общ език на образованието, армията и държавното управление.
Втората световна война оказва огромно влияние върху беларуското общество. Страната губи милиони жители и стотици населени места са унищожени. Паметта за войната постепенно се превръща в един от най-важните елементи на националната идентичност. Следвоенната индустриализация и урбанизация допълнително засилват употребата на руския език, който става основен в градовете и висшето образование.
След независимостта през 1991 г. първоначално беларуският е единствен официален език, но след референдума през 1995 г. руският също получава официален статут. На практика именно той доминира в администрацията, медиите, бизнеса и ежедневното общуване. Причината не е липса на беларуска идентичност, а повече от два века историческо развитие, през които руският е езикът на държавата, образованието и икономиката. За много беларуси той е майчин език, без това да противоречи на чувството им за принадлежност към беларуската нация.
При управлението на Александър Лукашенко държавата поставя акцент върху стабилността и държавността, а не върху етническия национализъм. Беларуският език и националните символи не са забранени, но не се провежда активна политика за разширяване на употребата им, което позволява на руския да запази водещата си роля.
От своя страна беларуската опозиция вижда в езика, историческите символи и наследството на Великото литовско княжество средство за укрепване на националното самосъзнание и за по-ясно разграничаване на Беларус от Русия. Тези възгледи обаче не се споделят еднакво от всички беларуси и остават част от по-широк обществен дебат.
Именно тук се проявява най-съществената разлика между Беларус и Украйна. Докато украинската идентичност се изгражда около казачеството, националноосвободителните движения и стремежа към независима държавност, беларуската се формира постепенно под въздействието на руската и полската традиция, православието, католицизма и униатството. След 2014 г., а особено след руската инвазия през 2022 г., украинската национална идентичност се консолидира още повече, докато Беларус запазва своя модел на двуезичие и гражданска държавност.
Историята на Беларус показва, че националното самосъзнание не се изгражда по единен модел. То е резултат от специфичното географско положение между Изтока и Запада, продължителното съществуване в рамките на големи многонационални държави и взаимодействието между различни религиозни и културни традиции. Поради това беларуската идентичност не е по-слаба от тази на съседните народи - тя просто е възникнала при различни исторически обстоятелства и продължава да се развива под влиянието както на миналото, така и на съвременните политически процеси.
